Песен на сенките

51

Майката на Рейчъл беше значително по-великодушна по отношение на Паркър от съпруга си, макар че всичко беше относително. Държеше се вежливо — клонящо към любезно, — но беше очевидно, че Луис и Анхел напрягат до крайност вродените й добри обноски. Те се държаха безукорно, което беше все едно да кажеш, че бомбата се държи добре, понеже не избухва.

Сам обаче ги обожаваше и дори Луис се размекваше в нейно присъствие. Тя си бъбреше с тях за училище и за телевизия, и ги хокаше с половин уста задето тайничко хранят Уолтър с остатъци под масата. Отдалеч погледнато, всички те изглеждаха като най-обикновени хора.

Но Паркър забеляза, че Сам почти не говори с него. След като слезе от колата, тя го прегърна и го попита дали е добре, но след това отдаде, кажи-речи, цялото си внимание на Анхел и Луис — дори в по-голяма степен от обичайното. Сякаш се надяваше да се скрие от него, като се преструва, че го няма.

Само че накрая тя привърши с млякото и поничката си и Паркър й предложи да се поразходят заедно с Уолтър. Уолтър беше по-ентусиазиран от Сам, но въпреки това тя не отказа, така че тримата закрачиха из големия заден двор на семейство Улф.

— Как я караш? — попита я той.

— Добре. — Тя не го погледна.

— Искам да кажа след станалото на плажа. След онова, което видя там.

— Добре.

Може би, помисли си той, трябва да пробвам с бамбукови трески под ноктите или да я заплаша, че ще й прецакам кабелната.

Той спря и приклекна пред нея. Тя вдигна поглед към него изпод бретона си.

— Сам, да не мислиш, че съм ти ядосан?

— Не — отвърна тя, а после добави: — Може би.

— Защо да съм ти ядосан?

— Защото те последвах, въпреки че не биваше.

— Не ти се сърдя за това.

— Честно?

— Е, не искам да го правиш отново, но нали си добре и аз също съм добре. Можеше да свърши зле. Можеше да те наранят, че и по-лошо. Разбираш го, нали?

— Да.

— Значи в бъдеще, ако ти кажа да направиш нещо, ще си помислиш дали да ме послушаш?

Този път тя го удостои със смутена усмичица.

— Окей.

— Искам обаче да те попитам нещо друго за онази нощ — каза тя.

Ето, че си идваха вече на думата. Паркър пристъпваше към темата внимателно, но вече усещаше как тя се отдръпва, сякаш знае какво тревожи баща й.

— Какво си спомняш? — попита той. — Искам да кажа, от момента, в който дойде при дюните. Какво помниш?

Тя преглътна трудно.

— Видях как ти падна на колене и разбрах, че си ранен. Видях мъжа с пистолета, а после полицайката се изправи и мъжът я простреля.

— А после?

— Той щеше да застреля и теб.

— Ти изплаши ли се?

Кимване.

— А… ядоса ли се?

Пауза. Второ кимване.

Той отново видя лицето й, огряно от лунната светлина, чу подобния на издишане звук, когато дюната пропадна.

— А възможно ли е да си си представила как му се случва нещо, нещо, което да му попречи да ме нарани?

Тя го погледна право в очите.

— Не.

— Сам, трябва да разбереш, че наистина не съм ти ядосан. Просто се опитвам да разбера всичко, което се случи. Важно е.

— Не — повтори тя, този път по-настойчиво. — Не съм направила нищо! Не знам за какво говориш. Остави ме на мира!

Тя се обърна и побягна, а Уолтър хукна подире й. Той я остави. И без това не би могъл да я догони. Нямаше сили. Помъчи се да се изправи от клекналата поза. Мамка му, това не беше умно. Успя да се вдигне на крака, но едната страна го болеше и той едва докуцука обратно до къщата. Май все пак трябваше да си вземе патерицата от колата, но така да я мразеше тази проклетия. Не искаше Сам да вижда, че я използва, затова я беше скрил в багажника.

Рейчъл излезе от задния вход на къщата и дойде при него.

— Блед си. Трябва да поседнеш.

