Песен на сенките

41

След като си свършиха работата в Съдебна медицина, Анхел и Луис последваха Уолш до „Фабрика за джин“ на „Уотър стрийт“. Докато караха натам, Уолш се обади на Рос в Ню Йорк и му предаде онова, което Луис беше казал за Камбиън.

— Тоя тип просто отказва да умре — каза Рос. — Като някакъв вирус е.

— Значи името ти е познато?

— О, да — Камбиън Прокажения. Той стана посредник на убийци, след като вече не можеше сам да измъчва и убива заради заболяването си.

— Да не искаш да кажеш, че наистина е прокажен?

— В напреднал стадий. Копелето прави лоша услуга на болестта. Не се е заразил той с нея — ами тя с него. Те още ли са с теб?

— Ще ги водя на вечеря.

Последвалата пауза нямаше как да бъде пренебрегната.

— Чак толкова ли си самотен? — попита Рос.

— Ей, реших, че мога да науча нещо от тях.

— Ще се научиш да не го правиш пак.

Рос още се смееше, когато затвори телефона.

И Анхел, и Луис отидоха до тоалетната да се освежат. При целия им неприятен опит — а Уолш не си правеше никакви илюзии относно това на какво бяха способни тези мъже, — миризмата в залата за аутопсии ги беше позашеметила. За Уолш тя обаче не беше проблем, което го притесняваше само леко.

Посочиха му една маса и той си поръча черен „Алагаш“^[23]. После се облегна на хладната тухлена стена и се обади на жена си. Двамата с малкия им син се лекуваха от настинка и тази сутрин тя не го беше пуснала на училище. Но като че ли вече се оправяха. Синът му явно се беше сгушил на дивана с чаша горещ шоколад, гледаше един от онези отвратителни трансформърски филми по телевизията — според Уолш те бяха като да гледаш как някой разбърква съдържанието на чекмедже с прибори. Съпругата му определено звучеше по-добре от преди. Когато чу гласа й за първи път преди съмване, му се стори, че се е събудил до онова хлапе от „Екзорсистът“. Тя известно време му се пооплаква от съседите, след което той й пожела лека нощ. Каза й, че не е сигурен кога ще се прибере. Знаеше само, че ще се прибере.

Уолш много обичаше съпругата си. Обичаше децата си. Беше доволен от живота. Работата му не го безпокоеше и не обсебваше мислите му особено много, не като при онези ченгета от филмите или детективските романи. Не можеш да си вършиш работата, ако си я носиш вкъщи, както правят те. Не можеш да имаш семейство и нормален живот. Уолш го научи още в началото от Миро, първият му сержант. Намери си жена, казал му бе Миро. Направи си деца. Като приключиш деня, прибирай се при тях. Ще има моменти, когато след всичко преживяно ще имаш нужда от питие, но може би това са моментите, когато повече от всеки друг път трябва просто да се прибереш при семейството си. Ако е необходимо, поразходи се сам преди вечеря или вземи кучето да ти прави компания. Ще помогне. От друга страна, Миро не пиеше. Нямаше против другите да пият и когато се случеше да излезе и дойдеше неговият ред да черпи останалите, го правеше без да се оплаква, но въпреки това имаше право. Уолш смяташе, че ако не може да разговаря със съпругата си, то с кого би могъл да говори? Не й споделяше всичко, но й казваше достатъчно. Останалото държеше вътре в себе си, защото някои гледки и звуци просто трябваше да си останат там.

Уолш все пак обичаше да си пийва по някоя и друга бира. Това не беше начин да избяга или да удави болката. Просто обичаше бира.

И в същия момент бирата му пристигна. Прегледа менюто. Въпреки че, както вече беше установено, той обичаше жена си, също така обичаше понякога да се храни без нея, особено на места като „Фабрика за джин“. Ако бяха заедно, щеше да го следи с леден поглед, докато той не заяви, че ще пропусне предястията, и ами, да, зелената салата с пиле на грил не звучи ли страшно добре! Сега можеше спокойно да си поръча пушена наденица или пържени скариди по каджунски, или — милостиви Боже — начос, а после бургер или плато с барбекю-сандвичи. Не би излъгал, ако го попита какво е ял, но се надяваше този път да му се размине и тя да признае, че както в случая с помощник-патолога по-рано вечерта, понякога незнанието е най-добрата защита.

