Песен на сенките

5

Кори Блум беше началник на полицията от две години и продължаваше да бъде най-младият човек, заемал някога този пост. За разлика от нея предшественикът й, Ерик Ланге, към момента на пенсионирането си беше най-дълго служилият началник в щата, но дори тогава градът, общо взето, трябваше да го принуди да напусне едва ли не под дулото на пистолета. Ланге умря скоро след пенсионирането, факт, за който Блум не съжаляваше особено, въпреки че пазеше подобни мисли за себе си. Почитателите на Ланге — от които накрая бяха останали едва неколцина, — казваха, че сърцето на стария началник не могло да понесе, кажи-речи, безделническия живот, при все че Блум би се изненадала, ако на аутопсията се е показало сърце, по-голямо от жълъд.

Ланге имаше солидно германско потекло — да не повярваш, но бащата на стария глупак беше още жив, тропаше на прага на столетието — и управляваше Бореас като свое лично феодално владение. Той беше шовинист и хомофоб, а най-доброто, което можеше да се каже за него, беше, че поддържаше нивото на престъпността ниско, макар че то не се беше увеличило и след напускането му, което подсказваше, че Бореас изначално не бе точно Детройт или Ню Орлиънс. В края на господството му вече беше ясно, че жителите на града искат промяна, и Блум беше назначена за началник, без да се вдига почти никакъв шум. Помогна й това, че беше женена за мъж, който беше родом от Пирна, и макар че никога не беше изказвано нищо в този смисъл, това, че няма деца.

В по-голямата си част преходът към Бореас от Бангор, където Блум служеше, преди да кандидатства за поста на началник на полицията, беше безболезнен, улеснен от неочаквания бонус на внезапната смърт на Ланге, който иначе щеше да бъде неспособен да устои на порива да си вре носа в нейните работи и щеше да се държи като началник в изгнание. Да, имаше такива, които мърмореха, че официалното публично лице на силата на закона в града е прекалено млада и по-същественото — жена, но Блум приложи правилния подход и дори онези, които с радост биха издигнали статуя на Ерик Ланге в центъра на града, постепенно бяха започнали да я приемат. Все пак останаха шепа кибици, включително заместник-началникът на Ланге, Карл Фостър, който си хвърли куклите и парцалките от детската кошарка и напусна полицията, когато градът го пренебрегна за сметка на Блум.

Прав му път. Спести й главоболията да го принуди да напусне.

Тя паркира експлоръра си в края на плажа при Мейсън Пойнт, изхлузи кецовете и ги замени с черните водоустойчиви ботуши, които винаги държеше в багажника. Уж не беше на смяна, но бързо научи, че в действителност никой полицейски началник в малка общност някога е бил напълно освободен от задълженията си. Както и да е, това беше различно. Не всеки ден на брега в нейния град изплуваше труп.

Двама униформени полицаи вече я чакаха до водата, заедно с Дан Райни, който живееше близо до брега и първи беше забелязал тялото да се носи по гребена на вълните. Полицаите бяха жени и бяха наети от Блум. Назначението им беше довело, далеч не случайно, до няколко последващи пенсионирания и оставки в отдела от страна на мъже — вкупом с Ланге и Фостър, и техните застаряващи приятели приключиха с града и се отправиха към залеза по живо по здраво. Безочието им беше подразнило Блум, но тя сподели чувствата си единствено със съпруга си. Той беше архитект със страничен бизнес за дизайн на лодки и излъчваше спокойствието на Буда, подпомагано от някое и друго дръпване на коз^[4]. Понякога заплашваше да го арестува за това, което той намираше за изключително забавно. Все пак и произтеклата от всичко чистка на баласта в отдела й позволи да поправи предишния дисбаланс на половете (жени 0 %/мъже 100 %), като задържа няколко висши полицейски служителя мъже, които тайно се радваха да видят гърба на Ланге, ако ще и само защото това щеше да им даде възможност да си изработят двайсетте години далеч от педантския му поглед.

