Песен на сенките

68

Паркър беше вкаран в една от килиите в задната част на полицейското управление на Бореас. Бяха чисти, тъй като се използваха главно за хора, карали с превишена скорост, и от време на време за някой необуздан ученик през летните месеци. Той затвори очи и се помъчи да измисли сюжет, който по задоволителен начин да обяснява всички убийства. Все стигаше до Любско. Там трябва да се криеше връзката, но смъртта на Рут Уинтър не пасваше добре в поредицата от събития. Въпреки че беше свързана с Любско посредством майка си, той пак не намираше логика в убийството й. Продължаваше да вярва, че Пърлман й е казал нещо, което е отвело Щайгър до нея, но какво?

Гордън Уолш се появи няколко часа по-късно, следван от Тайлър и Уелбеке, двете детективки от Белфаст. Паркър беше виждал Тайлър, но не я познаваше добре. Беше чувал за репутацията на Уелбеке главно защото тя беше един от малкото хора, които успяваха да изкарат ангелите на Уолш.

Полицейското управление на Бореас разполагаше само с една зала за разпити, която, като при много други малки подразделения — а и някои по-големи — служеше и за склад за кашони с документи и счупени столове, които все още можеха да бъдат поправени и спасени. В помещението нямаше вградени записващи устройства, така че както Уолш, така и Тайлър използваха телефоните си, за да направят запис на разпита. Тайлър, изглежда, се изненада, когато Паркър се отказа от правото си на присъствие на адвокат, но не и Уолш. Не разполагаха с кой знае какво срещу Паркър — един мъж бе застрелян и убит, както изглежда, с едрокалибрен снайпер, в залива Грийн Херън, но ако изключим възможността частният детектив да владее билокация, не той беше натиснал спусъка. От друга страна, разполагаха единствено с думата на Паркър за изреченото в минутите преди смъртта на Вернер. Един лютерански пастор, уважаван член на общността, беше мъртъв, а Паркър беше единственият свидетел на убийството му. Уолш прецени, че засега няма нужда Паркър да узнава, че Вернер се е намирал в „Голдън Хилс“ по времето, когато Бернхард Хумел, друг заподозрян военноп- рестъпник, очевидно се е задушил до смърт.

Затова Уолш говори малко, като остави Тайлър и Уелбеке да проведат основния разпит. Това не беше първият път, когато Уолш и Паркър се намираха в подобна ситуация. Започваше неприлично много да се превръща в навик и вече знаеше какво най-вероятно ще чуе — истината, но не цялата истина, а може би нищо подобно на нея. Облегна се назад и остави Тайлър и Уелбеке да преговорят развоя на събитията, докато той се мъчеше да хване лъжите и премълчаванията.

След като в продължение на час слуша как преповтарят всичко и видя как Уелбеке насмалко не получи аневризма, Уолш стигна до две заключения. Първото беше, че Паркър лъжеше в твърдението си, че не е знаел със сигурност, дали именно Вернер ще дойде за него, при все че бил таял съмнения. Уолш не можеше да каже точно защо, но беше убеден, че Паркър е бил предупреден.

До второто заключение достигна, след като Паркър призна, че е заложил сам себе си за стръв, като е посетил както Вернер, така и Баулман. И въпреки това твърдеше, че е бил невъоръжен, когато накрая именно Вернер се е изправил срещу него на плажа. Паркър не се правеше на светец и не беше глупак. Вернер бе бил на мушката на снайпера от мига, в който е стъпил на този плаж, и Уолш смяташе, че е пределно наясно точно чия е била мушката. Въпреки че отричаше, Паркър също знаеше.

— Защо казахте на сержант Стайнс да претърси имота на Вернер за трупа на Оран Уайлд? — попита Тайлър.

— Имам теория — отвърна Паркър.

— Основана на какво?

Паркър погледна зад рамото й към мястото, на което седеше Уолш.

