Песен на сенките

12

„Урагана Хач“ беше разположен в края на ивица земя между Джаксънвил и Сейнт Огъстин на крайбрежието на Флорида, достатъчно далеч от истинските туристически капани, че да си осигури запазването на определена местна клиентела, но в същото време така разположен, че да привлича всякакъв род хора и да си осигури достатъчно работа, за да се издържа. Мъж на име Скетъл притежаваше деветдесет процента от „Урагана Хач“, но рядко го посещаваше, предпочел да остави управлението на заведението на своя главен барман и акционер с десет процента Лени Тедеско. Скетъл предпочиташе да си мълчи за факта, че притежава голям дял от „Урагана Хач“. От това, което Лени знаеше за тях, по-голямата част от семейството му — бяха „холи ролърс“^[6], от онези, които няколко пъти в годината ходят в „Холи Ленд Експириънс“ в Орландо и смятат бургерите Голиат в „Оейзис Палмс Кафе“ в тематичния парк за адски добра храна — при все че Лени се съмняваше да използват точно тези думи, за да я опишат. Лени Тедеско никога не беше ходил в „Холи Ленд Експириънс“ и нямаше никакво намерение да го прави. Предполагаше, че тематичен християнски парк не е най-подходящото за един евреин място, дори за несъблюдаващ традициите евреин като него, и не му пукаше, ако ще и паркът да се славеше с това, че пресъздава визията на йерусалимски уличен пазар.

От друга страна, „Урагана Хач“ беше горе-долу също толкова автентичен от гледна точка на баровете във Флорида, колкото „Холи Ленд Експириънс“ беше достоверно отражение на духовната природа на Йерусалим през първи век преди новата ера. Изглеждаше така, както трябва да изглежда класически за Флорида плажен бар — дърво, препарирана риба, снимка на Хемингуей, — само дето беше построен в началото на деветдесетте, в очакване на строежа на жилищен комплекс на име „Оушън Брийз“, който така и не стигна по-далеч от редица архитектурни планове, дупка в земята и данъчно отписване. „Урагана Хач“ обаче остана и някак смогна да процъфти, в огромна степен благодарение на Лени и на съпругата му, Пеги, която беше много добра в пърженето, готвачка от старата школа. Приготвяше пържени стриди, които можеха да разплачат човек. Тайните й съставки бяха креолски подправки, хубаво жълто царевично брашно и кашерна — кашерна — сол „Даймънд кристъл“. Пък и Скетъл не проявяваше кой знае каква заинтересованост да трупа голяма печалба — стигаше му „Хач“ да не губи пари. Лени предполагаше, че Скетъл, който не употребяваше алкохол и очевидно преживяваше основно на пилешки филенца и шоколадово мляко, просто тайничко се кефеше да показва среден пръст на своите по-святи-от-вам, лъскащи църковните пейки роднини, като притежава бар. Съпругата на Лени обаче твърдеше, че сестрата на партньора му, Лесли, която беше от най-лошия вид възхваляващи Христос, няма нищо против да лъска и разни други работи и може да даде доста точно описание на таваните в половината мотели от Джаксънвил до Маями, което бе и вдъхновението зад прякора „Чука-Наред Скетъл“.

Лени беше сам в бара. Пеги имаше свободна вечер, а той беше пуснал заместник-готвачката Фран да се прибере по-рано, тъй като беше наясно, че има по-голям шанс да продаде пържени стриди в изоставено гробище, отколкото в „Урагана Хач“ точно тази вечер. В средата на седмицата винаги беше кротко, но напоследък беше по-кротко от обикновено, дори през уикенда имаше по-малко работа от предишни години. Просто наоколо вече нямаше толкова пари, както преди, но „Хач“ оцеляваше.