Анхел и Луис излязоха от тоалетната. Уолш забеляза как жените хвърлят погледи на Луис и правят онова нещо, дето небрежно си оправят косата или отпиват от сламка по начин, който беше някъде между флирта и чистия разгул. За гей той определено успяваше да възбуди интерес у жените. Те заглеждаха и Анхел, но обикновено после проверяваха дали портмонетата им са наблизо, дали не са оставили някакви пари на бара.

Човече, помисли си Уолш, в живота ми са настъпили доста странни обрати, щом съм стигнал до тук: в хубаво заведение в Аугуста в компанията на един мъж, чиято професия е била да убива — и кой знае, може би още практикува при правилната сума, — и друг, който според всички свидетелства е бил доста сносен крадец — и кой знае, и така нататък…, - но също нямаше скрупули да си послужи с оръжие, когато обстоятелствата го налагаха. Как, по дяволите, се е забъркал с тях Паркър, Уолш не знаеше, но една част от него завиждаше на детектива за лоялността и приятелството на тези мъже. Може и да бяха престъпници, но бяха правилният род престъпници.

Те се примъкнаха в сепарето срещу него. Зачуди се дали носят оръжие. Предположи, че носят. Зачуди се и дали оръжията им са законни. Предположи, че не са. И отново, по-добре беше да не пита.

Сервитьорката се върна. Тя също не беше имунизирана срещу чара на Луис, още малко и щеше легне по гръб и да го помоли да я погъделичка по коремчето. Поне ще ни обслужат добре, помисли си Уолш. Луис помоли Уолш да го посъветва каква бира да си поръча и накрая избра да пробва „Андрюс Инглиш Ейл“ от Линкълнвил, последван от бутилка бяло вино. Анхел се спря на „Бар Харбър Блубъри Ейл“.

— Аз не одобрявам плодовите бири — каза Уолш.

— Наистина ли? — попита Анхел. — Не одобряваш. Ти какво, да не си от някой шантав клон на Женското въздържателно дружество? На мен ми харесва. Без тиквената, де. Шибаната тиква — добави злъчно.

Щом сервитьорката донесе бирите им, си поръчаха храна. Анхел и Луис си взеха риба, а Уолш се спря на пушената наденица и за да разчупи традицията, цяла порция свински ребра „Сейнт Луис“.

— Цяла порция? — попита Анхел. — Да не очакваш към нас да се присъедини още някой?

— Надявам се, че не — отвърна Уолш.

— Господи, артериите ти сигурно са като тунела Холънд в час пик.

Уолш подмина коментара. Беше почти сигурен, че артериите му не са като тунела Холънд или поне не всички.

— И така — попита той Луис, — нещо друго относно Щайгър да ти е хрумнало на път за насам?

— Първо имам един въпрос към теб — отвърна Луис. — Какъв си му на Рос?

Луис не харесваше човека от ФБР. Вярваше, че трябва да пази дистанция от повечето федерални агенции, особено от онези, които може би имаха негово досие.

Уолш дори не мигна. Очакваше го и нямаше нищо за криене. Рос го беше инструктирал добре. Нуждаеха се от тези двама мъже, защото на света нямаше други двама души, по-близки с Паркър — вероятно с изключение на дъщеря му и майка й…, но само вероятно..

А Рос искаше да узнае всичко възможно за детектива.

— Работя с него — отговори Уолш.

— Официално? Неофициално?

— Става ли дума за Рос, разграничението е смътно. Ако изобщо съществува разлика между двете, то тя се е заличила с годините.

— И ти държиш Паркър под око заради него.

— Всъщност, „държа под око“ може би е твърде краен израз за онова, което правя. В повечето случаи просто разчиствам бъркотията след него и помагам за това да се уверим, че ще си запази разрешителното и няма да влезе в затвора. Може би сте забелязали, че от време на време действията на Паркър в значителна степен прекрачват границите на закона. Не че вие бихте толерирали подобно поведение.

— Не дай си Боже — каза Анхел.

— И само Паркър ли представлява интерес за вас, или има и други? — попита Луис.

— Други като него?

— Няма други като него — каза Луис. — Няма нужда аз да ти го казвам.

— Не, няма други — било то като него, или не.