— Основана на вярата, че убийството на семейство Уайлд и последващото издирване на сина е целяло разсейване на бдителността, начин да се отклони вниманието от удавянето на Бруно Пърлман и от град Бореас.

Паркър изчака да види дали Уолш няма да се изкуши да каже нещо, но той остана безмълвен.

— И Вернер не показа с нищо, че това може да е истина, преди да бъде убит? — попита Тайлър.

— Както ви казах, той не беше в настроение да разговаря. Но проверете оръжието му — мисля, че ще откриете съвпадение с куршумите, използвани за убийството на семейство Уайлд.

— Значи твърдите, че той е дошъл да убие вас, но преди да успее, е бил застрелян.

— Да.

— Защо?

— Явно никога няма да узнаем.

— Изглеждате убеден, че е предопределено загадката на смъртта му да остане неразрешена.

Това дойде от Уелбеке. Паркър трябваше да признае, че беше много добра в попарващия сарказъм.

— Предвид факта, че се канеше да ме убие — отвърна той, — ще проявите разбиране, ако изпитвам естествена симпатия към убиеца му и му пожелавам — на него или на нея — безкрайни успехи в бъдеще.

Тайлър започна да преповтаря същите въпроси, колкото да спази протокола, макар Уолш да виждаше, че все още се надява Паркър да се препъне в детайлите около смъртта на Вернер. Уолш се възхити на упорството й, но знаеше, че Паркър няма да допусне нито една грешка. Никой в залата не приемаше, че той не знае самоличността на убиеца на Вернер, но беше вярно също така, че нито един от тримата детективи не вярваше, че стрелбата по Вернер е била нещо по-различно от последен изход. Това не я правеше редна, но по-скоро можеха да се надяват да обвинят Паркър в съучаст- ничество в изгрева и залеза на слънцето, отколкото да го свържат със стрелбата.

Тайлър вече привършваше, когато на вратата се почука. Уолш отвори и Паркър зърна дребна, смугла жена в сив костюм. Излъчваше строгост. Паркър я взе за федерален агент или може би за човек от Министерството на правосъдието. Ако ще на лицето й да беше щампован президентският печат, нямаше как да бие повече на „правителство“. Стори му се смътно позната и се зачуди дали пътищата им не са се пресичали в миналото. Уолш излезе отвън да говори с нея, а когато се върна, прошепна нещо в ухото на Тайлър, което мигновено я накара да прекрати разпита. Благодари на Паркър за отделеното време, въпреки че не звучеше искрена, и остави последните думи на Уелбеке.

— В скоро време късметът ще ви изневери — каза тя.

— Ще знам, че се е случило, като двамата с вас станем гаджета.

Тайлър избута партньорката си навън, преди да се стигне до действително насилие. Уолш си взе телефона и спря записа.

— Ти сериозно ли? Шега за гаджета?

— Бях под напрежение.

— Ха. — Уолш прибра телефона в джоба си. — Точно в този момент ми се иска да те хвърля на Уелбеке и да я оставя да ти оглозга кокалите. Заради тая работа на плажа.

— Не знам за какво говориш.

— Спести ми го — каза Уолш. — Когато накрая дойдат за теб, просто помни, че сам си си го докарал на главата.

— Това ли е всичко? — попита Паркър. — Бих искал вече да си вървя, ако съм свободен.

— Можеш да останеш на мястото си — каза Уолш. — Това беше просто разгрявката. Хубавото тепърва предстои.

Той покани жената с костюма да влезе. Тя седна срещу Паркър и попита Уолш дали желае да остане.

— Не, чух достатъчно — каза Уолш. — Мисля да поспя малко.

Вече беше отворил вратата, когато чу Паркър да го вика:

— Уолш?

— Какво?

Паркър искаше да му разкаже за обаждането на Камбиън до Луис и за потвърждението, че Вернер стои не просто зад убийството на семейство Уайлд, но и зад смъртта на Пърлман и семейство Тедеско, но да го направи, означаваше да се отрече от предишните си показания и да постави Уолш в позицията да знае със сигурност, че те са неверни.

