Песен на сенките

3

Соумс паркира при отбивката към „Грийн Херън Роуд“, която минаваше зад двете къщи в залива. Две неасфалтирани алеи свързваха къщите с главния път — първо тази на Паркър, а после, около двеста метра по-нататък, втората къща, която от край време беше известна като Къщата на Жилет, при все че в нея не беше живял нито един Жилет от шейсетте години на двайсети век насам.

Сега беше наета от жена на име Рут Уинтър и нейната деветгодишна дъщеря Аманда. Соумс се беше погрижил за документацията, но не и преди да се допита до Уолш и началника на полицията. Семейство Уинтър се оказаха изрядни. Бяха от Пирна, където все още живееше майката на Рут Уинтър. Соумс не тръгна да си вре носа в личните работи на жената, или в подбудите й да се премести в Бореас. Стори му се, че тя просто иска двете с дъщеря й да си поемат глътка въздух на спокойствие. Животът в Бореас щеше да позволи на Аманда Уинтър да продължи образованието си в Пирна, тъй като се водеше в същия училищен район, а училищният автобус щеше да я взима и оставя близо до къщата.

Соумс беше посетил семейство Уинтър един-два пъти, откакто се заселиха в Бореас — ако трябваше да бъде искрен, по-често, отколкото е прието за съвсем необходимо предвид обстоятелствата, не на последно място защото Рут не беше непривлекателна. Беше в края на четирийсетте, със светла коса и сини очи. Дъщеря й се беше метнала на нея и вече беше висока за възрастта си. Едва на третата му визита Рут Уинтър се поинтересува дали Соумс е винаги така внимателен към своите клиенти. Постави въпроса с известна доза чувство за хумор, но на дъното прозираше недвусмисленото съобщение, че Боби Соумс я е радвал с присъствието си предостатъчно, поради което точно тази сутрин не стигна по-далече от алеята. Вместо това вниманието му беше съсредоточено върху къщата, обитавана от детектива. Щеше му се да вярва, че проявява лична загриженост за възстановяване здравето на Паркър, но в същото време не спираше да се тревожи и за самата къща. Не му харесваше, че няма достъп до нея, а и продължаваше да го притеснява възможността присъствието на Паркър в Бореас да донесе беди на града, а в частност и на Боби Соумс.

Досега беше посещавал детектива само веднъж, и то в деня след пристигането на Паркър. Нещо странно се случи, когато Соумс сви по алеята. Слушаше радио „Уолц“ от Мъчайъс, когато внезапно сигналът бе прекъснат от нисък жужащ звук. Заглъхна бързо и Соумс не се замисли повече за него, но щом стигна къщата, Паркър вече го чакаше отпред, а брокерът беше убеден, че е зърнал под широкия анорак на детектива да проблясва оръжие.

Първата му мисъл беше, че Паркър не изглежда добре. Движеше се бавно и очевидно изпитваше някаква болка. Косата му беше странно прошарена и на Соумс му отне няколко минути да си даде сметка, че беше израснала бяла на местата, където куршумите са разкъсали скалпа му. Двама нападатели, въоръжени с пистолети и пушка, го нападнали от засада, когато се прибрал у дома си. Като нищо щели да го убият, ако някак не бе намерил сили да отвърне на стрелбата. Дори тогава онова, което наистина го спасило, бил фактът, че не му оставили време да изключи алармата, преди да открият огън, а фирмата била строго инструктирана да уведоми ченгетата в Скарбъроу, ако се задейства. Според полицията само още няколко секунди и щели да обсадят нападателите му. Колкото до нападателите, официалната версия е, че не са идентифицирани, нито открити, но хорската мълва гласи, че са мъртви.

Соумс си спомни за двамата „консултанти по сигурността“ и леко му се повдигна от спомена как им беше повишил тон.

В много отношения — по движенията, по затрудненото дишане, дори по структурата на кожата — Паркър изглеждаше по-възрастен, отколкото беше в действителност, с изключение на очите, които бяха необичайно живи и пронизващи. Соумс никога не бе срещал този човек, така че не можеше да каже дали винаги са били такива, но притежаваха необикновена яснота и — при липса на по-добра дума — проницателност. Така си представяше, че са изглеждали очите на един от апостолите на Христос, когато е осъзнал същинската природа на съществото, на което е посветил живота си. Това бяха очи на човек, който е страдал, а страданието му е донесло познание. Помисли си, че да те прострелят и без малко да те убият, като нищо може да ти причини тъкмо това.

