Песен на сенките

28

Докато се приберат в къщата в залива Грийн Херън, Сам сякаш се беше възстановила напълно, но Паркър настоя тя да си почине един час, преди да я заведе да се срещне с Аманда Уинтър. Момичето го послуша неохотно, макар че настроението й леко се подобри поради факта, че й бе предоставен относително неограничен достъп до „Нетфликс“ на лаптопа на баща й.

Докато тя си лежеше на дивана и гледаше епизод на „Крава и пиле“, Паркър излезе навън и се замисли за кафевия кадилак и реакцията на дъщеря му. Предположи, че повръщането може да е последица от пътуването и вълнението, макар че като цяло Сам имаше физиката на жребче. Той самият не бе почувствал никаква тревога при вида на колата, а беше чувствителен за тези неща — изострено чувствителен. Но отчиташе факта, че скорошните събития бяха отслабили силите му и че вече не откликваше така безпогрешно както преди.

Обади се на Гордън Уолш, но беше препратен директно към гласова поща. Остави съобщение с подробно описание на колата и номера й, като помоли Уолш да му направи услуга и да провери автомобила в системата. Само от любопитство, нищо повече, поне засега. Нагледа пак Сам и се прибра в стаята си. Потренира за стягане на хватката, след което се зачете в „Ню Йорк Таймс“. Сигурно бе задрямал, защото, като се събуди, на телефона му беше оставено съобщение от Кори Блум, която го молеше да му се обади. Сам пък стоеше на вратата.

— Готова съм — каза тя.

Не си направи труда да я пита как се чувства. Знаеше, че така само ще я подразни. В това отношение беше като майка си. Колкото до Кори Блум, щеше да й върне обаждането веднага щом Сам бъде благополучно настанена при Рут Уинтър и дъщеря й.

— Да тръгваме тогава — отвърна той.

Паркър стоеше заедно с Рут и наблюдаваше как дъщерите им си проправят път през пясъка към скалите, които сега отливът беше оголил. Момичетата бяха облечени с широки анораци и непромокаеми ботуши в ярки цветове. Небето беше ясно, а слънцето топлеше, въпреки привидно несекващия бриз. Безстрашни малки виолетови бекаси подскачаха в далечния край на скалите, където вълните все още се разбиваха, а студеножълтите крака на птичките се губеха почти целите.

— Казвате, че й е станало лошо? — попита Рут.

— Пържени филийки.

— Ако изядеш достатъчно, като нищо. Въпреки това ще я наглеждам — с двете очи. Няма да ги изпускам от поглед. Като стана дума…

Тя закопча палтото си и се накани да отиде да се присъедини към Сам и Аманда.

— Обадете ми се, ако изникне проблем — каза Паркър. — Няма да бъда далеч.

— Във вашата къща ли се връщате?

— Не, имам разни задачи из града. Не би трябвало да се бавя.

— Тогава може би ще се присъедините към нас за вечеря по-късно? Към шест?

— Би било чудесно. Ще донеса десерт.

— Не се безпокойте. Имаме достатъчно сладолед да отворим свой бизнес.

Детективът изпита внезапен порив да я целуне по бузата за прощаване, но той бързо отмина. Не беше израз на желание. Тя беше добре изглеждаща жена, но не го привличаше кой знае колко, а и не виждаше признаци тя да изпитва нещо по-различно към него. Не, това щеше да е едва ли не жест на успокоение или на подкана да му сподели онова, което я мъчи. Погледа как върви след децата, след което погледът му се отмести към дясната страна на рамката на вратата, към мястото, където бе стояла мезузата. Заливът Грийн Херън и Мейсън Пойнт бяха сходни по големина и географски особености. Той проследи крайбрежната ивица с поглед. Ако присвиеше очи, почти успяваше да си представи проснатото на брега тяло, като жертвоприношение към океана.

Нямаше доказателства, че Бореас е бил крайната дестинация на Бруно Пърлман. Нито пък Паркър имаше някаква причина да вярва, че ако евреинът е идвал към града, то Рут Уинтър е била човекът, с когото е искал да разговаря. Знаеше само, че тя достатъчно много ценеше вярата си, за да закрепи мезузата за вратата, и ако е сметнала за важно да я сложи там на първо място, то не би я свалила с лека ръка.

