Песен на сенките

40

Жената вонеше на котки и на курабийки, на пикня и на нафталин, но Камбиън, чиито сетивни възприятия отдавна бяха унищожени от болестта и който вече беше свикнал със зловонието на собственото си разложение, едва го забелязваше. Стигаше му, че тя му готви и му помага да сяда и да става от стола, леглото и ваната. Едмънд, разбира се, също можеше да върши всичко това, но му липсваше нейната деликатност. Той беше жалостив, но не беше нежен, а с навлизането в последния стадий на живота, Камбиън ценеше нежността, дори тази, която му беше предлагана инстинктивно, а не с готовност.

Някога Камбиън беше мъчител и убиец, садист и касапин, докато не се зарази с проказа и не стана известен като Камбиън Прокажения, Камбиън Пария. Болестта съсипа тялото му и направи невъзможно въплъщаването в предпочитаната от него роля, затова той се превърна в посредник, допирната точка между най-покварените клиенти и онези мъже и жени, които бяха достатъчно окаяни, че да се отзоват. Това беше направило Камбиън богат, но по-голямата част от парите вече я нямаше. Беше ги прахосал на младини — тъй като собствените му вкусове бяха не по-малко развратни от тези на хората, които представляваше, а подобни пороци излизат скъпо, — а после, след поставянето на диагнозата и колкото се може по-пестеливо, лека-полека ги раздаде в опит да противостои на болестта. Камбиън беше преследван мъж — човек не прекарва живота си в организиране на изтезания и мъчения, без да повдигне някои въпроси и да си създаде внушителен списък от врагове, — поради което конвенционалната медицинска помощ не му беше достъпна: нямаше да оцелее и час, веднъж щом присъствието му в някоя болница станеше известно. Освен това лечение с погрешни лекарства го прокълна с ускорено развитие на проказата, последица от необходимостта да използва задкулисни лекари. Прекара години в измъчване на виновния доктор, като го държа в плен и редовно ряза парчета от плътта му, но това му донесе малка утеха.

Едва шепа от старите съдружници на Камбиън все още имаха желание да работят с него и да се погрижат той да получава своя дял. Останалите отдавна го бяха зарязали, поради което Камбиън на свой ред беше изпял имената им на предследвачите им, с надеждата, че като предаде други, може да го оставят да умре на спокойствие. Не проработи — те все така продължаваха да кръжат около него. Беше се докарал до там да живее, кажи-речи, в нищета, обгрижван от жена, която някога бе деляла постелята му, но сега самата тя беше почти ходещ труп, чиято нужда от пари бе по-голяма дори и от неговата.

Позвъни на звънчето над леглото си, като подръпна едно въженце. Подлогата беше далеч, а му трябваше. Не усети въжето по кожата си, защото вече беше загубил чувствителността в ръцете и краката си. Мускулите му бяха отслабнали дори повече през последните месеци и беше дотолкова обезобразен, че избягваше всички отразяващи повърхности. Бъбреците му също бяха започнали да се увреждат вследствие на бъбречна амилоидоза, стандартното препоръчително лечение за която беше хемодиализа, но Камбиън не можеше да излезе наяве, за да го получи. Съществуваше възможност да се уреди лечението да бъде извършено тайно, но това предполагаше средства както за заплащане на операцията, така и за купуване на последващото мълчание, средства, с които той не разполагаше. Губеше зрението си — все още виждаше екрана на телевизора, сложен близо до леглото, и разчиташе думи, стига да бяха увеличени на екран, но всяко по-отдалечено нещо беше като в мъгла. Което си беше късмет по отношение на стаята, в която лежеше. Означаваше, че вече не може да види мръсния килим, лющещия се от стените тапет или петната от влага по тавана, които в най-лошите му моменти приемаха облика на демонични лица или се разпростираха като кръв от прясно нанесена рана, мастилените петна на Роршах[22] на собствената му вина.

Жената не откликна на зова му, вместо това се появи Едмънд. Великанът притежаваше само два костюма, и двата отвратително жълти. Когато единият беше оставен за почистване в някаква евтина пералня, носеше другия. С годините и двата бяха избледнели, но недостатъчно, че да направи вида им по-малко болезнен за окото, и се бяха сдобили с петна, които дори най-прилежна грижа не би могла да отстрани, както от храна и вино, така и от най-различни телесни секрети, сред които и такива на Камбиън.

— Къде беше? — попита го той, понеже великанът беше излязъл още ранния следобед, а вече се беше стъмнило.

Едмънд му подаде няколко вестника, отворени все на една и съща история. Камбиън можеше да разчете само заглавията, но те му стигаха, за да узнае за убийството на Рут Уинтър, а след това и за смъртта на убиеца й. Камбиън изпусна лек скръбен стон. Той беше открил Щайгър, беше го отгледал и формирал характера му, откакто беше момче.

