Песен на сенките

73

Иша Уинтър не беше яла от разговора си с частния детектив. Нито пък можеше да спи. Не се страхуваше от него, нито от кучката Демиърс, но изгаряше от гняв и по двамата. Само Вернер да беше успял да убие Паркър. Само нейната blöde Fotze, тая проста курва, дето имаше за дъщеря, да беше стояла далеч от него… Сега тя беше съвсем сама и нямаше кой да й помогне. Даже подлецът Рийз го нямаше, при все че тя не се притесняваше, че той може да последва примера на Енгел и да се опита да купи свободата си, като издаде други. Рийз щеше да понесе страданието мълчаливо. Контактът между двама им винаги е бил ограничен, но от Баулман знаеше, че той не се разкайва особено. Ако можеше, щеше да носи пълния комплект символи на СС на парада по случай Деня на ветераните в Бангор и да проклина всеки, който възрази. Писмото от Министерството на правосъдието беше пристигнало и скоро Демиърс щеше да го последва. Щеше да има още въпроси. Иша щеше да отрече всичко. Щяха да се захванат да търсят доказателства. Запита се колко ли време щеше да отнеме, докато някой разкриеше информацията на вестниците или на хората от телевизията. Харесваше й да може да излиза навън. Обичаше да я поздравяват в магазините и да ходи в пенсионерския клуб да играе бридж и бинго. Не искаше да се превърне в изгнаник в собствената си общност. Но ако това беше най-лошото, на което са способни, нека я преследват. Имаше достатъчно непрочетени книги да издържи поне десет години, а дотогава отдавна щеше да е мъртва. Fick euch! Майната ви!

Иша, Иша, Иша, Иша…

В известен смисъл тя беше обладала Иша Горски, населявайки образа й и присвоявайки си миналото й. Сега вече притежаваше цялото право над него. То беше нейно, десетилетие след десетилетие. През повечето време дори вече не се усещаше като скритата друга. Омъжи се за съпруга си Дейвид като Иша Горски, но прави любов като Иша Уинтър и стана майка като Иша Уинтър. Смяташе, че е неспособна да зачене — дори не беше искала дете, — но после, вече преминала четиридесетте, тя роди Рут. Не беше чак толкова чудодейно, като при Сара, която износила син на Авраам в залеза на годините си, но се доближаваше.

И се беше грижила за Рут, по свой си начин, макар че Дейвид винаги бе бил човекът, който я обича истински. Може би ако изпитваше по-дълбоки чувства към дъщеря си, нещата щяха да са различни. И колко странно, че се случи Рут да роди в края на трийсетте си години и че Иша обичаше внучка си повече, отколкото дъщеря си. Може би се дължеше на това, че Дейвид не остана жив достатъчно дълго, че да стане част от живота на Аманда, в следствие на което тя се превърна в дете на баба си, като герой от народна приказка. Всички го казваха.

Но тя беше обичала и Дейвид. Детективът имаше право — дори в предишния си живот тя не бе изпитвала особена омраза към евреите и се беше омъжила за един от тях, защото така би направила истинската Иша, но изненада сама себе си с обичта си — и с желанието си — към Дейвид Уинтър. Знаеше, че в частност Рийз я презира за това и че смята измамата й за най-дълбоката форма на падение за една арийка, но и че пазеше мнението си за себе си, защото присвоените богатства от Любско, грижливо укрити от нея след войната, бяха платили за прехода му от Европа до Южна Америка, а после и до САЩ, и бяха защитавали както него, така и останалите. Когато евреите дойдоха да душат около Рийз в началото на шейсетте години на в търсене на документи, свързани с Мителбау-Дора и Анселм Тромлер, тъкмо нейните подкупи се погрижиха съответните сведения да изчезнат от германските федерални архиви.

За разлика от него Краус беше възприел по-прагматична, дори романтична гледна точка, считайки, че тя по същество е жертвала себе си в името на своите другари. „Онова, което един мъж може да предложи като героизъм на бойното поле, жената компенсира с безгранично упорство и жертвоготовност“, беше й казал веднъж, цитирайки една от максимите на Хитлер, като удобно бе забравил, че Иша се беше изцапала с кръв в Любско, когато бе водила децата за ръка до операционната, където помагаше на Краус с леталните инжекции. Разбира се, тя трябваше да го върши дискретно — убиването беше мъжка работа и при все че беше евтанизирала физически и душевноболни като медицинска сестра в Графенек, все още се смяташе за неуместно една жена да се занимава открито с акт на извършване на предумишлено убийство, дори срещу евреи или други обществени врагове.

А Вернер? Вернер я обожаваше.

