Песен на сенките

54

Не им отне много време да опаковат по-голямата част от вещите на Паркър. Той си остави само тоалетни принадлежности, една платняна чанта с дрехи, малко храна, книги и пистолета. Анхел и Луис се върнаха в Портланд с останалото и го оставиха сам. Така беше пожелал той. Щяха да се върнат, ако и когато имаше нужда от тях.

Слънцето вече беше залязло, когато си тръгнаха. Той измъкна фенерчето от шкафа под мивката и пусна пистолета в джоба на якето си. Тръгна на север, докато не стигна къщата, в която бе загинала Рут Уинтър. Вратите и стъпалата към верандата бяха преградени с полицейски ленти. Писмено известие предупреждаваше всеки, помислил си да влезе без разрешение, че ще бъде арестуван.

Той не премина ограничението, а само постоя известно време под прозореца на стаята на Рут. Беше влизал в прекалено много къщи също като тази, беше присъствал на твърде много подобни сцени, че да не вярва, че самата постройка също е преживяла някакъв физически шок, че извършеното под покрива й престъпление е оказало влияние на физическата му обител. Дървото и тухлите притежаваха особена памет — кръвта се просмукваше в самата им структура, в прахта, и ги трансформираше. Може би някои хора просто бяха по-чувствителни от други, но той би заложил доста пари, че щеше да мине много време, преди някой спокойно да се установи на това място.

Ако изобщо някога се беше усъмнявал в здравия разум на подобни наблюдения, трябваше само да си припомни къщата, в която бяха загинали съпругата и детето им, и онова, на което беше станал свидетел, когато се върна там години по-късно. Някои хора сигурно биха ги нарекли призраци или духове, но той не робуваше на подобни етикети. Те предполагаха безтелесност, а онова, което той видя в онези помещения — а и другаде, — притежаваше вещественост, смъртност. Безплътните видения не могат да пишат предупреждения на живите или да източват кръвта на ловци и убийци.

Отново си представи тялото на Рут Уинтър на леглото и огромната пръска кръв от артерията по стената над главата й. Не изпитваше вина за случилото се с нея. Беше направил всичко по силите си да я спаси. Нямаше какво повече да стори. Петното от смъртта й тежеше на чужди души. Една от тях беше вече мъртва. А той щеше да открие останалите.

Продължи нататък, докато не стигна дюните. Мястото, където огромната маса от пясък се беше сгромолясала и беше погребала Ърл Щайгър още се отличаваше от останалите, макар че могилата, под която той бе загинал, беше унищожена и разпръсната по време на изравянето на тялото му. Паркър осъзна, че стои на почти същото място, което беше заела дъщеря му през онази нощ. Отново се замисли за разговора им във Върмонт. Там, на фона на красивия стар дом на семейство Улф, огрян сред маранята на настъпващото лято, съумя да убеди сам себе си, че кулминацията на събитията в залива Грийн Херън беше просто прищявка на природата, такава, спасила живота му, отнемайки този на друг. Но тук, на тази мрачна плажна ивица, споменът за онези мигове го връхлетя с осезаема сила и той разбра, че подозренията му за дъщеря му са били безпочвени. През онази нощ беше съзрял в лицето й нещо, което не беше напълно човешко, нещо, което никога до този момент не беше виждал…

Не, това не беше истина. Беше виждал намек за него у други, у мъже и жени, които бяха — и това също беше по-лесно да се отрече на дневна светлина, вместо посред нощ — обладани от същества, от свръхестествени сили. В тях се долавяше особена другост и той бе усетил намек за същата тази духовна същност у собствената си дъщеря, когато тя бе причинила смъртта на Ърл Щайгър. Ето — каза го. Вярваше в думите си. Дъщеря му не беше такава, каквато изглеждаше. У себе си носеше нещо, за което може би дори не си даваше сметка.

В мига, в който го осъзна, той се вцепени, ала вече усещаше как емоциите му напират да излязат на повърхността. Какво беше това нещо? Зло ли беше? Дали беше някой древен, прогнил, прокуден на земята дух, изгарящ в полета си, свил се сред скали и лава, за да дочака пристигането на хората, сред които после е открил гостоприемник? Или беше дошло от него? Дали беше заразил детето си с развалата, скрита в собствената му природа, чиято същност сам все още не успяваше да определи? Беше така дълбоко потънал в собствените си страхове и болка, че мина известно време, преди дори да успее да си наложи да допусне възможността за някакъв по-светъл контекст за онова, на което беше станал свидетел.

Някаква фигура се раздвижи сред дюните, танцуваше току извън обсега на лъча на фенерчето му и той почувства присъствието на мъртвата дъщеря, стори му се, че чува как му пее от сенките. Вцепенението го напусна, а на мястото му се настани не гняв или тъга, а някаква утеха, която го върна на пейката край езерото, където тя го хвана за ръка и му обеща, че всичко това не е напразно и че ако се върне към живота, тя ще намери начин да остане с него.

— Кажи ми — каза той на тъмата. — Кажи ми какво е тя?

Пеенето секна, но отговор не последва. Паркър раздвижи лъча на фенерчето насам-натам в опит да я зърне отново, но онази част от дюните, която успяваше да види, беше пуста, а единственият звук идваше от разбиването на вълните.

Фенерчето проблесна, крушката засвети все по-ярко и по-ярко, докато накрая не почувства горещината й и тя не толкова озари нощта, колкото прогори колона от светлина през нея. В мига, в който крушката гръмна, той успя да зърне мъртвата си дъщеря в самия край на обсега на лъча, и докато мракът я поглъщаше, целият страх и съмненията се изпариха.

Той се обърна и пое към своята къща, без да се страхува от сенките.