Мери Престън беше по-младата от двете полицайки на плажа. Беше едра жена, наближаваща трийсетте, и Блум не беше сигурна дали щеше да премине успешно теста за физическа пригодност в Бангор, който изискваше жените новобранци на нейната възраст да могат да направят по петнайсет лицеви опори, без да спират, по трийсет и две коремни преси за една минута и да пробягат два километра и половина за петнайсет минути. От друга страна, тя беше умна, застрашителна, лоялна и много, много забавна. Когато по време на интервюто Блум повдигна въпроса за теглото й, Престън я уведоми, че няма намерение да допусне „катилът“ — именно тази дума използва — да й избяга толкова надалеч, че да са й нужни петнайсет минути тичане да го хване. Ако скоростта за сметка на разстоянието се превърне в проблем, каза й тя, ще го прегази с колата си. Ако няма кола, ще метне фенерчето си по него.

Ако и в това се провали, просто ще го застреля. Блум я нае на мига.

Втората полицайка беше Керълайн Стайнс, която имаше дванайсетгодишен опит като сержант в Преск Айл на север. Беше с десет години по-възрастна от Престън и Блум я готвеше за заместник-началник веднага щом успееше да убеди общинския отдел „Човешки ресурси“ да й осигури подходяща заплата. Засега Стайнс беше дошла в Бореас със стария си чин, но де факто беше заместничка на Блум.

— Какво имаме тук? — попита Блум.

— Мъж — каза Стайнс. — Може би е към четирийсетте, но е трудно да се каже.

Тялото лежеше с лицето надолу върху пясъка, а оттеглящият се прилив все още се плискаше в краката му. Изглеждаше така, сякаш не е прекарал твърде много време в океана, макар че потапянето в студената, дълбока и солена вода на Северния Атлантически океан би забавило разлагането за известно време. Също така тялото не би започнало да се издига, преди газовете в него да намалят относителното му тегло и да създадат достатъчна плаваемост, че да достигне до повърхността и да се понесе по нея. Освен това мъжът беше облечен с тежко яке и пуловер, които бяха го задържали под водата по-дълго, дори като се отчете действието на газовете. Блум си сложи чифт сини латексови ръкавици и внимателно отметна косата от лицето му. Рибите и ракообразните вече бяха накълвали меката тъкан и едното око липсваше. Видя известни наранявания по черепа му, но беше нужна аутопсия, за да се определи дали бяха пред- или послесмъртни. Труповете във водата винаги се носят с лицето надолу, а и блъскането на вълните, в съчетание с травмите, които тялото може да понесе при изначалното потъване, като нищо могат да доведат до ожулвания по главата. Синината по видимите части на горната част на торса беше тъмна и покрита с петна от движението във водата. Десният му крак беше останал без обувка, но все още беше обут в чорап на райета. Останките от палеца се подаваха от една дупка. Нещо беше изяло по-голямата част от него чак до кокал. Левият крак беше запазил обувката си, а за връзките й висеше дясната й посестрима. Значи, преди да попадне във водата, връзките на обувките му са били вързани една за друга.

Блум внимателно потупа джобовете на дрехите му, за да намери някакъв документ за самоличност. Не откри нищо.

— Мислиш ли, че е самоубийство? — попита Стайнс.

Блум се отпусна на пети. Беше чувала за случаи, при които хората връзват обувките си една за друга или овързват краката си, преди да скочат — или по-скоро да се дотътрят до водата, — само за да се уверят, че няма да започнат да ритат, щом паниката ги обземе. Дори беше виждала снимки на жертви на удавяне с увита около китките жица, което водеше до първоначалното предположение, че телата им са били бутнати във водата от трета страна, но аутопсията разкриваше белези по устите им там, където са затягали жицата със зъби.