Отиде до вратата да провери дали символът не е върнат на мястото му, но не беше. Дупката от гвоздея си стоеше. Вдигна десния си показалец и докосна мястото, където някога беше закрепен малкият съд. Веднъж Епщайн му изрецитира благословията, която слагането на мезуза изискваше, докато обясняваше на Паркър значимостта на подобни неща. Като се поразрови набързо в интернет, след като забеляза, че Рут Уинтър я беше свалила, си я припомни: „Благословен си ти, Господи Боже наш, Царю на Вселената, Който ни освети със своя мицва^[19] и ни повели да сложим мезуза.“

Защо човек съзнателно би избрал да наруши нещо, което, изглежда, смята за мицва, божа заповед? Възможно е, дори е много вероятно да изникне някакво прозаично обяснение.

Мезузата може да е паднала или да се е повредила, в който случай за необходимите поправки ще е нужен инструмент за гравиране. Едва ли не чу предишното несериозно обяснение на Рут Уинтър за нейната липса: „Не ме е грижа чак толкова…“

Имаше усещането, че ако я притисне, тя ще го излъже отново, и си даде сметка, че вече се е самоубедил, че тя крие нещо. Не, не, че крие, а че лъже, като потулва, като премълчава. И е изплашена. Чувстваше го. Тъкмо този страх будеше у него желание да й протегне ръка, колкото заради дъщеря й, толкова и заради нея самата.

Паркър слезе от верандата и стъпи на пясъка. Рут се присъедини към Сам и Аманда при скалите, карайки бекасите да се разлетят. Открояваха се като тъмни силуети на фона на небето и той изпита желание да отиде при тях, да хване дъщеря си за ръка и да я отведе далеч от тази жена и детето й.

Но не го направи. Вместо това тръгна към колата. Реши да не се обажда на Кори Блум, ами да я посети лично, тъй като и без друго щеше да ходи в града. Все още не беше намислил дали да спомене опасенията си за Рут Уинтър. Докато стигне колата, вече бе взел решение засега да си трае. Може би щеше да си поговори с Рут след вечеря.

Може би.

Въпреки съобщението, което му беше оставила, Кори Блум не изглеждаше кой знае колко щастлива да види Паркър на вратата на офиса си. Той предположи, че сигурно трябваше да не привлича внимание върху отношенията си с нея, но пък беше свикнал с подобни реакции спрямо присъствието си. Можеше да се очаква предвид обстоятелствата, но ако започнеше да се притеснява и за това, никога нямаше да излезе от вкъщи. Полицай Престън се появи от малка кухничка с чаша и мъфин в ръце. Тя също не се зарадва да го види, но пък нейното дежурно изражение си беше на болезнено недоволство, все едно неотдавна някой я беше принудил да оближе от батерии.

— Може ли да вляза? — попита той Блум. — Или да се поразмотавам демонстративно отпред?

Блум склони. Престън не. На Паркър му беше все тая.

— Седнете — каза Блум и посочи един стол срещу бюрото си. — Ей сега ще ви обърна внимание.

Той седна, но не пропусна да забележи, че Престън не бе помръднала от мястото си до вратата на кухнята. Блум също я забеляза и изстреля един поглед от типа „Е, какво?“ зад рамото на Паркър в комбинация с разперени ръце. Просто за развлечение Паркър се извърна към Престън и изимитира жеста и изражението. Видя как Престън го изгаря с поглед и си напомни наум да не превишава трийсет мили в час, докато е в града. Когато отново извърна очи към Блум, тя се взираше в него раздразнено.

— Разбирам защо някой се е опитал да ви застреля — каза му тя.

— Не просто се опитаха. Наистина ме застреляха.

— Е, ако разполагате с имената им, струва ми се, че полицай Престън би искала да им стисне ръка.

Тя се върна към документацията на бюрото си, като се разписа в долния край на няколко формуляра и официални нареждания.