Лени хвърли един поглед към часовника си. Беше девет и половина. Ще остане до десет, може би десет и половина, и ще затваря. Във всеки случай не бързаше да се прибира вкъщи — не че не обичаше жена си, напротив, но понякога му се струваше, че бара обича повече. Тук се чувстваше спокоен, без значение дали беше празно, или пълно. Всъщност във вечери като тази, с нежно подухващия ветрец отвън, със скърцащите и трополящи дъски и далечния шум на вълните, които се виждаха като най-бледото фосфоресциращо зарево, с включения телевизор и газираната вода с лайм на бара пред него, той имаше чувството, че би бил съвсем доволен да си остане така завинаги. Единствената сянка над щастието му — при условие че сянка беше достатъчно силна дума за нея, в което той силно се съмняваше — беше темата на новинарския репортаж, който излъчваха в момента пред очите му. Гледаше кадри от транспортирането на двамата старци от Маршалската служба на Съединените щати в център за временно задържане някъде в Ню Йорк. Казваха се Енгел и Фърман — насъбрали вкупом почти два века живот, Енгел едва вървеше без чужда помощ, но Фърман беше по-силен, вперил поглед някъде в далечината, без дори да благоволи да забележи заобикалящите го мъже и жени, камерите и светкавиците, протестиращите с техните лозунги, все едно това беше някакво шоу, поставено за друг, а повдигнатите срещу него обвинения бяха едва ли не под достойнството му. Мъжете изчезнаха от екрана и на тяхно място се появи адвокат от Отдела по човешки права и специални съдебни преследвания — дирекцията от Министерството на правосъдието, натоварена с разследването на най-различни нарушения на човешките права и в частност — на нацистки военнопрестъпници. Адвокатът беше хубава млада жена, която изненада Лени със страстта, с която говореше. Не носеше еврейско име или поне Демиърс не звучеше като такова. Не че това беше изискване за справедливост, предвид обстоятелствата. Може би просто беше идеалист, а Бог знае колко се нуждаеше светът от възможно най-много такива.

Енгел и Фърман, каза тя, са оспорили решението на американското правителство да анулира гражданството им, но сега делото е било прекратено. Предоставянето на заповедта за арест на Фърман от офиса на прокурора на провинция Бавария в Мюнхен седмица по-рано означаваше, че към екстрадицията му можеше да се премине незабавно. Депортацията на Енгел щеше да последва непосредствено поради нарушения на закона за имиграцията, независимо дали в родината му са повдигнати обвинения срещу него. Депортирането не звучеше като кой знае какво наказание за Лени, чието родословно дърво бе изгубило цял един клон в Дахау. Не разбираше защо не могат да бъдат съдени тук в САЩ, докато Бруно Пърлман не му обясни, че американската конституция изключва завеждане на криминални дела за престъпления, извършени на чужда територия преди и по време на Втората световна война, и че най-доброто, което страната може да направи, е да изпрати военнопрестъпниците обратно в държавите, които имат въпросните правомощия, с надеждата, че там срещу тях ще бъдат заведени дела. Не че Пърлман беше доволен от ситуацията. Понякога с възхищение разказваше на Лени за дейността на ТТГ, Тилхаз Тициг Гешефтен, тайна войскова група, част от Еврейската бригада от съюзната британска армия, която след капитулацията на германците, се заела сама да издирва и избива войници от Вермахта и СС, за които вярвали, че са извършвали зверства срещу евреи. Разказваше и за убийците от Мосад, които заложили капан на латвийския нацистки колаборационист Хербертс Цукурс, „Касапина на Рига“, в къща в Монтевидео през 1965 г., като го пребили с чук, след което го простреляли два пъти в главата и оставили тялото му да гние в сандък, докато уругвайската полиция не го намерила, привлечена от вонята. В тези моменти блясъкът в очите на Пърлман силно безпокоеше Лени, но той предполагаше, че краят, застигнал тези противни мъже, е точно онзи, който са си заслужили. Напоследък обаче този блясък беше станал още по-ярък, а приказките за отмъщение бяха придобили по-личен характер. Лени се тревожеше за него. Пърлман нямаше много приятели. Обсесивните типове рядко имаха.

— Откъде изобщо знаят, че наистина са те? — обади се нечий глас. — При старци като тия, може да е всеки.

Близо до вратата, в другия край на бара, седеше мъж. Лени не го беше чул да влиза. Нито пък беше чул на паркинга да спира кола. Лицето на посетителя беше леко извърнато от телевизора, все едно не можеше да понесе гледката. Носеше сламена мека шапка с червен ширит. Шапката беше твърде голяма за главата му и падаше чак до очите. Беше с кафяво сако, а отдолу носеше жълта тениска с якичка. Липсваха две копчета и той виждаше гърдите на мъжа, нашарени от мрежа тънки бели белези, все едно паяк бе изплел паяжина върху кожата му.

— Съжалявам, не чух да влизате — каза Лени, пренебрегвайки въпроса му. — Какво да ви дам?

Мъжът не отговори. Изглежда, дишаше трудно. Лени погледна зад него, навън към паркинга. Не видя никаква кола.

— Имаш ли мляко? — грубо изстреля мъжът.

— Разбира се.

— Бренди с мляко — каза и си потърка стомаха. — Имам проблем с корема.

Лени му приготви коктейла. Млякото беше толкова студено, че образува конденз по чашата, затова я уви в салфетка, преди да я постави на бара. Мъжът излъчваше кисела, резлива миризма, изобилие от незнайни комбинации от типа бренди с мляко. Надигна чашата и я преполови.