Изведнъж усети хлад в стаята, сякаш температурата беше спаднала рязко за секунди. Придърпа одеялата около себе си, но и това не помогна. По дяволите, пак трябваше да включва отоплението, а за да го стори, трябваше да стане от леглото, тъй като контролното табло се намираше до тоалетната й масичка. Грабна халата си от един стол и го навлече, докато се измъкваше от леглото. Студът прониза краката й, докато минаваше покрай прозореца. Завесите бяха дръпнати. Рядко ги затваряше. И без това почти никога не спеше след шест часа сутринта. Обичаше слънчевата светлина да прониква в стаята й и да гледа навън към брега и към водата. Приливът идваше и тя видя как вълните се надигат и се разбиват.

Чак сега забеляза, че вратата на спалнята й е леко открехната. Винаги я затваряше, преди да си легне, защото скърцаше, когато имаше бриз, а тя спеше леко. Още премисляше чудатостта на ситуацията, когато чу стъпки в коридора пред вратата. Не бяха тежки, напомниха й за звука от тичащите из къщата, обути в чорапи крачета на Аманда, когато беше по-малка.

— Кой е там? — извика тя. — Имам оръжие.

Иша чу стъпките да слизат по стълбите, но се спряха по средата, подканяйки я да ги последва. Знаеше, че трябва да заключи вратата и да извика полиция. Имаше също и персонална аларма, окачена на врата й, в случай че падне или се разболее. Ако я активира, ще дойде линейка, а може би дори и полиция.

Но тя не използва телефона, нито активира алармата. Детето се засмя, а смехът му толкова приличаше на този на Аманда, че Иша излезе от спалнята си и пристъпи навън в коридора. Възможно ли е Аманда да е дошла? Може да е възникнал някакъв проблем със семейство Фроберг и тя да е избягала в къщата на баба си.

— Аманда? — повика в тъмата тя. Тръгна по коридора, докато не стигна стълбите тъкмо навреме, за да зърне как едно момиченце скоква от последното стъпало и изчезва през отворената входна врата.

— Аманда? — повтори Иша. — Ти ли си?

Осъзна, че слиза по стълбите, нехаеща за мразовития въздух, не толкова подтиквана от собствената си воля, колкото движена от невидима сила, иззела контрол над крайниците й, която я тласкаше напред и я изпровождаше навън да открие детето. Видя момиченцето на портата, дългата й руса коса се влачеше след нея, като на фигура, съзряна да се носи под вода, и тогава момиченцето прекоси пътя и се насочи към брега, а Иша я последва, чакълената алея убиваше през подметките на краката й, нощният въздух пронизваше плътта й. По пътя нямаше коли, а луната беше като блед, зацапан пръстов отпечатък иззад облаците, като белег на сътворението на бог, в който тя не вярваше.

Асфалтът се превърна в камък, камъкът в пясък. Иша беше на брега. Момичето беше спряло да върви, и стоеше с лице към океана. Иша сведе поглед към собствената си бледа сянка и осъзна, че момичето не хвърля такава. В този момент на Иша й се прииска да се върне обратно, но се беше вцепенила на място. И въпреки че момичето все така нямаше сянка, около нея се задвижиха други сенки, хвърляни върху плажа от невидими фигури, които изплуваха от водата и се разпростираха като мастило от черния океан, приближавайки Иша все повече и повече, пресягайки се към нея, докосвайки я — десетки, после стотици от тях — мъже, жени и деца, които се бяха наговорили да направят отсъствието си осезаемо, като изрязани от картичка силуети. Наобиколиха я, а пясъците я освободиха, и тя се свлече на колене. Викаха я с истинското й име, отново и отново — укорително, изпълнени със съжаление, — докато гласовете им не се сляха със звука на океана, а студената вода не докосна коленете й, а след тях и пръстите на краката и не измокри нощницата и халата й.

Момичето се присъедини към тях и Иша най-сетне получи позволение да погледне лицето й.

Иша Уинтър бе намерена часове по-късно, когато шофьор на камион с мляко забелязал прегърбената й фигура на светлината от фаровете на колата си. Била подгизнала и почти изпаднала в безсъзнание, и не можела да спре да трепери. Той я загърнал с палтото си, пренесъл я до кабината на камиона и се опитал да я затопли, докато чакал пристигането на линейката. Тя изпаднала в безсъзнание на път за болницата и през последващите дни се събудила само още веднъж, когато помолила да се срещне не с равин, ами с лютерански пастор, за да се изповяда, преди да умре. Една от сестрите, която присъствала, каза, че плачела от страх.

Докато свещеникът пристигне, вече била мъртва.