Песен на сенките

58

Във всяка една ситуация най-трудната стъпка е да стигнеш до решение. Веднъж щом го вземеш, вече можеш да си наложиш контрол.

Баулман и Рийз бяха стари войници и знаеха, че по време на война всяко решение е по-добро от никакво решение. Да оставят Хумел жив и да чакат развръзката, за тях би било непоносимо. Това би предоставило контрола над ситуацията на други — на Мари Демиърс, на Министерството на правосъдието и на всички останали, които искаха да ги лишат от последните им мигове, изживени в покой.

И така Човека Пъзел пристигна в „Голдън Хилс“. Беше ходил там по много поводи в миналото и във всеки един момент познаваше по име поне половин дузина пациенти, но никога досега не беше посещавал мястото с намерението да сложи край на нечий живот.

На рецепцията каза името на Беате Сайдел, която обитаваше „Голдън Хилс“ от повече от четири години, а понастоящем се намираше в последния стадий на болестта. Човека Пъзел се съмняваше, че Беате е способна да направи каквато и да било последователна логична връзка по отношение на думите, делата или спомените си. Умът й беше низ от объркани, несвързани образи и единственото, което видя в лицето й този следобед, беше страх. Остана при нея половин час, докато се нагоди към ритъма на персонала. Вечерята тъкмо беше сервирана и се възцари известно затишие, прекъсвано от време на време от надпреварващите се звуци от телевизорите в стаите. Санитарите и сестрите се бяха оттеглили по своите кабинети, за да наваксат с документацията и да хапнат или пийнат нещо.

Човека Пъзел остави Беате да лежи в леглото си, вторачена в тавана, и се приближи до вратата да огледа коридора. Беше чисто, така че той бързо отиде до стаята на Бернхард Хумел, като по пътя навлече палтото си, уж че се кани да си тръгва. Старецът беше задрямал на леглото, все още обут с пантофи. Човека Пъзел остави вратата леко открехната, приближи се до леглото и дръпна пердето наполовина, за да ги скрие от всеки, който случайно може да реши да надникне вътре.

Надвеси се над Хумел, а старецът отвори очи. В последните си мигове Бернхард Хумел беше дарен с яснота на ума.

— Знаех, че ще дойдеш — каза той. — Още откакто ме посети Краус, си знаех.

— Съжалявам — каза Човека Пъзел.

— Недей. Изморих се да се страхувам.

Хумел затвори очи и започна да шепне.

— Моля те, чуй моята изповед и ми дай опрощение, за да изпълня волята Божия — казваше той. — Аз, бедният грешник, се признавам за виновен пред Бог за всички грехове. Живях, сякаш Бог не съществува и сякаш аз бях най-важен. Не почитах името на Всевишния, вярата и молитвите ми не бяха достатъчно силни. Не позволих любовта Му да…

Човека Пъзел беше обмислил кой е най-добрият начин да се отърве от Хумел. Задушаването щеше да е най-лесно, но знаеше, че всяка смърт, настъпила при задушаване или асфикция, автоматично се приема за подозрителна. Дори относително по-нежен метод, като да затисне лицето на Хумел с възглавница, щеше да остави следи — кървясали очи, натъртвания около носа и устата и високи нива на въглероден двуокис в кръвта. Важно беше кончината на Хумел да изглежда естествена. За зла участ, за Хумел това означаваше мъчителна смърт.

— В името и по волята на моя Господ Исус Христос, опрощавам всички твои грехове… — каза Човека Пъзел над Хумел.

Идеята му беше дал Баулман. Гроздето, което беше донесъл на Хумел, още стоеше в купата до леглото. Човека Пъзел също носеше малка торбичка с грозде в джоба си, в случай че подаръкът на Баулман вече беше отнесен, но сега нямаше да има нужда от него. Той внимателно хвана долната челюст на Хумел и я дръпна надолу, разкривайки вътрешността на устата му. Хумел отново отвори очи, но Човека Пъзел поклати глава.

— Не — каза той и Хумел стисна очи.

— … в името на Отца, и Сина, и Светия Дух — продължи Човека Пъзел, докато откъсваше три големи зърна от дръжките и ги натикваше в гърлото на Хумел. — Амин.

Зрънцата грозде се втъкнаха идеално и Хумел започна да се дави. Човека Пъзел приложи съвсем лек натиск върху адамовата ябълка на Хумел, за да се увери, че не може да преглътне. По бузите на стареца се стичаха сълзи. За миг впи нокти в облечената в ръкавица ръка на Човека Пъзел, а от устата му захвърча слюнка. Човека Пъзел отброяваше секундите, докато тялото на Хумел се гърчеше яростно, и усети миризмата на настъпващата смърт. Отне по-малко време от очакваното. Човека Пъзел остана доволен. Винаги беше харесвал Хумел и нямаше никакво желание да гледа как страда.

— Върви си с мир — каза накрая.

Дръпна отново пердето, върна се до вратата и се ослуша. Не чу стъпки, нито гласове. Рискува да надникне навън и видя само гърба на отдалечаващ се санитар. Излезе в коридора, отиде до изхода и натисна червения бутон, който отключваше вратата. Рецепционистът вдигна поглед от бюрото си и каза:

— Довиждане, пастор Вернер.

— Довиждане — отвърна Вернер. — И Бог да ви благослови.