Поне, помисли си Камбиън, бяха прибрали част от хонорара, преди Щайгър да умре, а и той беше довършил възложената му задача, преди да бъде победен от пясъците, така че можеше да очаква и останалата част от парите.

Едмънд изкара статиите на лаптопа, за да може да увеличи шрифта. Докато работеше, Камбиън си припомни последния си разговор с Щайгър, онзи, в който той го уведоми за присъствието на частния детектив Чарли Паркър в близост до къщата на Уинтър. Колко странно, че съдбите на Камбиън и Паркър отново се преплитаха. Щайгър искаше да разбере дали има награда за главата на Паркър, дали онези, които се крият в сенките, биха платили, ако им я поднесе на поднос, но Камбиън го разубеди да предприема действия срещу детектива. Тези, които се бяха опитали да го убият едва преди няколко месеца, до един бяха мъртви и цял един град беше изпепелен в търсене на отплата. Ако слуховете бяха верни, то онези, които вероятно бяха пожелали смъртта на Паркър, бяха избрали да не предприемат действия срещу него по неизвестни на Камбиън причини — а те бяха единствените, за които се сещаше, които биха били така разумни да платят за убийството му от някой друг.

Въпреки това от онова, което прочете между редовете във вестникарските статии, изглежда, е имало някакво спречкване между Паркър и Щайгър в минутите преди смъртта на последния. Резултатът беше, че неговият човек е бил погребан жив. Нещастен случай, казваха вестниците. Да пропадне дюна, не е рядко срещано явление, макар че никой не си спомняше за подобен инцидент в залива Грийн Херън. Ако Камбиън вярваше в Бог — което от много години не беше така, при все че позицията му по въпроса бързо се видоизменяше, — можеше да допусне, че Той бди над Чарли Паркър.

Камбиън беше лош човек, а и презрителен, но не беше напълно лишен от човещина, макар тя да беше почти изцяло съсредоточена в собствените му страдания. С неумолимото приближаване на смъртта той откриваше, че го тормозят спомени за собствената му порочност. Понякога се чудеше дали именно Бог не го е наказал с болестта му. Ако е вярно, то тогава Бог носеше поне частична вина за последиците, тъй като болката на Камбиън само беше подхранила вродения му садизъм. Бог беше създал Камбиън, точно както Камбиън беше създал Щайгър. Може да се каже, че всеки един от тях беше инструмент, подчинен на волята на по-висше същество.

Но сега Камбиън откриваше, че се обръща към Паскал и неговия скандален облог — всички хора се обзалагат с живота си за това дали Бог съществува, или не. Облогът не е въпрос на избор. Чрез самия акт на съществуване ние правим залог. Според Паскал разумният човек трябва да живее така, сякаш Бог съществува, защото ако наистина съществува, то наградата е безгранична, а ако не съществува, тогава жертвите, направени през живот, основан на погрешни вярвания, са ясно определени. Макар Камбиън да беше изчел обстойно аргументите срещу Паскал, откакто сянката на смъртта надвисна над него, бе започнал все повече и повече да се убеждава в съществуването на свят отвъд този тук и на Върховно същество отвъд неговия разум. Усещаше го като естествена последица от своята злина и поквара, сякаш съзнанието за студенина може да донесе със себе си признание на съществуването на онова, което не е студено.

Да, може би ако се беше поровил по-надълбоко, Камбиън щеше да открие човек, който би платил за смъртта на Паркър — макар че оцелелите сред враговете на частния детектив бяха малцина, — но за какво щяха да му послужат парите? Само болезнена операция, катетри и още няколко месеца или пък година в повече към вече прокълнатия му живот. Не, нищо такова не му трябваше. Дори трябваше да откаже да приеме договора за жената Уинтър, но веднъж след като инструкциите бяха зададени и плащането — извършено, нямаше как да привика обратно Щайгър. Такова беше правилото, а и парите бяха добре дошли.

Може би също така се страхуваше. Щайгър представляваше само част от уравнението, участваха и други, над които Камбиън не упражняваше контрол и които имаха извънредно лично отношение към смъртта на Рут Уинтър. В миналото Камбиън им беше предоставял услугите на Щайгър и не си правеше никакви илюзии относно източника на парите, с които му заплащаха. Макар да беше създател на чудовища, Камбиън се отнасяше с голяма доза предпазливост към онези, които бяха наели Щайгър.

Камбиън приключи с четенето на статиите. Махна към подлогата и Едмънд му помогна да я намести. Камбиън си помисли, че грамадният мъж е по-внимателен от обикновено и изглежда разтревожен заради явната болка, която уринирането причинява на неговия началник. Подлогата беше отстранена, чаршафите оправени, а възглавниците нагласени по-удобно.

— Почти приключихме — каза на Едмънд, но не знаеше дали той разбра какво му казва, или не.

Едмънд се оттегли, а в тъмнината на смъртния си одър Камбиън раздвижи устни в нещо като молитва.