Песен на сенките

53

Понастоящем Бернхард Хумел живееше в отделението за специални грижи на старчески дом „Голдън Хилс“, в покрайнините на Елсуърд, Мейн.

От всеки възможен край, който можеше да го сполети, Баулман винаги се беше страхувал най-много от деменцията. Идеята да загуби контрол над себе си, го ужасяваше и той беше направил всичко по силите си да се увери, че няма да бъде сполетян от подобна съдба — правеше упражнения редовно, хранеше се добре и никога не оставаше без вестник или книга в ръка. Играеше на игри за упражняване на паметта — изброяваше петдесетте столици на щатите, имената и номерата на любими симфонии или германските футболни отбори през различните години — и макар че беше десняк,

се насилваше да върши разнообразни неща с лявата ръка. Можеше да живее с артрита. Пикочният му мехур беше колкото напръстник, но можеше да изчисли почти до минутата колко време ще отнеме, преди да му се наложи да ползва тоалетната. Не помнеше последния път, когато се бе наспал добре през нощта, но се беше научил да подремва при всяка възможност — а и във всеки случай това му оставяше повече време за четене.

Въпреки това се притесняваше, когато забравеше името на някой познат, било то жив, или мъртъв, или когато не можеше да си спомни достатъчно бързо любим филм или заглавие на роман. За разлика от бедния стар Бернхард Хумел, той си нямаше никого, който да забележи евентуално влошаване в качеството на умствените му способности. Налагаше се сам да бъде свой пазител, свой надзорник. Можеше да се надява единствено, ако наистина се случи, да успее да разпознае симптомите, преди да е станало прекалено късно, за да си даде време да се самоубие.

„Голдън Хилс“ не беше най-лошото заведение от този тип, което Баулман беше посещавал през живота си. Най-малкото разполагаше с подобие на хълмове, а постройките и градините бяха добре поддържани. Половината от имота се състоеше изцяло от апартаменти и малки къщички за онези хора или двойки, които се нуждаят от известна помощ за ежедневните дейности, но нямат нужда от постоянна грижа, но Хумел се намираше в крило с ограничен достъп в задната част на главната сграда. Баулман беше допуснат без проблем. Дори не му поискаха лична карта и за момент се зачуди дали да не се разпише под фалшиво име. Но какво ако хората от Министерството на правосъдието го следяха? Щеше единствено да насочи подозренията към себе си, ако проверят списъка на посетителите и открият, че е използвал псевдоним. Ставаше все по-параноичен за такива полицейски наблюдения — и не без основание — и забеляза, че е започнал да се вглежда в лицата на непознати за признаци на прекомерен интерес и да наблюдава колите, които го следват както на второстепенните пътища, така и на магистралата. Включи рутината в игрите за памет, като запаметяваше регистрационните номера, моделите и цветовете на колите. В случай че наблюдаваха действията му, не им бе дал никаква причина да го заподозрат и нямаше намерение да започва днес. Беше в правото си да посети своя стар приятел Бернхард. Що за човек не посещава приятелите си в болницата? Да вървят по дяволите, ако го питат за това.

Не беше виждал Хумел от две години, не и откакто беше приет в „Голдън Хилс“, натикан там от дъщеря си, Теодора. Баулман никога не я беше харесвал. Не харесваше особено и съпругата на Хумел, но тя поне имаше благоприличието да престане да тормози хората, като умре. Теодора винаги му се беше струвала твърде егоистична дори от гледна точка на смъртността. Щеше да ги надживее всичките, като хлебарка. При първия признак за влошаване на състоянието на баща й, тя без много да му мисли, събра багажа му за „Голдън Хилс“, или поне така си мислеше Баулман. Радваше се, че той поне ще умре бездетен.

Рецепционистката му даде четирицифрен код за първата врата, но за втората трябваше да натисне един бутон и да изчака да бъде пропуснат. Във въздуха усети мирис на готвено, на човешки отпадъци и на дезинфектант. Колкото и поддържани да бяха, всички тези места воняха еднакво. Постара се да пропусне покрай ушите си воплите на някаква старица отляво — „Не!“, викаше тя. „Не искам! Не, не, не, не, не…“ — и хвърли само бегъл поглед на салона, където група най-различни обитатели на дома, по-млади от него самия, седяха прегърбени като зомбита по столовете. Чувстваше се неловко дори само да стои между тези стени, сякаш някой от персонала — случайно преминаващ лекар или санитар — може да го вземе за пациент и да откаже да го пусне да си върви. Винаги беше мразил ограниченията. Ето защо щеше да се бори с Демиърс и останалите от нейния род докрай.

Намери стаята на Хумел и се поспря на прага. Не беше сигурен какво да донесе. Реши да не купува твърди смучещи бонбони или лакта — дори той не обичаше да дъвче лакомства от тоя сорт на тази възраст — като вместо това избра бонбони маршмелоу и грозде без семки. Пое си дълбоко дъх и пристъпи в стаята.

Приятелят му седеше във фотьойл до прозореца и се усмихваше блажено. Гледаше навън към редица дървета, прикриващи стената на отсрещния имот. Или много обича дървета, помисли си Баулман, или си общува с птиците. Беше ужасно остарял, откакто Баулман го беше видял за последно. Дрехите вече не му прилягаха добре, а мъничката плешива глава върху набръчкания му врат стърчеше от яката на ризата като черепа на някоя прастара костенурка.

Баулман се прокашля, но Хумел не реагира.

— Ехо? — каза Баулман. — Бернхард?

Хумел бавно извърна глава. Усмивката му се изпари. Изглежда, се обърка. Баулман се зачуди дали изобщо още помни кой е. Що се отнасяше до Хумел, със същия успех можеше да го нарече с името на съпругата му и да получи горе-долу същата реакция.

Влезе по-навътре в стаята, но не се приближи твърде много до Хумел от страх да не го изплаши или наскърби.

Заболя го да види своя бивш колега и приятел такъв. Хумел винаги бе бил толкова силен, толкова жизнен. В Любско Баулман го беше гледал да се бие до смърт с евреин на име Оперт, бивш професионален борец, само за да докаже, че може да го надвие. В онзи момент Оперт вече беше видял труповете на съпругата и децата си, и макар да му бяха обещали да го оставят жив, ако победи, той не се самозалъгваше. Прие предизвикателството, защото ако не го беше сторил, щеше да получи куршум в тила, а той таеше надеждата, че може да счупи врата на Хумел, преди да отиде в гроба. Грешеше. Седмиците, прекарани в Любско, бяха върнали част от силите на Оперт, но въпреки това той не можеше да се мери с Хумел, който впоследствие беше строго порицан за подобно нарушаване на правилата. А виж го сега, помисли си Баулман — трудно можеш да повярваш, че това е същият мъж.

Проблясък на проникновение озари лицето на Хумел, но той все пак не проговори.

— Бернхард, аз съм. Маркус. Маркус Баулман.

Усмивката се върна на лицето на Хумел.

— Краус! — каза той. — Приятелю, колко се радвам да те видя!

Сам се обрече, помисли си Баулман. Вече си мъртвец.