Огледа пръстите на мъжа. Кожата по възглавничките и опакото на ръката беше подпухнала от прекараното във водата време, но не липсваше нито един нокът. В процеса на гниене епидермисът и ноктите често се олющваха, но неговите бяха непокътнати.

— Ще уведомя Съдебна медицина и Щатската полиция — каза Блум. — Ще проверим дали е докладвано за изоставени превозни средства или намерен захвърлен портфейл или документ за самоличност. Междувременно трябва да го приберем в чувал и да го махнем от плажа.

Извън водата разложението на тялото щеше да започне бързо да напредва. Важно бе да го приберат в хладилна камера възможно най-скоро, за да спомогнат за прецизна аутопсия. Освен това откриването на тяло неизбежно привличаше сеирджии, особено в малък град като този. „Крамър и синове“, местният погребален дом, имаше договор за справяне с удавниците и други подобни нещастници в тази част на страната. Те щяха да се зарадват на работата. Въпреки относително застаряващото население на Бореас от няколко седмици насам никой в града не беше умирал.

— Мери — каза тя, — искам да идеш по-нагоре по пътя и да сложиш кордон. Без неупълномощени коли, без неупълномощени лица и без изключения. Керълайн, ти остани с тялото засега и вземи показанията на господин Райни. Аз ще извикам Марк и Тери да ни помогнат да претърсим плажа, докато трае отливът, да не би случайно да намерим нещо, което да ни помогне да го идентифицираме. Ясно ли е всичко?

Те кимнаха, а после Престън погледна зад нея и каза:

— Пасторът е тук. И отец Ноулс.

Блум се обърна и видя двамата мъже, които изчакваха на почтително разстояние. Забеляза обаче само една кола. Сигурно бяха решили да пътуват заедно. Мартин Лутър щеше да получи емболия.

— Ще може ли да слезем? — провикна се пастор Вернер.

Блум им помаха да се приближат. И двамата мъже носеха свещенически якички. Зачуди се дали са ги сложили специално за случая. Блум не беше религиозна, но поддържаше добри отношения както с Вернер, така и с отец Ноулс, енорийския свещеник от „Пресветата Майка“. Той беше дребничък, енергичен мъж, чийто вездесъщ ентусиазъм понякога изтощаваше Блум. По-добре се разбираше с лютеранеца Вернер, който беше по-сговорчив и лаконичен. Беше сигурно поне петнайсет сантиметра по-висок от Ноулс и по-дребният свещеник обикновено отстъпваше пред Вернер относно обществените въпроси, защото бащата на Вернер също бил пастор, докато това бе едва втората година на Ноулс в „Пресветата Майка“.

— Чухме за това в града — каза отец Ноулс. — Не е някой местен, нали?

— Не мисля — отвърна Блум.

Двамата мъже погледнаха зад нея към лицето на мъртвеца и потрепериха от гледката.

— Не го разпознавам, но все пак е бил във водата — каза Ноулс. — Ами ти, Аксел?

Вернер поклати глава.

— Не, не ми е познат.

— Имате ли нещо против да кажа молитва за него? — Ноулс попита Блум.

Блум му отговори, че няма абсолютно нищо против. Нямаше как да навреди на мъртвия мъж.

— Само не пипайте тялото, става ли?

Ноулс измъкна молитвена броеница от джоба си и коленичи до трупа. Вернер преклони глава, но не каза нищо. Блум си спомни, че при лютеранците имаше нещо такова, че не се казват молитви за мъртвите. Престън, която беше католичка, сключи ръце и се прекръсти, щом Ноулс приключи.

Блум изпрати Ноулс и Вернер до паркинга и ги изчака да си тръгнат. След това се обади в отдела по Съдебна медицина в Огъста и този на Щатската полиция в Бангор, както и на Шерифския отдел на окръг Вашингтон в Мъчайъс. Най-накрая говори с Лойд Крамър и уреди да приберат тялото и да го положат в лед, докато Съдебна медицина не постанови как да процедират с него.