— Боли — каза. — Боли, мамицата му.

Остави чашата на бара, вдигна лявата си ръка и махна шапката от главата си. Лени се постара да не го зяпа, но накрая реши, че е по-лесно просто да гледа на другата страна. Но ликът на този човек вече се бе запечатал в съзнанието му като внезапен пламък от ярка, изопачена светлина в полумрака.

Голият му череп беше деформиран, обсипан с вдлъбнати трапове подобно повърхността на луната. Челото му беше внушително уголемено, така че очите — малки тъмни нещица, като капки нефт в снега — се губеха в неговата сянка, а профилът му напомняше този на човек, който като дете е праснал челото си в хоризонтален трегер, а мекият череп е запазил отпечатъка от удара в процеса на втвърдяване. Носът му беше много тънък, устните едва се различаваха на фона на бледата му кожа. Вдишваше и издишаше през устата със слабо, влажно просвиркване.

— Как се казваш? — попита.

— Лени.

— Лени чий?

— Лени Тедеско.

— Твое ли е мястото?

— Имам дял. Скетъл държи останалото.

— Не познавам никакъв Скетъл. Голям зор да те намеря. Трябва да сложиш табела.

— Има табела.

— Не съм видял да има.

— Откъде дойде насам?

Мъжът махна неопределено с ръка през рамо — север, юг, изток, запад: какво значение имаше? От значение беше единствено, че най-после е пристигнал.

— Тедеско. Това е сефарадско име. Някои сигурно го вземат за италианско, но не е. Означава „германец“, но прадедите ти най-вероятно са ашкенази. Прав ли съм?

На Лени му се прииска барът да си беше останал празен. Нямаше желание да бъде въвлечен в този разговор. Искаше противният мъж и лютата му воня да изчезнат.

— Не зная — отвърна той.

— Много ясно, че знаеш. Веднъж четох, че думата „нацист“ идва от ашкенази. Какво ще кажеш по въпроса?

Лени се зае да лъска една чаша, която нямаше нужда от лъскане. Затърка я толкова силно, че стъклото се пропука от натиска. Метна я в боклука и взе друга.

— Не съм го чувал досега — отвърна и се намрази, задето се заговаря с мъжа. — Доколкото знам, думата се отнася към националсоциализъм.

— А, сигурно си прав. Всичко останало е просто празнодумието на невежи. На отричащите Холокоста. Глупаци. Не им вярвам аз. Чунким цялата тая касапница може да се припише на стълкновение между едни евреи и други евреи.

Лени почувства как мускулите на врата му се стягат. Стисна зъби тъй здраво, че усети нещо в задната част на челюстта му да се разклаща. Дължеше се на начина, по който човекът изговаряше думата „евреи“. На екрана новинарската емисия беше отстъпила място на дебат относно Енгел и Фърман и предисторията на техните случаи, при това с участието на специалисти. Звукът беше намален и същината — едва доловима. Лени понечи да смени канала, но същият онзи глас му заръча да го остави. Лени хвърли поглед към чашата бренди с мляко. На повърхността на останалата на дъното течност се къдреше червена спирала. Мъжът я видя в същия момент, в който го стори и Лени. Топна пръст вътре, разбърка кръвта и пресуши чашата.

— Както казах, имам проблеми с червата. Имам проблеми с какво ли не. Сера пирони и пикая счупени стъкла.

— Съжалявам да го чуя.

— Още не ме е довършило. Просто не ми се мисли на какво ли приличат вътрешностите ми.

Надали е по-зле от външността, помисли си Лени, а тъмните очички се стрелнаха към него, сякаш неизречената подигравка беше изписана във въздуха над главата му.

— Имаш ли още от тия?

— Затварям вече.

— Няма да ти отнеме много повече време да го приготвиш, отколкото на мен — да го изпия.

— Ами не, приключихме.

Чашата се плъзна по бара.

— Само млякото тогава. Няма да откажеш чаша мляко, нали?

Ах, колко му се искаше. Искаше му се толкова много, но въпреки това наля три пръста мляко в чашата. Благодареше се, че в кутията не остана повече.

— Благодаря ти.

Лени не каза нищо, само хвърли празната кутия.

— Не ме разбирай погрешно — каза мъжът. — Аз нямам проблем с евреите. Като бях малък, имах приятел, който беше евреин. Боже, отдавна не съм се сещал за него. Вече даже съм забравил как му беше името.

Постави палеца и показалеца на дясната си ръка върху основата на носа си, затвори очи и стисна силно, в опит да изнамери името из бездната на спомените си.

