Песен на сенките

29

Паркър се върна в залива Грийн Херън, качи се в стаята си и бръкна зад големия гардероб срещу леглото. Пръстите му напипаха дръжката на пистолета, залепен за дървото, и го изтръгнаха. Оръжието вече беше заредено, макар че в патронника нямаше куршум. Беше скрил пистолета още когато пристигна в къщата, при все че не би могъл да каже защо. Беше регистрирано оръжие, а той имаше повече причини от всеки друг да смята, че се нуждае от такова за защита. Самите хора, които го бяха простреляли, бяха мъртви, както и онези, които ги бяха изпратили да го ликвидират, но подобни актове на отмъщение оставяха след себе си издънки, а техните жила можеха да съхранят силите си в продължение на много човешки животи, с цели поколения.

Въпреки всичко той нямаше желание да вижда пистолета и рядко го беше докосвал, откакто дойде в Бореас. Сега го хвана в дясната си ръка и мигновено припозна усещането за дръжката и тежестта. После отново слезе долу, изрови комплекта за почистване от склада под стълбището, разглоби пистолета, почисти го, смаза съставните му части и отново го сглоби. Докато го правеше, изпита чувството, че съединява наново нещо дълбоко в себе си, частица от съществото му, която е била разместена, но не и загубена. Когато приключи, затъкна пистолета в колана на панталоните си. Бяха му станали по-широки от преди и беше смъкнал две дупки от колана. С две му беше удобно, при все че панталоните му бяха малко по-прилепнали, отколкото му се искаше, но пък с три му стискаха. С пистолета вече му прилягаха точно. Зачуди се дали следва да го приеме като знак.

Преоблече се с чиста риза. Подобно на панталоните, ризите също не му бяха по мярка, но в конкретния случай широчината помагаше да прикрие пистолета. Излезе навън, затвори входната врата след себе си и се загледа във вълните. Приливът отново настъпваше и макар небето да беше ясно, океанът сякаш беше притъмнял. Винаги беше обичал морето, обичаше го още от първия път, когато майка му и баща му го заведоха на север от Скарбъроу на гости на дядо му. Помнеше как се разхождаше по плажа Фери със стареца — тъй като дядо му винаги му беше изглеждал стар, но, любопитно, не толкова стар, колкото съпругата му, странна, почти безмълвна жена, която преливаше от разочарование и разкаяние. Паркър никога не й беше казвал как се чувства, но помнеше, че беше тайно, срамно доволен, когато тя почина, а с възрастта започна да вярва, че дядо му, макар и опечален, може би е възприел смъртта й като един вид благословия, разтоварване от бремето на неговите и нейните плещи.

Паркър почувства пясъка под краката си и за миг отново беше момче заедно със своя дядо. Бе така убеден в присъствието на стареца, че затвори очи, протегна дясната си ръка и попипа въздуха, изпитвайки внезапно разочарование, когато не успя да докосне сянката му. Въпреки всичко се поразходи с него в спомените си и чу гласа на дядо му да му разказва истории за Скарбъроу и за насилието в неговото зараждане. Като дете Паркър беше запленен от историите за каубоите и Дивия запад и се омайваше от факта, че може да ходи по местата, където местните и заселниците са се били и са загивали, а кръвта им се е пропила в земята, така че споменът за тях се е съхранил във всеки неин атом. Скарбъроу даже се славеше с Езерото на кръвопролитието, където през 1703 г. Ричард Хъниуел и осемнайсет други мъже били избити, както и с Гарисън Лейн, на името на крепостта, построена в Праутс Нек в началото на осемнайсети век. Странно, но на Паркър те му се струваха по-истински от Старата западна крепост в Аугуста, най-старата оцеляла дървена крепост в Нова Англия. О, той бе запленен от нея и обичаше да я посещава — крепостта беше задължителна спирка на семейните им ваканции в Мейн, — и при все това образите на скарбъроуските колонии, които беше изградил в ума си, бяха по-интуитивни, по-непосредствени. Старата западна крепост трябваше да бъде споделена с други, но призракът на Скарбъроу си беше само негов. Беше жив в съзнанието му така, както той, докато вървеше през телесността на настоящата си инкарнация, живееше в него.

Отново отвори очи. Къщата на Уинтър беше от лявата му страна. Лампите на първия етаж светеха. Тръгна натам. Вече не усещаше пистолета на кръста си.