Песен на сенките

8

Къщата се намираше на южния бряг на езерото Седем камъка, воден басейн на югозапад от Мъчайъс. Беше с нищо незабележим семеен дом с гледка към водата, отчасти скрита зад борове, и с гараж за две коли, наполовина пълен с натрупаните от семейство с трима тийнейджъри боклуци, а иначе зает от очукано мицубиши „Лансър“ комби. Ловци на сънища, направени от занаятчии от племето Пенобскот от клонки и истински пера, се виждаха на два от прозорците на втория етаж.

През двора с прясно окосената трева и подкастрените лехи. Покрай розовите храсти, покрай билковата градина. По стъпалата на верандата, забелязвайки боята, която за поредна година бе останала що-годе прилична. В дневната.

Четири трупа лежаха един до друг на пода — баща, майка и две дъщери на възраст тринайсет и петнайсет. От радиото звучеше музика, а масата беше сложена за закуска. Върху нея имаше разгърнат вестник и ако беше останал някой жив да го прочете, рано или късно сигурно щеше да се натъкне на статията току под прегънатия ръб за изплувало на брега в Бореас тяло.

Първо бяха застреляни родителите — кръвта им беше по кухненския под, — след което бяха наместени на килима. После бяха убити двете момичета, едното на стълбите, а другото в банята, а след това бяха пренесени долу в дневната и положени до майка им и баща им.

Липсваше едно дете. Той беше навън, гледаше къщата. Името му беше Оран Уайлд, а родителите и учителите му понякога се отчайваха от него. Беше на седемнайсет и сред съучениците си беше не-чак-толкова-тайно провъзгласен за „човека, който най-вероятно ще умре девствен“. Нямаше много приятели, но не беше лошо хлапе. Просто беше ядосан, объркан и самотен. Слушаше музика, за която никой друг не беше чувал, четеше фентъзита по хиляда страници и харесваше почти всякакви дрехи, стига да са черни. На прозореца на стаята му, за разлика от тези на сестрите му, нямаше капан за сънища.

Оран вече трябваше да е на училище, заедно със сестрите си, макар пред хората те винаги да правеха всичко възможно да се преструват, че нямат нищо общо с него. Баща им трябваше да е зад бюрото си в компанията за стоки за санитария и ВиК, която притежаваше. Майка му трябваше да върши, каквото там вършеше, когато съпругът и децата й не бяха наоколо. Оран понякога се чудеше какво ли е то, но така и не попита. Неговата житейска задача беше да проявява възможно най-малък интерес към родителите си и техните занимания, с надеждата на неговата липса на любопитство спрямо тях да бъде отвърнато със същото, но не му се получаваше. Те продължаваха да бъдат загрижени, което страшно много дразнеше Оран.

Някъде в къщата зазвъня телефон. Звукът прекъсна, но веднага беше последван от вибрацията на мобилния на майка му. След нея дойде кавалерийският залп на мелодията на телефона на баща му. Сигурно звъняха от училището, помисли си Оран. Госпожа Прескот, училищната секретарка, отговаряше за издирването на заподозрените в кръшкане ученици. Не че Оран някога беше бягал — не му беше в природата. Ако го направеше, щеше да привлече вниманието към себе си, а Оран, както вече се установи, предпочиташе да остава извън радара. Държеше си езика зад зъбите и гледаше да избягва ситуации, в които могат да го пребият като куче. Мразеше гимназията. Не можеше да допусне възможността, че на света има хора, които си спомнят за времето, прекарано в училище, само с любов, като за най-хубавия момент в живота им. Колко ли скапан може да ти е животът, питаше се Оран, ако времето в гимназията символизира най-доброто от него? Винаги си беше представял, че най-щастливият миг в живота му ще включва оставянето на училището зад гърба му и може би взривяването му непосредствено след това.

Дали госпожа Прескот щеше да викне полиция, ако никой не й отговореше? Може би. Клеър и Брайъни, сестрите на Оран, бяха звездите на своите випуски. Всички ги харесваха, освен някоя и друга кучка. Сестрите понасяха популярността с лекота и правеха всичко възможно да не гледат отвисоко на никого — с изключение на брат си. Дори Оран ги харесваше и смяташе, че и те тайничко го харесват. Просто много се стараеха да не го показват. Родителите им, Майкъл и Ела, идваха на училищните концерти, баскетболните мачове и срещите на отбора по хокей на трева. Бяха съвсем обикновено семейство, като изключим Оран — а, да си кажем истината, и Оран беше доста обикновен, въпреки проявленията, сочещи обратното. Вероятно щеше да се впише по-добре в по-голяма гимназия или щеше да намери повече младежи като него. Гимназия „Текопи Фийлдс“ просто беше твърде малка, че да позволи на оран-уайлдовците на този свят да растат и процъфтяват или поне да се скрият.

Първите пламъци замъждукаха в коридора, а после със стряскаща скорост се разпростряха във всекидневната и препуснаха нагоре по стълбите. След по-малко от минута на Оран му се стори, че улавя миризмата на горящото си семейство. Шокира се колко бързо се е възпламенила къщата. Видя как птиците се разлитат панически. Вятърът смени посоката си и отвя част от дима право в него. Очите му се насълзиха. Опита се да не вдишва пушека и вонята на препечена плът, която донасяше със себе си. Вече плачеше и хлипаше, повдигаше му се, докато изговаряше имената на майка си, на баща си и на сестрите си на език, който не можеше да бъде разбран, тъй като думите излизаха просто като глухи звуци, сякаш в смъртта си близките му бяха загубили идентичността си и имената им вече не можеха да бъдат произнесени ясно, откраднати от пламъците буква по буква, наравно с кожата и плътта им, превръщайки ги в черни спирали, които се издигаха във висините в късната утрин и се разсейваха в ясното синьо небе на есенния ден. Съжаляваше, толкова съжаляваше. Искаше да им го каже. Искаше да знаят, че ги обича, че винаги ги е обичал. Просто не можеше да го каже, но щеше да го направи, рано или късно. Също така щеше да постигне нещо. Пишеше книга. Не беше лоша и щеше да стане по-добра. Планираше да им я покаже, щом напреднеше още малко. Вече беше спечелил един конкурс за есета — е, беше конкурс за есета на религиозна тема, което си беше малко конфузно, но въпреки това му бе донесъл първа награда от сто долара, което не бяха дребни стотинки — и беше видял колко щастливи направи това майка му и баща му, макар да беше твърде засрамен и впримчен в собствения си свят, че да се зарадва на тяхната гордост от неговите постижения. Искаше да ги накара да се гордеят още повече, но сега това никога нямаше да се случи.

Домът му беше огненочервен призрак на самия себе си, обликът му се виждаше единствено в жълти и оранжеви отблясъци, а тук-там и яростно червени копия. Някъде отвътре се чу експлозия и скелетът му сякаш потрепери в потрес.

В този момент капакът на багажника на колата се затвори над него и настана пълен мрак.