— Ашър — каза накрая. — Ашър Черни. Така се казваше. Мамка му, това беше трудно! Виках му Аш. Не знам как му викаха другите, понеже нямаше особено много други приятели. Както и да е, аз се мотаех с Аш, когато наоколо ги нямаше останалите момчета, че да видят. Човек трябваше да внимава. Хората, с които отраснах, ами… те не обичаха много евреите. Нито пък чернилките. Че ние не харесвахме даже католиците, мамицата му. Движехме със своите и не беше добре да те виждат да се сприятеляваш с хора извън твоя кръг. А Аш, разбираш ли, имаше недъг, което още повече влошаваше положението му. Слушаш ли „Кис“?

Лени, който се беше увлякъл от разказа въпреки нежеланието си, се озадачи. Да следиш мисълта на този човек, бе като да се опитваш да проследиш рикошет в стоманена стая.

— Какво, групата ли?

— Да, групата. Не стават, но трябва да си ги чувал.

— Знам ги — каза Лени.

— Добре. Ами, техният певец страда от същото, което имаше Аш. Нарича се микротия. Деформация на ухото. Хрущялът не расте правилно, така че имаш нещо като пънче. От него и оглушаваш. Казват, че обикновено се получава на дясното ухо, но при Аш беше на лявото, поради което си беше странен даже и сред другите като него. Сега могат да поставят какви ли не графтове или импланти, но по онова време човек просто трябваше да си живее с това. Аш носеше косата си дълга, за да се опита да го скрие, но всички знаеха. И ако животът му и без друго не беше скапан, щото беше евреин в град, който недолюбва всеки, който не ходи в някоя бяла църква, той трябваше се справя с невежеството и злъчта на деца, които прекарваха живота си в търсене на физически недъг, в който да се вкопчат. Затова ми беше мъчно за Аш, нищо, че не можех да го покажа, не и пред хората. Но като бях сам и видех Аш, и той също беше сам, си говорех с него или вървяхме заедно, понякога хвърляхме камъни край реката, ако бяхме в настроение. Готин беше Аш. Никога не би познал, че е евреин, освен ако не ти каже името си. Тази микротия, мислиш ли, че е нещо еврейско?

Лени отвърна, че не знае. Имаше чувството, че наблюдава развръзката на някакъв ужасен нещастен случай, катастрофален сблъсък на тела, който можеше да приключи единствено с наранявания или смърт, но въпреки това не можеше да откъсне поглед. Беше хипнотизиран от ужаса, който този мъж вдъхваше, от дълбочината на покварата, която бавно се разкриваше от думите и интонацията.

— Защото — продължи мъжът, — има болести, към които евреите са по-предразположени от другите раси. Ти, като ашкенази от много поколения назад, си по-склонен да се разболееш от муковисцидоза. Така де, има и други, но тази ми се е набила в главата. Муковисцидозата е голяма гад. Не ти трябва да я пипнеш. Както и да е, не знам дали тази микротия е нещо такова. Може би. Сигурно няма значение. Освен ако я имаш и не искаш да я предадеш на децата си. Имаш ли деца?

— Не.

— Е, ако смяташ да имаш такива, по-добре се прегледай. Надали искаш да предадеш тази гадост на децата си. Докъде бях? О, да — Аш. Аш и преебаното му ухо. Та така, двамата с Аш правихме разни неща заедно, говорехме си и аз започнах да го харесвам. После един ден едно хлапе, изрод на име Еди Тайсън, ни видя заедно и преди да се усетя, вече разправяха, че с Аш сме педераси, че правим разни неща под мостове и в колата на майка му. Един ден Еди Тайсън и група приятелчета ме сгащиха сам на път за вкъщи и ме пребиха като куче — и всичко това заради приятелството ми с Аш Черни. И знаеш ли какво направих?

Лени едва-що можеше да говори, но намери сили да изрече думата „не“.

— Отидох до къщата на Аш и го попитах дали иска да слезе с мен до реката. Разказах му какво се е случило, защото изглеждах ужасно след онова, което ми бяха сторили. И значи, двамата отидохме до реката и аз взех един камък и ударих Аш с него. Толкова силно го праснах в лицето, че не бях сигурен дали не съм му пръснал носа в мозъка. Реших, че съм го убил, но той някак си остана в съзнание. Тогава захвърлих камъка и го налегнах с юмруци и крака, оставих го край реката в локва кръв да плюе зъби и повече нищо не чух за него, защото той така и не се върна на училище, а скоро след това родителите му се преместиха да живеят другаде.

Той отпи от млякото си.

— Като гледам, с Аш май не сме били чак толкова добри приятели, а?

На телевизора грееха черно-бели кадри на измършавели мъже и жени, застанали зад телени мрежи, а после и на пълни с кости ями.