— Вернер е познавал отнякъде семейство Уайлд. Не ги е измъкнал от нищото. Знаел е за тях. Убил ги е, а после е заровил Оран Уайлд в земята.

Уолш кимна.

— Открихме халка на стената на мазето му — каза той. — Къщата е чиста, но ще започнем да претърсваме местността по изгрев слънце.

Мари Демиърс се представи и при споменаването на името й Паркър осъзна коя е. Беше я виждал по новинарските репортажи за Енгел и Фърман. Тя не извади никакви средства за записване по-засукани от жълт бележник и молив. През следващите два часа Паркър преразказа в подробности всичко, което се беше случило по време на престоя му в Бореас, включително за срещите с Рут и Аманда Уинтър и за разговорите с Иша Уинтър, пастор Вернер и на последно място — с Маркус Баулман. Той пропусна въпросите, засягащи Анхел и Луис, дъщеря му и личните му тревоги, свързани с нея. Накрая беше изтощен, но също така изпитваше известно задоволство. За първи път бе успял да сглоби като хората последователна версия на събитията от начало до край и да я изговори на глас, както на себе си, така и на друг. Това му позволи да чуе моментите, които кънтят на кухо.

— Не вярвам, че бащата на Вернер е преминавал в каквато и да е друга вяра по време или след войната — каза на Демиърс. — Мисля, че е използвал положението си, за да организира влизането на военнопрестъпници в Щатите, скривайки ги под маската на бежанци или разселени лица. Когато е починал, синът му е поел отговорността да ги защитава. Бруно Пърлман някак си е открил истината, а тя е касаела Любско. Свързал се е със семейство Уинтър, но Вернер е научил и така е започнало всичко.

Стоеше седнал от прекалено много. Имаше постоянното чувство, че многократно го бодат с пика от едната страна. Искаше да си легне и да заспи.

— Онова, което не разбирам — заключи той, — е защо Рут Уинтър се е превърнала в мишена, а не Иша. Като последен оцелял, Иша трябва да е била тази с опасното познание, дори да не е осъзнавала, че го притежава.

— Може би Пърлман си е помислил, че Иша Уинтър е твърде стара, за да направи нещо по въпроса — каза Демиърс, — и по същата причина Вернер не я е сметнал за заплаха.

Щом веднъж си бе признал копнежа по почивка, умората надви Паркър. Вече не можеше да мисли ясно. Едва държеше очите си отворени.

— Да — каза той. — Това трябва да е. Мисля, че вече искам да си почина.

— Един последен въпрос.

— И какъв е той?

— Направихте ли така, че Вернер да бъде убит?

Паркър извика последните си запаси от енергия. За малко да започне да се отпуска. Погледна я над масата — така дребна, така спретната, така заплашителна.

— Исках го жив — отвърна той.

— Не отговорихте на въпроса ми.

— Напротив. Току-що го направих. Няма друго. Аз приключих.

Стана от стола и го блъсна встрани, при което той се прекатури назад.

— Знаете къде да ме намерите.

— Да, знам — каза Демиърс и този път заплахата беше ясно доловима. — Наспете се добре, господин Паркър.

Остави я седнала до масата пред изписаните с молив страници от бележника. Престън го откара до залива Грийн Херън. Той дремеше по целия път и когато се събуди на другата сутрин, не успя да си спомни как е стигнал от колата до леглото. През прозореца видя тежки сиви облаци, предвещаващи дъжд. Точно както беше предвидил Вернер, приливът беше отмил всички следи от тяхното присъствие на плажа. Горе на дюните екип на Съдебна медицина търсеше следи от стрелеца, които никога нямаше да намери.

Паркър си направи кана кафе, събра остатъка от вещите си в два кашона и се приготви най-сетне да напусне Бореас.