Песен на сенките

31

Рут Уинтър като че ли се изненада и смути, щом видя Паркър на вратата. Носеше престилка, а ръцете й бяха набрашнени.

— Извинете, малко закъснявам — каза тя. — Момичетата гледат телевизия, а аз тъкмо започнах да правя пастата. Добре дошли сте да влезете, но вечерята ще се позабави…

Скалъпи една усмивка, но си личеше, че перспективата да го забавлява и в същия момент да приготвя вечерята не я привлича особено. Той не отвърна на усмивката й.

— Дали може да поговорим за момент? — попита я той. — Насаме.

Чуваше телевизора от всекидневната. Пееше женски глас, но не можа да разпознае песента. Звучеше сладникаво и си помисли, че може би е от някой по-късен филм на „Дисни“, от онези, които изцяло беше пропуснал.

Уинтър кимна и излезе навън, като затвори вратата зад гърба си. Беше облечена с пуловер и дънки под престилката, но се разтрепери, щом я лъхна морският вятър.

— Случило ли се е нещо? — попита тя.

Погледът му се отмести към малката дупка в рамката на вратата.

— Защо свалихте мезузата си?

— Какво?

— Мезузата ви. Когато се запознахме, беше на вратата, а после изчезна. Чудех се къде ли е отишла? — Забеляза, че тя настръхна, но се постара да запази самообладание.

— Имаше пукнатина в касата и се притесних да не влезе вода.

Обяснението се различаваше от предишното, нова лъжа, а той беше мъж, когото бяха лъгали толкова често, че едва ли не можеше да приписва цветове и облик на неистините, така както някои синестети музиканти виждат нотите във форми и нюанси.

— Познавахте ли Бруно Пърлман?

— Кого?

— Бруно. Пърлман. — Той повтори името бавно и отчетливо. — Мъжът, чието тяло изплува на брега в Мейсън пойнт.

— Защо да го познавам?

Грешен отговор, помисли си той, или отговор на друг въпрос, но не и на този, който в действителност беше зададен.

— Знаете ли кой съм, госпожо Уинтър? Знаете ли с какво си изкарвам прехраната?

— Вижте, съжалявам, но нямам време за това.

Тя тръгна към вратата, но той препречи пътя й с ръка.

— Какво си мислите, че правите? — каза тя.

— Помагам ви, ако ми позволите.

— Не ми е нужна помощта ви. Не знам дори защо смятате, че може да е така.

— Работя като частен детектив от повече от десет години — каза той. — Преди това бях полицай, а също и детектив.

— Е, и?

Тя не го поглеждаше в очите. Гледаше през стъклото на вратата към кухнята. Искаше само да се прибере вътре и да избяга от този мъж.

— Познавам, когато хората са в беда, когато са изплашени, когато крият нещо. И когато лъжат.

— Махнете ръката си — каза тя. Гласът й леко потреперваше. — Плашите ме. Искам да си вървите веднага. Ако трябва да вземете и дъщеря си, ще разбера, но искам да си вървите.

Тя се пресегна под ръката му към дръжката на вратата. Той не се опита да я възпре.

— Бруно Пърлман е бил убит — каза й той. — Преди да бъде хвърлен в морето, някой е забил нож в дясното му око. Не това го е убило — изглежда е умрял във водата, — но сигурно зверски е боляло. Било е акт на изтезание, вероятно целящ да изтръгне от него всичко, което знае. Изисква се много особена личност да причини подобна болка на друг човек.

Ръката й замръзна на дръжката на вратата. Все така отказваше да го погледне. Не знаеше какво вижда, но погледът й се рееше някъде другаде, насочен по-скоро навътре, отколкото навън.

Той заговори нежно. Не се опитваше да я сплаши и съжали, задето се принуди да й препречи пътя към собствения й дом, но трябваше да я накара да го чуе, а искаше да я наблюдава, докато го слуша. Искаше да се увери.

— Ето това мисля аз — започна той. — Бруно Пърлман е идвал насам да се срещне с вас. Може би се е свързал предварително по телефона или по имейл. Може дори да ви е изпратил писмо — подочувам, че хората още го правят понякога. Някой го е пресрещнал, измъчвал го е и го е оставил да се удави, но не е очаквал, че тялото му ще изплува на брега толкова скоро, ако изобщо изплува. Когато вие сте чули, че в Мейсън пойнт е открито тяло на мъж, вероятно сте заподозрели, че това е Пърлман, а може и да не сте, но не сте искали да поемате никакви рискове. Имало е съвсем малка вероятност да направят връзка между вас поради споделената ви вяра, но това е било достатъчно да ви накара да махнете мезузата.