После реши да се прибере вкъщи и да си облече униформата. Винаги си струваше да изглеждаш официален в подобни ситуации. Запали експлоръра и тръгна към главния път. Наклонът на баира от плажа беше сравнително лек и целият бряг беше видим за преминаващите коли. Докато се подготвяше да направи завоя, само една кола приближаваше града в посока север — мустанг, който намали дотолкова, че едва не спря, докато я подминаваше. Зърна бегло шофьора, когато той погледна за кратко първо към нея, а после и към хората на плажа — Райни и Стайнс до тялото и Престън, пристъпваща тежко към колата си. Носеше тъмни очила, но Блум го разпозна по колата.

Детективът Паркър.

Беше говорила с него само веднъж, когато го забеляза в универсалния магазин на Хеймън да си купува хляб и мляко. Представи му се и попита как върви настаняването, колкото да се държи приятелски по съседски. Стори й се приятен, макар и резервиран. Знаеше, че той понякога обича да си чете вестника в кафене „Мусбрет“, макар че Боби Соумс й беше казал, че предпочита малките масички в задната част на „Книги и картички Улесен“. Соумс доста се ядосваше за Паркър. Изглежда, беше останал с впечатлението, че всеки един момент в залива Грийн Херън може да се разрази стрелба. Паркър също така вечеряше в „Брикхаус“ няколко пъти в седмицата, но обикновено не пиеше нищо по-силно от газирана напитка. Но най-вече — от това, което беше дочула, — той просто се разхождаше по плажа до къщата си и два пъти седмично пътуваше до клиника „Брук Хаус“ за физиотерапия.

Сега тя му кимна и той й кимна в отговор. После хвърли още един поглед към оживлението на плажа и си продължи по пътя. Кара зад него през града, докато той не отби пред „Улесен“. В огледалото за задно виждане го видя да взема брой на „Ню Йорк Таймс“ от стойката до вратата и да влиза вътре. Значи е вярно, помисли си. Той предизвикваше любопитството й. Предвид репутацията му присъствието му в Бореас беше нелепо. Все едно в краката ти да се мотае граната, за която са те уверили, че е обезвредена, но ти самият да не си имал време да провериш.

Само че днес тя си имаше други грижи. Струваше й се, че може да помирише мъртвеца по найлоновите ръкавици, които беше захвърлила на пода на колата. А може би само си въобразяваше. Когато отби по алеята пред къщата си, взе една торбичка от онези, които държеше под ръка за нуждите на черния си лабрадор Джоди, хвърли вътре ръкавиците и я завърза. Рон, съпругът й, не си беше вкъщи. Работеше по ремоделирането на кухня в Истпорт и щеше да се прибере по-късно през деня. Пусна Джоди да потича в задния двор, докато се преобличаше, после я повика обратно вътре и пак се качи в колата. Докато се отдалечаваше, носът на Джоди беше лепнат на стъклото на входната врата — олицетворение на изоставянето. Блум се опита да не гледа. Понякога беше благодарна, че така и не си роди деца. Не беше сигурна, че ще бъде способна изобщо някога да напусне къщата.

„Улесен“ — макар че според Ларейн Улесен на табелата трябваше да пише „При Улесен“ или дори „При Улесенови“, тъй като тя и брат й Грег бяха съсобственици — беше неизменно присъствие в Бореас от средата на петдесетте, когато родителите на Ларейн и Грег, тогава в началото на двайсетте си години, отворили магазина. Те продължиха да го управляват до края на века, след което решиха, че им е дошло до гуша и е време младото поколение да поеме юздите. Нито едно от децата им не беше семейно. Грег за кратко се бе сгодил за местна жена, но връзката им така и не потръгна, докато Ларейн — е, дълбоко в себе си тя май предпочиташе компанията на жени, но беше прекалено срамежлива и прекалено ревностна лютеранка, за да направи нещо по въпроса. Не беше язвителна или нещастна, само малко самотна, но обичаше брат си и обичаше книгите, чрез които бе намерила известно удовлетворение от живота.