— И с каква цел го наблюдавате?

— Знаеш ли, когато поискаш, можеш да водиш разговори много добре. Бях чул, че отговаряш, ами… едносрично.

— Постоянно му го повтарям — каза Анхел. — Проблемът е, че не мога да разбера при кой от двата начина на говорене е истинският той.

— Явно е пълен с потайности — отбеляза Уолш.

— Явно е така. Между другото не отговори на въпроса му — защо следите Паркър?

На лицето на Ангел грееше ленива усмивка и Уолш си помисли, че би било много лесно да го подцениш.

— Опасявам се, че това е извън моята юрисдикция.

— Защото ти просто работиш тук, нали така?

— Точно така. — Уолш допи бирата си и помаха на сервитьорката за втора. — Чух, че с Рос сте провели не много по-различен разговор от този, когато простреляха Паркър. Тогава ви е обяснил какво смята той за всичко това.

— Хора, които вярват в погребани богове — каза Луис. — Ти вярваш ли в погребани богове, детектив Уолш?

— Аз съм епископалец. Вярвам във всичко.

Втората бира на Уолш дойде, заедно с разядките, а те бяха внушителни. Уолш се опита да заличи от съзнанието си неодобрителното изражение на жена си, за да може да се наслади на храната. Натъпка устата си с наденица и продължи да говори, докато придъвкваше месото.

— Предполагам, че приемам това, което и Рос — има хора, чиито лични убеждения вредят на останалите и трябва да бъдат спрени. Това е също толкова вярно за радикалните мюсюлмански духовници, които проповядват, че няма лошо да се обезглавяват вероотстъпници, колкото и за членовете на избирателния съвет в малки градове в Мейн, които нямат нищо против да убиват, за да защитят привилегированата си позиция.

Ако очакваше да получи някаква реакция от Анхел и Луис, то беше обречено на неуспех.

— Знам, че сте се опитали да изгорите град Просперъс до основи — добави Уолш, само за разяснение.

Луис топна едно рачешко кюфтенце в майонезения сос с люти чушки хабанеро. Анхел си опита от пушената наденица на Уолш. Имаше чувството, че са леко разочаровани от него, задето е толкова прозрачен. На Уолш не му пукаше. Не одобряваше мъже — особено такива от Ню Йорк, макар че Масачузетс надали беше по-добре, — които идват в неговия щат и палят градове. Неучтиво е, а и всява смут.

— Както и да е — продължи той, — изглежда, Паркър излъчва някаква гравитационна сила, привличаща някои от тези индивиди, което доближава и нас до тях. А Рос вярва, че идва развръзка, в която Паркър ще изиграе някаква роля — може би значима роля.

— И много хора ли споделят този ваш прочит на ситуацията? — попита Луис.

— Гледаме да не го разгласяваме много нашироко — каза Уолш. — Кара ни да изглеждаме несериозни.

— Значи Рос е предложил да ни позволиш да огледаме тялото в моргата… — започна Анхел, но Уолш го прекъсна.

— … защото очевидно си имахме работа с труп на професионален убиец — довърши вместо него.

— И защо така решихте?

— Нашият хубавичък приятел неотдавна изскочи на запис от охранителна камера във Флорида. Място, наречено „Урагана Хач“, близо до Джаксънвил е било ограбено, а барманът, мъж на име Лени Тедеско, е бил убит, или поне така изглеждало, докато не открили съпругата на Тедеско, издъхваща в леглото си. Лошо е намерила смъртта си. Убиецът й — а ние смятаме, че е бил Щайгьр, — си е направил труда да извади зъбите й, преди да я остави да умре. Любопитното е, че ченгетата във Флорида мислят, че най-вероятно самият той се е обадил на Бърза помощ, въпреки че сигурно е бил наясно, че няма да оцелее и час.

В бара е имало охранителни камери, свързани към харддрайв, но убиецът на Тедеско е проявил достатъчно разум да го вземе на тръгване. И така, собственикът на „Урагана Хач“ е мъж на име Скетъл. Тедеско е притежавал част от бара — само десет процента, — но според Скетъл си ги е докарвал до петнайсет, може би дори двайсет чрез дребни скубвания от оборота. За да го докаже, инсталирал втора стенопеична камера зад огледалото над касата. Не хваща много от останалата част от бара, само касата, но при прегледа на записа се вижда добър кадър на Ърл Щайгър в профил — а той има много характерен профил, — да прибира постъпленията за вечерта.