— Чудил ли си се някога какво кара хората да правят подобни неща?

Не гледаше към екрана, така че Лени не знаеше дали все още говори за онова, което е сторил на Аш Черни, или за свидетелствата за зверствата, извършени преди десетилетия. Беше му студено. Пръстите на ръцете и краката го боля

ха. Помисли си, че няма значение какво има предвид мъжът. Всичко беше част от една огромна по величина поквареност, помийна яма от черна, човешка злост.

— Не — каза Лени.

— Разбира се, че си. Всички се чудим. Не си човек, ако не се чудиш. Някои казват, че всички престъпления могат да се припишат на един от следните два мотива — любов или пари, — но аз не вярвам в това. Моят опит показва, че всичко, което правим, се основава на едно от други две неща — алчност или страх. Ах, понякога се омесват, точно като моето бренди и млякото, но най-често можеш да ги разграничиш. Изпитваме алчност за онова, което нямаме, а страх — за онова, което можем да загубим. Мъж копнее за жена, която не му е съпруга, и я взима — това е алчност. Но дълбоко в себе си той не иска неговата собствена жена да разбере, защото желае да запази онова, което има с нея, защото е различно, безопасно. Това е страх. Играеш ли на борсата?

— Не.

— Разумен си. Чисто обирджийство. Купуване и продаване, това са просто други названия на алчността и страха. Казвам ти, разбереш ли го, ще разбереш всичко, което има да се знае за човешките същества и начина, по който действа светът.

Отпи от млякото.

— Само че това не е всичко, разбира се. Погледни тези снимки от лагерите. Вижда се страх, и то не само по лицата на умиращите и мъртвите. Погледни мъжете в униформа, онези, за които твърдят, че са виновни за случилото се, и ще съзреш страх и у тях. Не толкова от това какво ще се случи, ако не изпълняват нарежданията си. Нямам намерение да ги оправдавам, а и според онова, което съм чел, германците разбирали, че избиването на голи евреи, педали и цигани не е за всеки — и ако не можеш да го правиш, намирали друг, който може, а теб те пращали някъде да гърмиш по хора, които могат да ти отвърнат.

Но въпреки това по лицата им се чете страх, без значение колко добре се опитват да го прикрият — страх от това какво ще им се случи, когато руснаците или американците пристигнат и разберат какво са сторили; страх от това да погледнат вътре в себе си и да видят в какво са се превърнали; може би дори страх за безсмъртните им души. Има и такива, които не се страхуват от всичко това, разбира се, защото понякога мъжете и жените вършат ужасяващи неща просто защото те им доставят удоволствие, но те са изключенията, а изключенията създават лоши прецеденти. Останалите, те са сторили това, което са сторили, просто защото им е казано Да го направят и не са намерили кой знае каква причина да не се подчинят или пък е имало пари в златните зъби и претопената човешка мазнина. Предполагам, че някои от тях са го правели заради идеологията, но аз не бих си губил времето с идеологии. Те са само удобни флагове.

Гласът на мъжа беше много мек и леко шипящ, долавяше се нотка на съжаление, че по-голямата част от света не може да види себе си така ясно, както го прави той, и това е неговият кръст.

— Чу ли я тази жена по телевизията? — продължи той. — Говори за зло, но да размахваш насам-натам думата „зло“, все едно значи нещо, не помага на никого. Злото е бягане от отговорност. Не дава обяснение. Може да се каже даже, че извинява. Ако искаш да видиш истинския ужас, истинския мрак, трябва да погледнеш действията на хората, колкото и потресаващи да изглеждат, и да ги наречеш човешки. Когато успееш да го направиш, тогава ще разбереш.

Той се закашля силно и изпръска млякото с капчици кръв.

— Не отговори на въпроса ми по-рано.

— Какъв беше въпросът? — попита Лени.

— Просто не ми е ясно откъде знаят, че тези двама старци са онези, които търсят. Виждал съм снимки на мъжете, за които твърдят, че са извършили всички онези неща, фотографии от онова време, а сега гледам тия двама дърти будали и не бих могъл да се закълна, че са същите мъже шейсет, седемдесет години по-късно. Боже, ами че ти може да ми покажеш снимка на собствения ми баща като млад мъж и няма да го разпозная в плашилото, което беше, когато умря.

— Май че има някакви писмени доказателства — каза Лени. Честно казано, не знаеше как са проследили Енгел и Фърман. Не го и интересуваше особено. В края на краищата са ги намерили и само това имаше значение. Искаше само този разговор да достигне своя край, но това беше в ръцете на мъжа на бара. Присъствието му тук целеше нещо, ала Лени можеше единствено да почака то да му бъде разкрито и да се надява да преживее предисловието.