Подобно на независимите книжарници къде ли не, „Улесен“ се мъчеше да се приспособи към новата епоха в книгопродаването. Когато Ларейн и Грег започнаха да продават „грижливо използвани“ книги ведно с новата стока, между старото и новото поколение беше възникнал семеен спор — родителите им смятаха това решение за опасна крачка надолу по склона към продаването на абсолютно никакви книги. Но Грег имаше набито око не само за изгодни сделки, но и за редки първи издания, а присъствието на магазина в интернет пространството, заедно със страничната стока от поздравителни картички, опаковъчна хартия и други материали, които водеха до един вид надценка, за каквато книгите можеха само да си мечтаят, не просто задържаше магазина на повърхността, ами му носеше и печалба. Ларейн беше решила да добавят малкия кафе-бар в дъното на магазина. Той гледаше към Потока на Кларк, който течеше през града, и към донякъде наименования без капка въображение „Мост на Кларк“, красив градеж от камък и мъх, който изглеждаше поне на няколко века, но всъщност беше не по-стар от самия магазин. В кафе-бара се продаваха приготвени от госпожа Улесен сладкиши и сладки, както и прилично кафе. Оказа се, че не са малко на брой хората — и туристи, и местни, — които се наслаждаваха на атмосферата в „Ъгълчето“, както го наричаха, а надценката на кафето засрамваше дори поздравителните картички. В началото имаше известно напрежение между Улесенови и Роб Халинън, собственика на кафене „Мусбрет“, по на север в Залива, но се оказа, че в Бореас има предостатъчно клиенти и за двете места, а през лятото даже повече от необходимото.

Чарли Паркър беше започнал да го посещава скоро след пристигането си в града, защото „Улесен“ се гордееше с това, че внася достатъчно нюйоркски и бостънски вестници, за да задоволи търсенето целогодишно. Семейство Улесен, разбира се, научи кой е той почти веднага след пристигането му. Почти всеки в града, който струваше нещо, рано-рано беше подочул за присъствието на детектива в залива Грийн Херън, и всички без изключение бяха станали странно покровителствени спрямо него. Дори началник Блум беше изразила изненадата си колко малко негодувание е имало, предвид това, че хората в Бореас се оплакваха, ако в „Брикхаус“ сменяха дори една от канелките за наливна бира, ако ще и никога да не пиеха бира, и спореха със седмици дали да пребоядисат входната табела на града в по-мек тон на бялото. Може би имаше нещо общо с миналото му — той беше мъж, загубил съпруга и дете и преживял тежка телесна травма само защото си е вършил работата, която, доколкото всички знаеха, до голяма степен се изразяваше в това да хваща оня род мъже и жени, без които светът беше много по-добро място. Разстрелът го правеше един от „нашите“ и градът безмълвно се обедини около него.

В началото Ларейн и Грег пазеха дистанция и му предоставяха пространство да пие кафе и да чете вестници, книги и списания, все купени в „Улесен“, като нито една от книгите не беше върната съгласно опцията за замяна с петдесет процента отстъпка, въпреки че големият надпис на касата подканваше клиентите да сторят тъкмо това. Но малко по малко те опипаха почвата и откриха, че е внимателен, закачливо забавен и напълно наясно с необичайността на положението си в града. Грег в частност се разбираше особено добре с него, а той бе образец на дисфункционалния и независим книжар. Създаваше впечатление, че не одобрява повечето избори на книги на клиентите си (което си беше така) и негодува срещу продаването на бройки от онези, които обича (също вярно) — или защото не е убеден, че клиентът е достоен за книгата, или, в случаите с редки издания, защото мразеше да вижда как напускат книжарницата му. Местните бяха свикнали с нрава му, а с туристите най-често се оправяше Ларейн. Точно както имаше говорители с гласове, създадени за радиото, така имаше и книжари с отношение, създадено за ерата на интернета, която ограничаваше възможните недоразумения, възникващи при какъвто и да било контакт очи в очи.