Значи имаме Щайгър, който убива един барман и съпругата му близо до Джаксънвил — може би просто за кеф, а може пък наистина да са му трябвали всичките четиристотин и няколко долара в касата или пък е комбинация от двете, — после е дошъл чак тук да пререже гърлото на Рут Уинтър, само че нея не изнасилва и не измъчва, а и оставя дъщеря й жива. Разбира се, възможно е да е станало случайно, може да си е помислил, че е приложил достатъчно голям натиск, че да убие детето, но е сгрешил, само че не ми се вярва. Според мен той е бил наясно точно какво прави във всеки един момент.

— Добре — каза Луис. — Значи още преди да огледам тялото му, вие сте решили, че е професионалист. А подозирате ли, че има връзка между случилото се във Флорида и станалото в залива Грийн Херън? Може да са два отделни удара.

— Обмислихме и тази възможност, но забравяш нещо — в Бореас се сдобихме с общо три тела. Имаме Рут Уинтър и Щайгър, но освен тях и Бруно Пърлман, който изплува на брега в Мейсън пойнт с белег на очната ябълка, който може да е, а може и да не е причинен от острие. Бруно Пърлман по една случайност е родом от окръг Дювал, Флорида, с постоянен адрес в Арлингтън, което е на около трийсет минути път с кола от „Урагана Хач“. Смятаме, че има голям шанс Пърлман и Лени Тедеско да са се познавали, поне бегло.

— Защо?

— В гардероба му намерили тениска на „Урагана Хач“. Освен това и тримата, Пърлман, Тедеско и Рут Уинтър, са били евреи. И накрая, и тъкмо тук се крие разковничето, миналия месец Бруно Пърлман е посетил Рут и Иша Уинтър в дома им в Пирна.

— Почакай — прекъсна го Анхел. — Как така чак сега разбрахте за това? Човек би предположил, че Рут Уинтър ще спомене този факт, когато тялото на Пърлман се е появило няколко плажа по-нататък от къщата й. Майка й също можеше да го спомене.

— Иша Уинтър не чете вестници и няма телевизор — каза Уолш. — Освен това е по-стара от връх Катадин^[24]. Колкото до Рут Уинтър, вече не можем да я попитаме.

— Нещо не се връзва, че и двете са си премълчали — каза Луис.

— Не, не се връзва — съгласи се Уолш. — За майката мога да си го представя, но не и за дъщерята.

— И Рут дори не се е обадила на майка си, да й каже: Ей, помниш ли оня тип, дето ни посети преди време? Е, ами няма да познаеш къде е сега… — каза Анхел.

— Иша твърди, че не е. Говорихме и с някои от приятелите на Рут в Пирна. Не е имала много такива, била е доста самотна, но те казаха, че тя изобщо не е обсъждала Пърлман с тях, било то преди или след намирането на тялото му.

— И защо й е да си трае за това?

— Или защото се е страхувала, или защото е замесена — каза Луис.

— Или и двете — каза Уолш.

— А защо всъщност Пърлман е ходил при семейство Уинтър? — попита Анхел.

— Защото Иша Горски, по-късно Иша Уинтър, е единствената оцеляла от малък нацистки концлагер, наречен Любско, а Пърлман е загубил роднини там. Явно е искал да говори с нея за спомените й от онова място. Иша твърди, че дъщеря й се прибрала, докато тя разговаряла с Пърлман, но посещението му не се проточило. Тя не обича да си припомня какво й се е случило по време на войната и не мога да я виня. Дори не бях чувал за Любско до тази седмица.

Уолш сподели малкото, което знаеше за лагера, с Анхел и Луис, но то стигаше.

— Паркър казва, че двамата с Кори Блум са чули историята за Любско от Епщайн, когато дошъл в Бореас, но тогава никой не знаел, че Иша Уинтър някога е била Иша Горски.

— Значи сега разполагаш с връзка между Флорида и Мейн — каза Луис. — Освен това имаш куп еврейски жертви, което може би го превръща в престъпление от омраза.

— И вкарва ФБР в картинката — каза Анхел.

— Следователно и Рос.