— Не знам за какво говорите — каза тя, но думите й бяха с тежестта на паяжина и вятърът ги отвя към пясъка и небето.

— Ако съм прав — продължи Паркър, без да й обръща внимание, — а, както ви казах, така смятам, — значи сигурно сте имали причина да вярвате, че Пърлман е убит, преди всички останали, със сигурност преди белегът от прободната рана да бъде открит при аутопсията. Разбира се, има и друга възможност.

Тя зачака. За миг притвори очи.

— Продължавайте — каза му. — Колкото по-бързо приключите, толкова по-скоро ще се върна при детето си.

— Другата възможност е вие самата да сте убили Пърлман. Уговорили сте му среща на паркинга, проболи сте го в окото, след което сте го завлекли до ръба на скалата и сте го метнали в морето. Не е бил едър мъж и сигурно не е очаквал нападение от жена, а може би сте имали съучастник, който е свършил мръсната работа, докато вие само сте заложили стръвта на въдицата. Но това не ми се струва така достоверно и не го долавям у вас. Вие сте изплашена — убеден съм в това, — но не от собственото си участие в разкрито престъпление. Мисля, че сте страхувате, че онзи, който е убил Пърлман, може да дойде и за вас, а и за дъщеря ви.

За пръв път, откакто беше заговорил, тя се обърна и застана лице в лице с него.

— Приключихте ли? — Опита се да изглежда отегчена и презрителна, и почти успя да спретне сносна имитация и на двете, но се провали в последното.

— Общо взето — каза той. — Ако нямате нищо против, ще прибера Сам вкъщи, защото смятам, че във вашата компания не е в безопасност. Разполагате с една вечер да размислите над думите ми, защото утре възнамерявам да говоря с началник Блум и да й разкажа какво мисля. Възможно е да греша за абсолютно всичко, но ще оставя на нея да реши, след като разговаряме.

Той свали ръката си.

— Ако доведете Сам, ще си тръгна.

Тя отвори вратата, но се поспря, преди да се прибере вътре.

— Защо просто не ни оставите на спокойствие? — попита.

— Вие не сте спокойна — отвърна той. — И няма да бъдете, докато не кажете истината.

— Вървете на майната си, вие и лицемерните ви глупости.

— Дъщеря ми. Ако обичате.

Тя влезе вътре, като затръшна вратата под носа му. Появи се отново след минута-две, като помогна на Сам да си облече палтото, а Аманда ги следваше с разстроено изражение на лицето. Сам изглеждаше просто озадачена. Щом излезе, хвана баща си за ръката и се сбогува с Аманда и майка й. Отвърна й само Аманда, след което вратата отново се затвори, а лампата в коридора угасна, оставяйки само тази на верандата да блести над тях. Паркър и Сам излязоха от нейния пашкул и тръгнаха надолу по стъпалата към плажа.

— Защо не оставаме за вечеря? — попита Сам. — Да не се скарахте с майката на Аманда?

— Проведохме разговор.

— Ама като караница ли?

— Разногласие.

— Караница беше — каза Сам убедено.

— Кой филм гледахте?

— Мулан.

— Съжалявам, че изпусна края.

— Няма нищо, гледала съм го и преди.

Продължиха да вървят нататък.

— Майката на Аманда нещо лошо ли е направила? — попита го Сам.

— Защо питаш?

— Защото се караш само с хора, които правят лоши неща.

— Не, нищо лошо не е направила. Струва ми се, че може да се намира в беда, но е прекалено уплашена да помоли за помощ.

— Ти ще й помогнеш ли?

— Ще се опитам.

— Добре.

Сам леко се препъна в пясъка, а когато той спря да се увери, че е добре, видя че тя гледа към кръста му, там където стоеше пистолета. Мислеше, че ризата го скрива, но предположи, че вятърът може да е откроил формата му под материята. Дъщеря му не отвори дума по въпроса, но остана смълчана, докато се прибираха към вкъщи.