Сега, докато Паркър отпиваше от своето кафе американо и прелистваше раздела за изкуства на „Ню Йорк Таймс“, Грег се приближи, понесъл под мишница три дебели еднотипни томчета — психиатричен анализ на брачния и сексуален хумор, който беше сигурен, че може да продаде със значителна печалба на някой гостуващ през лятото психиатър, ако приемем, че изобщо успееше да се накара да се раздели с тях, когато моментът настъпеше.

Паркър продължи да си чете вестника. Не вдигна поглед.

— Ти да не ме игнорираш? — каза Грег.

— Получава ли ми се?

— Не. Някога да си чувал за английска група на име „Дъ Смитс“?

— Да, само че си прекалено стар за тях.

— Както и да е — продължи Грег, като даваше всичко от себе си на свой ред да игнорира приноса на Паркър към разговора, — вокалистът им, Морисън…

— Морисей.

— …Морисей. Има песен, която се казва „Колкото повече ме игнорираш, толкова повече се приближавам“. Обмислям да го заимствам за мото.

— Това означава ли, че ако говоря с теб, ще си тръгнеш?

— Не, това също само ще ме насърчи.

Той премести книгите в другата си ръка.

— Чу ли, че са намерили тяло в Мейсън Пойнт?

— Да, минах покрай плажа на връщане към града.

Паркър вдигна поглед към Грег за първи път.

— Изглежда, началник Блум тъкмо беше отишла там. Новините се разпространяват бързо.

— Тук ли? „Бързо“ дори не се доближава до истината. Сигурно има хора, които са знаели, че човекът е пътник преди него самия.

Грег се замисли над думите си.

— Не исках да прозвучи, нали се сещаш, както прозвуча. Освен ако някой тукашен не го е убил, но това ми се струва малко вероятно.

— Защо така?

— Приливите. Предполагам, че е влязъл във водата пò на юг.

Паркър отново насочи вниманието си към вестника.

— Е, изглежда, Блум се е заела сериозно.

— Тя е добра. Извадихме късмет с нея.

Грег продължи да се навърта наоколо, дори сянката му падаше частично върху масата.

— Мога ли да те попитам нещо? — рече накрая.

— Разбира се.

— Липсва ли ти? Сещаш се, това, което си правил преди. Което все още правиш, предполагам, в случай че се завърнеш към него. Ако го направиш, де.

— Не.

Понякога.

Да.

— Просто ми е любопитно.

— Разбирам.

— Ще се връщам да работя.

— Добре.

— Да ти долея ли кафе?

— Не, благодаря. Стига ми.

Грег се върна в офиса между „Ъгълчето“ и самия магазин. Ларейн остави за малко касата, за да влезе при него и да го срита силно по пищяла.

— Не можеш ли да оставиш човека на мира за пет минути? — Грег разтърка крака, за да уталожи болката. Що се отнасяше до по-голямата му сестра, той понякога продължаваше да се чувства като осемгодишен.

— Е, просто ми се изплъзна. Ох. Май ми смъкна кожата.

— Следващия път ще ти счупя главата.

— Заради теб за малко да изпусна книгите.

— Ти си идиот. Имаш гофрета вместо мозък. Върви да свършиш нещо полезно и продай нещо.

Грег си седна на бюрото, без да спира да мърмори, че е ранен. Ларейн наблюдаваше детектива. Беше пуснал вестника и се взираше през прозореца към потока. Виждаше отражението на лицето му в стъклото. Помисли си, че ако някога бъде привлечена от мъж, то ще е от някой като него. Не беше красив, не съвсем, но имаше дълбини. Какво плуваше в тях обаче — тя не знаеше.