— Е, Рос без друго щеше да се намеси само заради Паркър, но, да, федералните проявиха интерес — каза Уолш. — Освен това се намърда и Министерството на правосъдието, заради Енгел, военнопрестъпника. Той е служил в Любско, а две попадения от Любско в един и същи щат са задействали алармата в Отдела по човешки права и специални съдебни преследвания.

— А вие вече сте си имали предостатъчно работа, с която да се справяте — каза Анхел. — Като това, че не намирате хлапето Оран Уайлд.

— Да, мерси, че ми напомни.

— Работата около него бая утихна.

— Ами, да.

— Доста е умен за тийнейджър.

— Ами, да.

— Всъщност е най-умният тийнейджър, за когото някога съм чувал. Хлапето на практика е престъпен гений.

— Ами, да.

— Освен ако не е.

— Ами, да. Приключи ли?

— Ами, да.

— Добре.

— Значи мислиш, че Щайгър е убил и Пърлман? — попита Луис.

Уолш се размърда на стола.

— Проверяваме различните самоличности на Щайгър в системата на Вътрешна сигурност да видим дали няма да изскочи нещо с пътуването по въздух, защото това е единственият начин, по който виждам да успее да направи и двете. Знаем кога Пърлман е пристигнал в Мейн от камерите на входа на магистрала I-95 и от касова бележка от „Старбъкс“ в „Кенебък сървис плаза“ в колата му. Възможно е Щайгър да го е хвърлил във водата, после да е хванал полет обратно за Флорида навреме, та да убие семейство Тедески, преди да се втурне обратно насам да убие Рут Уинтър, но защо не е убил Уинтър заедно с Пърлман, а после да тръгне на юг да се погрижи за Тедеско? Освен това знаем, че колата на Щайгър е минала по целия път от Флорида до Мейн, точно както е направил и Пърлман по-рано, което са си страшно много навъртяни километри. Пърлман се е страхувал да лети. Щайгър вероятно просто е избрал да не го прави, предвид вида му. Човек като него се помни по грешните причини, а в неговата професия това не е на добре.

— Но защо му е да убива всички тях? — попита Анхел.

Уолш се канеше да обясни на Анхел какво мисли за хора, които изтъкват очевидното, да му се не види, но после отново забеляза ленивата му усмивка и си затрая.

— Да, защо?

— И то в този ред?

— Аха. — Уолш обмисли въпроса. — Пърлман е измъчван и убит, но преди да умре разкрива нещо на Щайгър за семейство Тедеско, а преди те да умрат, му казват нещо, което го връща към Рут Уинтър?

Уолш потропа с пръсти по масата, след което поклати глава.

— Не, пак е много лутане напред-назад. Прекалено много.

Изпъна се на стола и зае най-добрата си поза на разпитващ. В началото беше решен да не харесва тези мъже, поназнайвайки нещичко от онова, което бяха вършили в миналото и като нищо да го вършат и в бъдеще, затова го смути колко лесно беше подел разговор с тях. Бъбреха все едно бяха учили заедно в полицейската академия.

— И така, след като разсеяхме напрежението и ви споделих онова, което знам, негласно предупреждавайки ви да не опожарявате други градове в моя щат, защо не обогатите знанията ми за Щайгър и тези от неговия род?

В този момент сервитьорката дойде да раздигне чиниите.

— Почти не си пипнал рачешките кюфтенца — смъмри тя Луис. — Не бяха ли хубави?

— Бяха чудесни — отвърна Луис. — Просто трябва да следя какво ям, за да си остана слаб и красив. Моя приятел ей там — той посочи Уолш с пръст, — не го е грижа чак толкова.

Уолш вдигна ръка да покаже брачната си халка.

— Аз съм женен. Това означава, че мога да ям, каквото си поискам. Жената ми е в кърпа вързана.

— Не се съмнявам, че си бил страхотен улов — каза сервитьорката.

— Целият екипаж трябваше да се емне да го изкара на сушата — каза Анхел.

Уолш го изгледа навъсено. Сервитьорката го потупа по рамото.

— Не им обръщай внимание, миличък. Не обичам да гледам как се прахосва храна.

— Гориш — каза Анхел, щом тя си тръгна. — За нея си като кошче за хранителни отпадъци.