— Дори не мога да кажа, че съм чувал за лагерите, в които се предполага, че са избивали всички тези хора — каза мъжът. — Така де, чувал съм за Аушвиц, за Дахау, за Берген-Белзен. Сигурно мога да изброя още няколко, ако се напъна, но какво беше това място, в което е бил Фърман, или поне този, за когото твърдят, че е Фърман? Бол Сак? Че истинско място ли е това?

— Белзец — полека каза Лени. — Нарича се Белзец.

— Ами другото?

— Любско.

— Е, явно си внимавал, признавам ти го. Да не си имал близки там?

— Не, там не.

— Значи не е лично.

На Лени му писна. Спря телевизора.

— Не ме разбирай погрешно — каза мъжът, без дори да обърне внимание на внезапната липса на звук и светлина от екрана. — Аз нямам проблем с която и да е раса или вероизповедание — евреи, чернилки, латиноси, бели, за мен всички са еднакви. Вярвам обаче, че всяка раса или вяра трябва да се държи за себе си. Не мисля, че някоя е по-добра от останалите, но белйте стават, когато се омешат. Южноафриканците добре го измислиха апартейда, само че не проявиха здравия разум, най-нормалното шибано човешко благоприличие, да дадат еднакви привилегии на всеки един човек, да им дадат равни права. Мислиха, че белите са по-висши от черните, а това не е вярно. Бог е създал всички ни и не е сложил никого над другите, каквото и да приказват някои. Даже и твоите хора, ти не си по-избран от когото и било друг.

Лени направи последен опит да се избави, да го разкара насила. Беше напразно, но трябваше да опита.

— Бих искал вече да си вървиш — каза. — Приключвам за тази вечер. Питиетата са от мен.

Само че мъжът не помръдна. Всичко това беше просто прелюдия. Най-лошото предстоеше. Лени го усети. Това същество беше донесло със себе си миазма от тъмнина, от ужас. Може би все още имаше някакъв малък шанс, пролука, през която можеше да избяга от стената, която се затваряше около него. Въпреки това не можеше да покаже слабост. Драмата щеше да се разиграе и всеки щеше да приеме ролята, която му е отредена.

— Не съм си довършил млякото още.

— Вземи го със себе си.

— Не-е, мисля да го допия тук. Не искам да го разлея.

— Аз ще се приготвям за затваряне покрай теб. Ще трябва да ме извиниш.

Отиде да вземе касовото чекмедже. Обикновено броеше постъпленията, преди да си тръгне, но в този случай щеше да го остави за сутринта. Не искаше да дава на този човек каквито и да било поводи да се застоява.

— Не ти искам милостинята — каза посетителят. — Ще си платя сам, както правя винаги.

Бръкна в джоба на сакото си.

— Е, какво мислиш, е това?

При все че не искаше, Лени се улови как поглежда, за да види какво е привлякло вниманието на мъжа. Зърна нещо малко и бяло, което мъжът очевидно бе измъкнал от джоба си.

— Исусе, та това е зъб. — Произнесе го „съб“. Вдигна въпросния предмет към светлината, все едно е бижутер, който оценява скъпоценен камък. — Кажи сега, откъде мислиш, че се е пръкнал? Със сигурност не е един от моите.

И сякаш за да не оставя капка съмнение, той побутна горния ред от зъбите си с език и протезата му остана в лявата му длан. Действието накара устата му да пропадне в себе си, при което лицето му придоби още по-странен вид. Усмихна се, кимна на Лени и отново намести приспособлението си на мястото му. После сложи зъба върху плота на бара. По корена беше полепнала ивица червеникава плът.

— Никак не е зле, а? — попита той.

Лени отстъпи назад. Зачуди се дали ще успее да се измъкне поне за малко, да извика полиция. В заведението нямаше оръжие, но кабинетът отзад имаше здрава врата и хубава ключалка. Можеше да се заключи вътре и да изчака идването на полицията. Дори да успееше да стигне до телефона обаче, какво щеше да каже на оператора — че някакъв мъж му е представил зъб за оглед? По последна информация това не беше престъпление.

Освен, освен…

Като някакъв илюзионист клиентът му отново бръкна в джоба си и измъкна втори зъб, а после и трети. Накрая като че се умори от цялата тази работа, затършува за последен път в дрехата си и пръсна по бара цял набор от зъби. Някои бяха без корени. Поне един, изглежда, се беше счупил при ваденето. Голяма част все още бяха изпоцапани с кръв или от тях висеше късче месо.

— Кой си ти? — попита Лени. — Какво искаш от мен?

В ръката на мъжа се появи пистолет. Лени не разбираше от оръжия, но този изглеждаше голям и донякъде стар.

