Песен на сенките

16

Рут и Аманда Уинтър се върнаха вкъщи и завариха детектива да ги чака на верандата с книга, подпряна на лявото бедро. Рут не знаеше колко дълго беше стоял там, но, изглежда, не беше прочел повече от няколко страници. Наблюдаваше я замислено, докато се приближаваха, и макар да й се усмихна, в усмивката му имаше нещо диво и тя се почувства ужасно разголена пред погледа му. Не го искаше тук. Знаеше кой е той. Тъкмо тази сутрин беше чула някой да го споменава в универсалния магазин на Чандлър. Отбил се там по-рано да купи вино и непозната на Рут жена изко- ментира пред нея колко е странно, че на брега е изплувало тяло малко след като „този мъж“ се преместил в Бореас. Едуин Уийкс, който през повечето дни работеше на касата в магазина, й каза да не приказва подобни глупости и всички се разсмяха, дори Рут, но го направиха по начина, по който хората отказват да приемат някоя истина, която не искат да чуят изречена на глас.

Това, долови Рут, беше човек, който надушва тайните така, както прасетата надушват трюфели.

За разлика от нея Аманда се зарадва да го види. Попита го как е, а той отвърна, че е добре. Каза, че й е донесъл няколко книги, за да й се отблагодари за добрината, и й се извини, че е започнал едната, докато е чакал двете с майка й да се приберат. После подари на Рут виното в знак на извинение за тревогите, които сигурно й бе причинил, вследствие на което тя нямаше как да не го покани вътре, защото имаше чувството, че това би било не просто грубо, но можеше да погъделичка и онези ми ти негови сетива. Беше почти сигурна, че е дошъл само по причините, които сподели — да благодари на Аманда и да се извини на нея самата, но нямаше как да е убедена. Тъй като другото нещо, което бе дочула, докато пазаруваше, беше, че Паркър и началник Блум са забелязани да разговарят в „Улесен“, а и някой отбеляза, че Дан Райни бил сигурен, че е видял Паркър на брега — точно на мястото, където бе изплувало тялото.

И така, двамата с Паркър седнаха на кухненската маса, докато тя направи кафето. Беше си донесла кафемашината „Неспресо“ в Бореас. Установила бе, че вече не може да живее без нея.

— Мога да отворя виното, ако предпочитате.

— Не, то е за вас. А и без друго се старая да внимавам, що се отнася до алкохола.

Тя донесе две чаши кафе на масата. Аманда си избра мляко. Взе го на дивана в дневната и скоро потъна в една от книгите, привидно забравила за възрастните в съседната стая.

— Голяма щастливка сте — каза Паркър, сочейки Аманда. Въпреки че ходеше на пръсти около този мъж, Рут не успя да скрие, че комплиментът я поласка.

— Знам — каза тя. — Като оставим настрана болестта й, почти не създава неприятности.

— Тя ми спомена, че понякога боледува.

— Страда от Синдром на хроничната умора. Лекарите постоянно ни казват, че ще отшуми, и ние само чакаме, но засега — нищо. Има дни, в които ми се налага да потискам порива си да я увия в одеяла и да й забраня да излиза от къщата, да не би да я сполети нещо лошо. — Тя потрепери и сините дълбини на очите й се замъглиха, сякаш нещо беше размътило тинята на дъното. — Понякога си мисля, че сме оставени тук само за да се грижим за децата си, докато не станат готови да се погрижат сами за себе си.

— Подобни мисли спохождат всички ни — каза той, а в съзнанието на Рут спонтанно проблесна прочетеното и чутото за него, за детето, което беше загубил, за съпругата, загинала заедно е него. Какво да кажеш в подобни моменти?

Нищо, реши тя. Нищо не казваш.

— А как сте?

— Възстановявам се — каза той.

— В града говорят за вас.

— Говорят за всички.

— Не така, както за вас.

— Всички влачим историите си със себе си.

Рут го стрелна с поглед, но той сякаш наистина говореше единствено за себе си. И все пак искаше да го отклони от следата.

— Съжалявам, толкова съм груба! Трябваше да ви предложа нещо с кафето. Имаме курабийки.

— Всичко е наред, наистина. Кафето е чудесно. Не бих искал да го развалим, като намесим и друг вкус.

— Щом така предпочитате…

Опипваха предпазливо темите около детайлите на живота на другия. Тя забеляза, че той не си вре носа в работите й — като начало нямаше въпроси за бащата на Аманда. Накрая стигнаха и до причините да дойдат в Бореас.

— Смяна на пейзажа — излъга Рут, внимателно заобикаляйки лъжата. — Там, където бях, се чувствах като в кафез.

— Аманда ми разказа, че преди сте живели близо до баба й.

— Точно така — отговори Рут, забила поглед в чашата с кафе.

— Понякога е трудно. Моята дъщеря живее с майка си в едни преустроени помещения на територията на имота на нейните родители във Вермонт. И макар Рейчъл много да харесва родителите си, на моменти й се иска да избяга на Бермудските острови. Че даже и в Сибир.

— На колко е дъщеря ви?

— На шест, но по прилича на двайсет и шест годишна. Казва се Сам. Ще дойде тук вдругиден. Всъщност ще я взема от Бангор и ще остане при мен няколко дни. Може би Аманда ще поиска да се запознаят.

Преди Рут да смогне да отговори, Аманда се включи с едно „Да, моля!“. Ех, това дете, помисли си Рут — създава впечатление, че е потънала в книгата, но или разполага с вътрешен радар, който улавя всичко интересно, или тайничко е подслушвала целия разговор от самото начало. Майка й я заподозря във второто. Именно затова винаги внимаваше какво говори по телефона, когато Аманда беше наблизо.

— В такъв случай имаме уговорка — каза Рут.

— Така изглежда.

— Добре, обадете ми се или просто елате. Няма да правим кой знае какво. Ако я караме полека, с повечко късмет Аманда ще се чувства достатъчно добре, че следващата седмица да се върне в училище.

Дълбока въздишка от дневната приветства този неин изблик на надежда, — Знаеш, че си отегчена — каза й Рут. — Добре ще ти се отрази да ходиш на училище.

— Не съм чак толкова отегчена. — Втора въздишка.

Рут завъртя очи към небето и изпрати Паркър до вратата.

— Още веднъж благодаря за виното и книгите. Нямаше нужда, но въпреки всичко е много мило от ваша страна.

Той отвърна на благодарностите й с кимване и облегна дясната си ръка на рамката на вратата. Потупа там, където преди стоеше мезузата. Две дупки от гвоздеи бележеха мястото.

— Тук нямаше ли някакъв орнамент или нещо подобно? — попита. Видя, че тя умува в търсене на отговор.

— О, да. Онова. Аз просто не държа много на него. Ще намеря с какво друго да го заменя.

— Нещо друго еврейско?

Погледите им се срещнаха. Тя скръсти ръце на гърдите си.

— Не съм решила.

Той кимна.

— Довиждане, Рут.

— Довиждане — каза тя и добави: — Ще се видим с вас и дъщеря ви през уикенда.

— Очаквам го с нетърпение — отвърна той, а тя изчака, докато той стъпи на пясъка, преди да затвори вратата.

Някак си съумя дори да му помаха за довиждане.