— Майната ти — каза Уолш и отново насочи вниманието си към Луис. — Продължавай. Щайгър.

— Не мога да ти кажа повече от това, че той може би — може би — е работил посредством този тип Камбиън — отвърна Луис, — и то вероятно от много дълго време насам, предвид присвоените детски самоличности. Използването на мъртви деца като призраци е един от отличителните белези на Камбиън.

— Този Камбиън — той от типа, склонни да отговарят на въпроси, ли е?

— Само с полуистини. Проблемът е да го откриеш. От доста време е потънал вдън земя, по-рано тази година се показа на светло, но пак изчезна. Той е издирван мъж. Дори Щайгър да е бил негов човек и да успееш да го намериш, Камбиън няма да издаде самоличността на поръчителя на задачата или поне не на цена, която ти можеш да си позволиш.

Поднесоха им основното. Чинията на Уолш едва се виждаше от сухо маринованите ребра. Все едно някой беше убил динозавър и го беше метнал на барбекюто.

— Ако го изядеш, ще ти дам пет долара — каза Анхел. — Е, ще изпратя на вдовицата ти пет долара.

— Пиеш вино на име „Дантелата на Кралица Ана“ — вметна Уолш. — Като хетеросексуален мъж, ме е срам да бъда виждан с вас.

— Щом си играем на познай-мотива — каза Луис, — защо Щайгър е оставил детето на Рут Уинтър живо? Видя лицето му: мъж, който изглежда така, не стои скрит, като оставя живи свидетели на престъпленията си.

Стиснал едно оглозгано ребро в дясната ръка, Уолш отброи възможностите върху пръстите на лявата.

— Първо — той е милостив.

— Малко вероятно.

— Второ — платено му е само за едно убийство, а не убива безплатно.

— Познавам такива хора. Но и те биха направили изключение за свидетел.

— Трето — наредено му е да не наранява момичето.

— Бих заложил на третото — каза Луис.

— Аз също.

Луис отпи от виното си. Не беше лошо, както и опушената му треска. Убийствата, както и мотивите, стоящи зад тях, не го притесняваха в емоционален аспект, извън факта, че бяха изпратили Паркър обратно в болницата, ако ще и само за няколко дни. Като професионалист обаче те възбуждаха любопитството му. Забеляза, че Уолш се е умълчал и се е съсредоточил върху храната си. Може би се дължеше на усилието да изяде всички тези ребра или пък беше преценил, че вече е получил всичко, което понастоящем може да му е от полза, от своите събеседници тази вечер. В действителност Луис не му беше дал кой знае какво, при все това безспорно не беше премълчал нищо.

Паркър трябваше да бъде с тях. Частният детектив притежаваше умението да прави от онези фантастични умозаключения, които бяха извън възможностите на толкова много от колегите му от полицията и определено извън възможностите на Луис. Той щеше да открие пропуските в техните разсъждения, пътеките, по които се бяха отклонили от правия път. В края на краищата тъкмо Паркър, от болничното си легло, беше разказал на Уолш за мезузата на вратата на Рут Уинтър и как тя е била първопричината да се усъмни за връзка между Пърлман и жената. Също така Паркър беше този, който даде тласък на събитията, довели до това изобщо да се направи аутопсия на тялото на Пърлман, и всичко това, докато се предполагаше, че се възстановява от раните от стрелбата.

На Луис и Анхел им липсваше компанията на Паркър. Толкова бяха свикнали да бъдат част от съществуването на детектива и той да бъде част от тяхното собствено, че месеците след стрелбата им се струваха странно празни, сякаш бяха застинали в очакване на завръщането му. Единственото, което Луис можеше да каже със сигурност, беше, че когато погледнеше в очите на Паркър, виждаше мъж в процес на преобразование. Явяваше му се образ на топящ се в огнището на ковачница меч, който ще бъде превърнат в нов инструмент, въпреки че тепърва предстоеше да се установи дали щеше да представлява оръжие.

Изведнъж на Луис му се отщя и рибата, и виното. Погледна Анхел, а Анхел отвърна на погледа му. Партньорът му му се усмихна и ако не бяха в компанията на Уолш, Луис сигурно щеше да докосне ръката му.

Отвън нощта завистливо се притискаше в стъклото и търсеше начин да се вмъкне и обгърне всички им.