— Стой на място — каза мъжът. — Чуваш ли ме?

Лени кимна. После успя да каже:

— Нямаме почти нищо в касата. Беше спокойно цял ден.

— На крадец ли ти приличам?

Звучеше искрено засегнат.

— Не знам на какъв ми приличаш — каза Лени и съжали за думите си в мига, в който излязоха от устата му.

— Нямаш никакви обноски — каза мъжът. — Ясно ли ти е, скапан чифут?

— Съжалявам — каза Лени. У него вече не бе останала капка гордост, само страх.

— Приемам извинението ти. Знаеш ли какво е това?

Той раздруса леко оръжието.

— Не. Не разбирам много от пистолети.

— Там ти е първата грешка. Това не е пистолет, ами револвер — военен „Маузер“ К-96, преправен на удължен деветмилиметров, което е рядкост. Някои го наричат „Брумхендъл^[7] Маузер“ заради формата на дръжката, или „Червената деветка“ заради гравирания на дръжката номер. Считай го за обучение. Сега се отдалечи от вратата. Слушай ме и прави, каквото ти казвам, и може би за теб нещата няма да се развият толкова зле, колкото биха могли.

Лени знаеше, че това не е истина — хората, които възнамеряват да оставят другите хора живи, не насочват оръжия срещу тях, без да са скрили лицата си, — но въпреки това се подчини. Мъжът отново бръкна в джоба си. Ръката му този път изскочи с чифт белезници. Той ги хвърли към Лени и му нареди да закопчае едната около дясната си китка, после да събере ръце зад гърба си и да ги сложи на бара. Беше осведомен, че ако се опита да избяга или да го преметне, ще бъде застрелян в гръб. Лени отново стори каквото му беше заповядано. Щом се обърна с гръб и сложи ръце на бара, втората халка на белезниците бързо пристегна и лявата му китка.

— Готово — каза мъжът. — Сега ела ей тук и седни на пода.

Лени излезе иззад бара. Замисли се дали да не хукне към вратата, но знаеше, че няма да успее да мине и няколко крачки, преди да бъде застрелян. Взря се навън в нощта, молейки се да се появи кола, но такава не минаваше. Отиде до мястото, посочено му от мъжа, и седна. Въоръженият взе дистанционното и вдъхна живот на телевизора, който отново грейна. Продължаваха да предават образи от лагерите, на слизащи от влакове мъже и жени, някои все още носеха нормални дрехи, други бяха вече преоблечени в затворническите дрипи. Бяха толкова много, превъзхождаха числено похитителите си. Като момче Лени се чудеше защо не са опитали да се противопоставят на германците и да се преборят за спасението си. По-късно научи, че хората, държали ги в плен, са ги морили от глад, преди да ги поведат към смъртта им, за да бъдат твърде слаби да се борят. Но сега вече разбираше, че физическата слабост даваше само част от обяснението. Страхът — същинският ужас, подсилен от ужаса на другите — разяждаше волята.

Мъжът се облегна на бара и насочи пистолета към Лени.

— Попита ме кой съм. Можеш да ме наричаш Щайгър. Няма кой знае какво значение. Това е просто име. Може да съм ти казал първото, което ми хрумне. Ако това не ти харесва, ще ти дам друго.

Лени отново усети искрица надежда да стопля студенината, сковала цялото му същество. Може би, само може би, тази нощ можеше да не завърши със смъртта му. Възможно ли беше това, че този чудат индивид укрива истинското си име, да означава, че възнамерява да се завърне в дупката, от която е изпълзял, и да остави Лени жив? Или всичко това беше уловка, просто още един начин да изтезава обречения на смърт, преди неминуемият куршум да сложи край на всичко?

— Знаеш ли откъде са тези зъби?

— Не.

— От жена ти. От нейната уста са.

Щайгър грабна шепа зъби от бара и ги хвърли на пода пред Лени. Един падна в скута му.

За миг Лени не беше в състояние да помръдне. Рефлексът му за повръщане се активизира и той усети в гърлото му да се надига нещо ужасно. После се раздвижи, опита се да се изправи на крака, но в следващия момент един куршум се заби в пода на сантиметри от подметките на обувките му и шумът, както и вида на цепнатината в пода го усмириха.

— Не го прави отново — каза му Щайгър. — Опиташ ли се, следващият куршум ще пръсне капачката на коляното ти, или пък топките.

Лени замръзна. Вторачи се в залепналия за дънките му зъб. Не искаше да повярва, че някога е принадлежал на съпругата му.