Соумс не разговаря дълго с Паркър. Просто му потвърди, че къщата е наред, и му предостави папка с информация за града, съдържаща списък с барове, магазини и ресторанти; подробна информация за молитвени домове и часовете на службите; имената на няколко дърводелци, водопроводчици, механици и други занаятчии, на които може да се разчита в случай на злополука. Соумс също така беше подчертал номерата за контакт на лекарите в района, като за всеки случай ги беше преместил от края в началото на списъка.

— Визитната ми картичка е в джобчето отзад — каза Соумс. — Обаждайте ми се по всяко време, ако мога да ви бъда полезен.

— Благодаря ви — отговори Паркър.

Вятърът, който духаше откъм океана, бръснеше съвсем лекичко. Приливът неотдавна се беше оттеглил и чайките се спускаха долу за изостанали ракообразни. Навътре във водата Соумс видя грациозната дъга на шията на корморан, точно преди птицата да се потопи под вълните.

— Надявам се да сте щастлив тук — каза Соумс. Не знаеше откъде се взеха тези думи. Не бяха просто любезностите на един агент на недвижими имоти; искрено му го пожелаваше. Може би гледката на корморана ги беше предизвикала. — Красиво местенце е.

— Така е.

Като че разговорът се изчерпваше. Соумс искаше да попита Паркър колко дълго смята да остане, въпреки че наемът беше предплатен за следващите три месеца. Като оставим настрана породилите се у него притеснения по отношение на възможни репресивни мерки срещу детектива, допълнителният доход — включително бонусът по „обгрижването“ — беше добре дошъл и нямаше да е лошо да има с по няколкостотин долара повече в джоба си. Реши да не повдига въпроса, докато не мине поне месец, месец и нещо, така че вместо това вяло се заприказва с Паркър по общи въпроси.

— Е, ами аз просто исках да се уверя, че всичко е наред. Вече ще тръгвам. Ако имате някакви въпроси, само ми звъннете.

Ръкуваха се. Въпреки че изглеждаше немощен, Паркър стискаше здраво.

— Благодаря за помощта — каза детективът.

— Сигурно ще се виждаме из града.

— Възможно е.

Соумс се върна при колата си и потегли. Радиото се включи, а предаването беше прекъснато за кратко на абсолютно същото място на алеята. Соумс намали, хвърли поглед наляво и видя нещо да проблясва на слънцето, когато премина — метален предмет, малък и кръгъл. Дискретно, уж да вземе нещо от жабката, той се приведе напред, все едно се занимаваше с нещо вътре. Да, там беше — още едно малко устройство, положено в земята точно срещу първото. Соумс си продължи по пътя и не спомена нищо за видяното дори и на началника на полицията.

Сега, три седмици след пристигането на детектива в Бореас, Соумс заслони очи с дясната ръка и се загледа надолу към плажа и океана отвъд него. Времето ставаше все по-топло и по-топло с всеки изминал ден, но тук, в залива Грийн Херън, Соумс се радваше, че все още си носи сакото. По-нататък по брега две фигури, едната висока, другата по-дребна, вървяха с гръб към него и с развети от бриза светли коси — семейство Уинтър, майка и дъщеря, излезли на разходка край високите дюни.

В къщата долу се усети движение и детективът се появи на верандата. Носеше бастун и пристъпваше надолу по стълбите към брега внимателно, на една страна, като се подпираше със свободната ръка за парапета. Чак когато вече беше на пясъка, забеляза жената и момичето да вървят на север по брега. Соумс видя как той спира и се прибира обратно в къщата. Поспря се, щом зърна колата горе на пътя. Соумс колебливо вдигна ръка за поздрав. След няколко секунди жестът му беше върнат, след което детективът изчезна.

— Добри хора са — рече си Соумс. — Нищо нямаше да ти стане да кажеш „здравейте“.

Но кой беше той да го съди?

Върна се в колата и остави детектива на усамотението му.