Песен на сенките

42

В медицински център „Източен Мейн“ в Бангор Чарли Паркър се взираше навън в същото това небе, насред което видя да се носи собственото му отражение, сякаш самият той беше потънал в бездна. Под него се простираха градът и трафикът, и хората, но той не виждаше нищо. В ума си крачеше край брега на езеро, хванал за ръка дете, а мъртвата му съпруга ги следваше по петите, нашепвайки предупреждения, като се криеше от своя бог.

Една сестра влезе в стаята и го върна в реалността. Беше се преместил от леглото и се беше отпуснал полуизлегнат в разтегаемо кресло с изпружени крака. Не му беше удобно да седи с изправен гръб, но стоенето прав и лежането не му създаваха главоболия. Сестрата намести възглавниците — той прикри болката, която това му причини, зад потрепване, замаскирано като усмивка — и го попита дали има нужда от нещо. Той искаше единствено да го остави на мира, но й благодари и я попита дали би му наляла малко вода от каната на нощното шкафче. Не искаше да й дава какъвто и да било повод да се разтревожи за него, задето е мълчалив или затворен в себе си. Бяха му казали, че може да го изпишат на следващата сутрин, стига хирургът да се разпише, и той възнамеряваше да не позволява на нищо да застане на пътя на тази вероятност. (Най-умният ход, който някога беше предприемал, беше да не позволи да му изтече здравната застраховка, иначе щеше да живее в колата си. Полицата му покри дори терапията в „Брук Хаус“, след като понижиха тарифата си. С оглед на всичко това той винаги следеше стриктно, че дори само някой лекар да погледнеше в неговата посока, това влизаше в застраховката му.)

Сестрата му подаде водата, а той дори се направи, че отпива, преди тя да излезе.

Вече не му вливаха течности венозно, но абокатът още си стоеше, забит в китката му. Не му харесваше нито усещането, нито видът му. Искаше да го махнат. Дразнеше го повече от шевовете от лапароскопската операция отстрани на тялото му, откъдето бяха решили да поправят щетите от удара, получил от мъжа, наричащ себе си Ърл Щайгър. Щом излезе от упойката, хирургът му каза, че е извадил късмет — ако Щайгър го бил връхлетял яката и му беше стоварил повече юмруци или ритници, като нищо можел да го убие. Не виждаше смисъл да изтъква пред хирурга, че Щайгър бе спрял да го рита само защото куршумът изискваше по-малко усилия, така че крайният резултат щеше да бъде същият. Както и да е, фактът, че Кори Блум си оставаше в интензивното след операцията за отстраняване на куршума, продупчил единия от дробовете й, казваше всичко нужно за крайните намерения на Ърл Щайгър.

Паркър често си мислеше за Щайгър, но не по начина, по който би й се искало на психолог-консултантката. По-рано през деня тя бе наминала на кратка визитация и му беше предложила услугите си. Беше млада и искрена, а той до такава степен не беше лъжица за нейната уста, че дори да беше изпитал нуждата да се открие пред нея, щеше да се възпре от страх да не я подплаши и да я откаже от избраната професия.

Фактът, че се бе намирал под прицела на оръжието на Щайгър, не му правеше кой знае какво впечатление. И преди беше попадал под прицел и беше разбрал, че има само два възможни изхода — или оръжието да не гръмне, оставяйки всички в относително добро състояние, или да гръмне и да причини нараняване или смърт — в последния от които случай той нямаше за узнае нищо повече. Беше оцелял след второто и знаеше, че може да понесе болката. Тя беше ужасяваща, но не го беше убила.

Не, онова, към което непрекъснато се връщаше, беше изненаданото изражение на лицето на Щайгър, когато дюната пропадна под него — шок от изчезването на земята под краката му, но и някакво удивление, че Смъртта най-после е намерила време в забързания си график да го призове, и то по такъв начин.

И после, извън Щайгър и кончината му, идваше Сам и нейното поведение, когато мъжът, заплашил баща й, бе изчезнал в потоп от бял пясък: нейният неумолим гняв и дълбоката й концентрация, свидетелство за полагането на неимоверно усилие над волята. В този момент тя беше както неговата дъщеря, така и нещо друго, нещо неразгадаемо. Не искаше да го казва. Не искаше да го изрича на глас. Но въпреки това чу собствения си глас да произнася думите, докато се взираше в тъмното и беседваше със собствения си призрак, увиснал в чернотата.

Тя го стори. Дъщеря ми пожела смъртта му и той умря.

Моята дъщеря. Какво е моята дъщеря?