— Ще ти кажа нещо — започна Щайгър. — Работата по зъбите на жена ти наново възбуди възхищението ми от уменията на зъболекарите. Преди смятах, че не са нищо повече от провалили се лекари, защото, така де, колко ще да е трудно да работиш със зъби, като оставим настрана всичките му там нерви и глупости. Мразех да ходя на зъболекар като дете. И сега мразя.

Както и да е, винаги съм си мислел, че ваденето е най-лесната част. Хващаш здраво и дръпваш рязко. Само че да хванеш здраво зъб е по-трудно, отколкото можеш да си представиш, а после трябва да завъртиш, а понякога — ако е повреден — зъбът просто се чупи. Ще забележиш, че някои от зъбите на жена ти не излязоха непокътнати. Ще ми се да вярвам, че и за двама ни беше поучителен опит.

Ако се съмняваш в мен и се опитваш да се убедиш, че това не са зъбите на жена ти, мога да ти кажа, че беше облечена с дънки и жълта блуза на зелени, не, сини цветя. В тъмното не се вижда много добре. Освен това има белег ей тук, на лявата ръка, като голяма луничка. Мен би ме притеснявал, да ти призная. Тя е хубава жена, но все ще си мисля за белега, ще ми напомня за всичко сбъркано, което се крие отвътре, защото у всички ни има нещо сбъркано. Звучи ли ти като жена ти? Пеги, нали? С „и“ накрая. Галено от Маргарет. Така ми каза тя, докато още можеше да говори.

Не, не, не ми се разстройвай сега. Ще помръднеш или ще се опиташ да ме изриташ и цялата работа ще се развие много по-зле и за двама ви. Да, така е — тя е още жива, кълна ти се. Изслушай ме сега, само слушай: има по-лоши неща от това да си загубиш зъбите. Вече правят какви ли не чудеса с импланти. Може да има много по-хубави зъби от старите. А ако е прекалено скъпо или пък просто не се получи заради уврежданията — защото, нека ти припомня, че не съм професионалист, — винаги може да се сложи протеза. Майка ми носеше протези, също като мен, и смятах, че я карат да изглежда по-млада, защото винаги бяха чисти и равни. Някога да си виждал стари хора със собствените си зъби? На нищо не приличат. Нищо не може да се направи за старостта. Тя е безжалостна. Опустошава ни всичките.

Той клекна пред Лени, като внимаваше да остане извън обсега му, в случай че гневът надвиеше страха. Но нямаше нужда да се тревожи. Лени плачеше.

— Ето какво ще направим — каза Щайгър. — Ако си честен с мен и отговаряш на въпросите ми, ще я оставя жива. Тя е упоена с болкоуспокояващи, така че в момента не чувства почти нищо. Преди да си тръгна, ще повикам линейка и ще се погрижат за нея. Обещавам ти го.

Колкото до теб, ами, не мога да ти обещая нищо, освен че ако си честен, няма да усетиш как умираш, а и междувременно ще си спасил жена си. Разбрахме ли се?

Лени вече ревеше с глас. Щайгър се пресегна и го перна силно отстрани по главата.

— Попитах: „Разбрахме ли се?“

— Да — каза Лени, — разбрахме се.

— Добре. Имам само два въпроса към теб. Какво ти е казал евреинът на име Пърлман и кой друг знае?

Когато най-сетне получи отговор на въпросите си и Лени Тедеско беше мъртъв, Щайгър извади от миялната машина чашите, които беше използвал, и ги прибра в една торба. Освен това опразни касата, за да е по-убедително. Беше внимавал да докосва възможно най-малко повърхности, но въпреки това ги мина отново с малко белина, която намери зад бара. Щяха да останат все някакви следи от присъствието му, но те щяха да са безполезни без заподозрян или данни, с които да ги сравнят, а Щайгър беше призрак. Изнамери харддрайва на охранителната камера на бара и го махна. Изгаси лампите на „Урагана Хач“, преди да излезе, след което затвори вратата след себе си. Колата на Лени беше паркирана зад бара и нямаше как да бъде забелязана, освен ако някой не дойдеше да я търси.

Щайгър повървя пет минути до мястото, където беше спряна неговата кола, невидима както от бара, така и от улицата, след което отиде до малкия, спретнат дом на семейство Тедеско. Отвори вратата с ключа на Пеги Тедеско и се качи в основната спалня, където я беше оставил завързана за леглото. До нея бяха инструментите, с които беше изтръгнал всичките й зъби, както и някои други, за които все още не беше изнамерил приложение. Действието на обезболяващите отслабваше и Пеги тихичко стенеше в кърпата, с която й беше запушил устата.

Щайгър приседна до нея на леглото и отметна косата от лицето й.

— И така, до къде бяхме стигнали?