— Надявам се да няма нищо против първо да се порови — рече Паркър и писалката й замря за миг, преди да се задвижи наново. Той не я прекъсна, като междувременно бавно стискаше в юмрук, а после отпускаше лявата си ръка ниско до тялото. Беше забелязал леко подобрение този следобед — бе успял да задържи уреда за хват по-дълго, отколкото бе съумявал от стрелбата насам.

Тя приключи с писането, остави листите настрана, след което се приведе напред и сключи ръце пред себе си на бюрото.

— Искате ли кафе?

— Полицай Престън ли ще го приготви?

— Вероятно.

— В такъв случай ще пропусна.

Паркър почака.

— Изглежда, че каквито и услуги да сте поискали, нещата са проработили — каза Блум. — Главният патолог и заместникът й все още са вързани за случая Оран Уайлд, но вчера вечерта тялото на Бруно Пърлман е било преместено в кабинета по съдебна медицина в Аугуста, а тази сутрин е била извършена аутопсия от доктор Робърт Дръмънд, който е първият, когото викат, когато главният патолог или заместникът му са заети или са в отпуска. Говорих с него по скайп. Прилича на дванайсетгодишен, но е добър.

— Колко добър?

— Много, ако може да се съди по лекциите му. Изнесе ми една за удавянията. Очевидно да определиш дали някой е умрял от удавяне е по-сложно, отколкото би ми се искало. Десет минути ми обяснява за тестовете, които трябва да се направят, за да бъде установено то, при това, цитирам, „с известна степен на медицинско-законосъобразна увереност“. После, трябва да си призная, ме загуби с „интравенозни мастни глобули“. Но е достатъчно да се знае, че при нормални обстоятелства трябва да изчакаме резултатите от пълния токсикологичен анализ, хистологията на всички органи и нещо, наречено тест за диатомея, преди да бъде изказано някакво становище.

— Водорасли — каза Паркър.

— Какво?

— Диатомите са водорасли. Малки едноклетъчни растения. Намират се във водата и концентрацията им варира съобразно, предполагам, температурата, съдържанието на минерали, киселинността и каквото там друго оказва влияние на водата. Можеш да свържеш труп с определена водна зона и определено време чрез анализ на концентрацията на диатомея в тъканта.

Блум се блещеше в него. Той сви рамене.

— Наречете го генетична памет.

— И така… — продължи тя след паузата, — щяхме да чакаме тези резултати, ако не беше ето това.

Тя измъкна лист хартия от една папка и го подаде на Паркър. Беше доста добро принтирано копие на рентгенова снимка на череп. Щеше да забележи белега дори да не беше ограден. Изпъкваше като малка тъмна вертикална черта на фона на бледността на черепа, точно над дясната очна кухина.

— Това е надочният ръб — каза Блум. — Виждате ли, и аз знам разни неща.

— Доктор Дръмънд ли ви го каза?

— Да, но поне го слушах.

— Какво мисли, че е?

— Изнесе ми още една лекция, когато попитах — каза Блум. — Споменах ли, че освен добър доктор Дръмънд е и предпазлив?

— Приех го за даденост. Нека позная — след като известно време е увъртал, ви е казал, че може да е причинено от острие. Ала вероятно вече сте го установила и сама.

— Не исках да се фукам. Той откри и други белези от вътрешната страна на очната кухина — не толкова явни като този, но все пак видими. Не си личат толкова добре на копията.

Паркър й върна листа. Не му трябваха повече снимки и не му трябваше Блум, Дръмънд или който и да било друг, за да му каже какво се е случило с Бруно Пърлман, вероятно точно преди да умре.

— Какъв тип острие е? — попита.

— Дръмънд смята, че е хирургическо — някакъв вид скалпел.

— Това ли го е убило?

— Не. Според Дръмънд Пърлман е бил още жив, когато е попаднал във водата, но вероятно от окото му не е останало много. Докладът на доктора е пратен на щатската полиция. Очаквам да се появят до час. Просто реших, че ще искате първо да го чуете от мен.

Той й благодари и стана да си върви. Блум прибра снимката на черепа в папката си.

— Оценявам съветите и помощта ви — каза му. — Беше…

Ала когато пак вдигна поглед, Паркър вече го нямаше.