— Мразя да седя. Боли ме. По-добре ми е прав. Видя ли Сам?

— Да. Отиде си в стаята.

— Не исках да я разстройвам.

— Не е плакала, ако това имаш предвид. Лицето й беше като буреносен облак, но без сълзи. Може ли да те попитам за какво си говорихте?

— За нощта, в която умря Ърл Щайгър.

— Тя не изглежда разстроена от това — каза Рейчъл. — Не сме имали кошмари, променливи настроения — или поне не повече от обичайното.

— Това притеснява ли те?

— Малко. Опитах се да поговоря с нея, но тя не иска да го обсъжда. Може да изплува на повърхността след време. Не искам да я насилвам.

Паркър съзнаваше, че водят два отделни разговора на една и съща тема, но не го изтъкна. Рейчъл обсъждаше последиците, но него го интересуваше самата случка. Дали тя изобщо я вижда, зачуди се — странността на детето им?

А може би той си въобразяваше всичко и просто проектираше собственото си проклятие върху Сам. Той бе обремененият. Той бе този, чието загинало дете му оставяше съобщения върху прашни стъкла и прекрачваше границите между световете, между онова, което е и което някога бе било. Той беше измъчван от спомени за собствената си смърт, за това как седи до стъклено езеро, докато мъртвата му дъщеря го държи за ръка, а изчезналата му съпруга шепне в ухото му думи, които не може да си спомни.

Дюните пропадаха. Всяка година десетки хора умираха при инциденти тъкмо като този, който бе убил Ърл Щайгър. Фактът, че подобен инцидент никога досега не се беше случвал в залива Грийн Херън, не значеше нищо. Смъртта на Щайгър не беше необяснима. Не беше дори за ожалване. Дъщеря му беше станала свидетел, но нищо повече.

Но лицето й, лицето й… Рейчъл прекъсна мислите му.

— Днес ли си тръгвате?

— Не съм го обсъждал с Анхел и Луис, но предполагам, че да.

— Защо не останеш? — попита тя. — Все има какво да правят онези двамата в Бърлингтън за една вечер, а аз ще им уредя добра цена в странноприемница „Уилърд Стрийт“. Сам има уговорено преспиване у приятелка, а майка ми ще ходи на кино. Ще ти сготвя вечеря. Може да поговорим.

— А къде ще спя?

— Имаме място — каза тя. Положи дясната си длан на лицето му. — Ще ти се отрази добре.

И така, Анхел и Луис си тръгнаха, а той остана. Сам слезе от своята стая и след като се повъртя предпазливо наоколо, се присъедини към него да гледат филм на Маркс Брадърс по ТиСиЕм. После поиграха на дама и той заспа на дивана. Когато се събуди, Сам и баба й — която не беше изразила мнение относно продължителното му присъствие там, извън умерено болезненото присвиване на устните — си бяха заминали, а Рейчъл готвеше пиле в сметанов сос. Той си взе душ в банята за гости, позволи си да изпие една чаша вино и двамата вечеряха в кухнята на свещи, докато по радио „Сириус“ вървеше програмата „Първа вълна“. После й помогна да разчисти, а след това беше неин ред да заспи до него на дивана. Събуди я малко преди единайсет и я целуна за лека нощ.

Сега лежеше буден в гостната. Тялото го болеше. Замисли се дали да не изпие едно-две от предписаните му хапчета, за да успее да заспи, но ненавиждаше послевкуса им и начина, по който усещаше главата си размътена часове след като се събуди. Трийсет минути, помисли си. Ще си дам трийсет минути. Ако не заспя дотогава, ще взема лекарство. Чу майката на Рейчъл да се прибира и да си отива в стаята. След това къщата утихна.

Петнайсет минути. Още петнайсет минути.

Вратата на стаята бавно се отвори и отново се затвори. Рейчъл се приближи до него. Носеше къса нощница и той видя как я съблича през глава и я оставя да падне на пода.

— Много ли боли? — попита тя.

— Не, не много.

— Не се притеснявай — каза тя. Отпусна се на леглото и го възседна. — Ти само не мърдай. Остави ме да се погрижа за теб.

И той го направи.