Песен на сенките

72

Паркър се прибра в къщата си в Скарбъроу. С падането на нощта той си наля чаша червено вино и излезе да поседи на верандата и да изчака.

В някакъв момент сигурно бе заспал, защото когато се събуди, чашата лежеше на земята, а мъртвата му дъщеря го наблюдаваше иззад стария дъб. Песента й го беше разбудила. Не можеше да види съсипаното й лице — както винаги, тя се стараеше да го прикрие, като се извръщаше настрани и пускаше дългата си коса отпред, за да потули нараняванията.

Вече не се страхуваше от нея. Отчасти разбираше какво представлява тя и знаеше, че го обича достатъчно, за да преминава между световете, за да бъде близо до него. Сети се какво му беше казал Вернер — че не иска да знае истината за живота след смъртта, че не иска доказателство за съществуването на нещо друго. Припомни си убеждението на жената, която носеше маската на Иша Уинтър — че законът и правосъдието не могат да я достигнат навреме в този свят, а останалото е сън.

Но Паркър знаеше истината и тя не беше така ужасяваща, не и за него. Трудността за някои може би се криеше в това, че остават свързани с този свят след подобно откровение, но то не представляваше пречка за Паркър. Нямаше работа за вършене тук.

— Здравей, Дженифър — каза той.

здравей

Гласът не приличаше толкова на шепот, колкото на спомен за такъв, звукът идваше от някакво място така наблизо, че почти успяваше да почувства думите като хлад по кожата, въпреки че мъртвата му дъщеря си стоеше зад дървото.

— От колкото време стоиш там?

от скоро

— Сама ли си?

да

Другата не беше с нея сега, съществото, съставено от остатъци от болка и гняв, което приемаше формата на мъртвата му съпруга.

тук ли ще останеш

— За малко, да.

добре

— Харесва ли ти тук?

на теб ти харесва тук

— Да. — Той й се усмихна и се опита да задържи усмивката, колкото може, докато накрая не я остави да избледнее. — Дженифър, какво можеш да ми кажеш за Сам?

нищо

— Тя е специална. Вече го знам.

не бих могла да кажа

— Защо?

не трябва

— Кой ти каза да не казваш?

сам ми каза

— Трябва ли да правиш онова, което ти казва Сам?

да

— Страхуваш ли се от Сам?

Пауза.

да

— Дженифър, Сам да не е…?

моля те тате спри трябва да спреш

И той го направи, защото не можеше повече да чува този ужас в гласа й, но също и някакво благоговеене, възхитата, която човек може да почувства, когато е принуден да се сблъска с природна сила, способна на безмерна разруха — буря, торнадо, цунами. Той си пое дълбоко дъх.

— Има нещо, което искам да направиш за мен, Дженифър.

какво е то

Той й каза и тя разбра. Наведе се да вземе чашата, а когато отново вдигна поглед, нея я нямаше. Остави чашата в мивката в кухнята, след което отиде в навеса за инструменти зад къщата и го отключи. Извади отвътре една права лопата, след което отиде до участък земя, недалеч от мястото, където стоеше мъртвата му дъщеря, и започна да копае. Земята беше твърда и усилието му причиняваше болка, но онова, което искаше, беше заровено надълбоко. Изрови близо петдесет сантиметрова дупка, когато лопатата се удари в нещо твърдо, и не след дълго разри водоустойчивата поликарбонатна кутия.

Вътре имаше четвъртит пакет, прибран в затворена торбичка. Запълни дупката и отнесе кутията в къщата. Отвори я до мивката, за да не разпилява пръст наоколо, след което занесе торбичката в кабинета си и я положи на бюрото. Направи си чаша кафе, откопча ципа и извади отвътре съдържанието от топче листи.

На светлината на компютърния екран, той зачете списъка с имена.