Песен на сенките

4

Аманда Уинтър не разбираше напълно защо беше заставена да се премести в тази къща край океана. Знаеше единствено за някаква караница между майка й и баба й, макар че не беше посветена в повода за нея. Просто се беше научила да разпознава настроенията на майка си, тъй като двете бяха близки по начина, по който само майка и дъщеря, отраснала без мъж в живота им, могат да бъдат, и разбираше, че въпроси относно кавгата не са добре дошли.

Бащата на Аманда беше починал още преди тя да се роди и майка й рядко говореше за него. Аманда знаеше само името му — Алекс Гойър — и това, че е бил механик. Баба й веднъж го беше описала с много смешна дума: кьопав. Аманда провери значението й в интернет и установи, че означава безполезен или некадърен. Имаше и други думи, но само тези разбра. Не й харесваше да мисли, че от баща й няма никаква полза, понеже ако тя беше част от него, то значи нещо в нея също беше безполезно. Майка й се беше постарала да я успокои по този въпрос. Твърдеше, че баща й не е бил безполезен, каквото и да приказва баба Иша.

Вече по-голяма и по-привикнала към нюансите в речта и поведението на възрастните, Аманда беше научила — най-вече от баба Иша — повече за отношенията между майка й и баща й. Знаеше, че баба Иша се ядосала, защото майката на Аманда забременяла, без да е омъжена, а щом разбрал, баща й не пожелал да се ожени за нея, а вместо това прекъснал всякакви връзки с тях. Фактът, че баща й беше изоставил майка й, докато Аманда още е в утробата, я натьжаваше и сякаш затвърждаваше мнението на баба Иша за него.

Някой бе убил баща й — застрелял го в сервиза, в който работил. Откритието беше скорошно и дойде от баба Иша. Аманда се чудеше дали това не е една от причините за голямата караница. Не беше сигурна какво мисли за убийството на баща си. Баба Иша беше споменала наркотици. Това правеше ли баща й лош човек? Не, надяваше се Аманда. Да си лош, е по-лошо от това да си безполезен. Баща й явно е нямал голямо семейство — майка му починала, а баща му, отново според баба Иша, досущ като сина си, не бил стока. Бащата на баща й — нямаше как да мисли за него като за свой дядо — бе умрял, когато Аманда била още бебе. Черният му дроб не работел както трябва, а накрая изцяло спрял да функционира. Майка й отишла на погребението, макар че подобно на толкова много други неща, засягащи семейство Гойър, Аманда го откри едва години по-късно.

Така че баба Иша бе единственият прародител на Аманда, тъй като дядо Дейв, нейният съпруг, също беше починал. Аманда почти не го помнеше. Имаше сива коса и носеше очила с дебели стъкла. Майка й казваше, че дядо Дейв наричал Аманда „Манна“, като небесния хляб. Понякога майка й също я наричаше така и това я радваше.

Баба Иша обичаше Аманда. Обичаше я сляпо, глезеше я и изпълваше всеки аспект от живота й. Аманда и майка й дори живееха в къща недалеч от тази на баба Иша, на земя, която беше нейна собственост. На Аманда й липсваше животът там. Липсваше й баба Иша. Не я бяха чували, откакто се преместиха в Бореас. Искаше да попита майка си за това, но тя беше потънала в собствените си грижи и всеки път, когато Аманда се опиташе да повдигне въпроса, майка й се ядосваше, а Аманда не обичаше да вижда майка си такава.

И така, когато не беше на училище — което се случваше често, защото страдаше от болест, с която докторите не знаеха какво да правят, — Аманда убиваше времето в дрямка, в четене или в гледане на телевизия, докато не я заболяваха главата и очите. В началото беше намразила Бореас, мразеше това, че е откъсната от приятелите си в Пирна и от баба Иша. Само че бавно, но непоколебимо, океанът започваше да я омайва със своя ритъм и звуци, тъй като беше същият този океан, който се разбиваше близо до старата им къща, нищо че гледката беше друга. Не можеше да си представи да заспива без шушненето на вълните или да се буди без мириса на сол във въздуха и острия дъх по кожата й.

Мъжът, който живееше в единствената друга къща в залива, беше привлякъл вниманието й почти мигновено. Видя го да върви по брега още първия ден, докато седеше на новото си легло и се взираше навън към океана. Той пристъпваше бавно и внимателно, сякаш се страхуваше да не падне, нищо че дори и да станеше така, пясъкът нямаше да го нарани особено много. Придържаше се край по-меките участъци близо до големите дюни и използваше бастун. Не беше стар обаче, което я изненада. Ограниченият й опит показваше, че само старите хора като баба Иша ползват бастуни, затова заключи, че този мъж трябва да е или пострадал, или сакат.

Поради относителната липса на мъже в живота й, Аманда изпитваше любопитство към тях. Не към момчетата — тях вече ги разбираше достатъчно добре, че да ги пренебрегва почти напълно, намирайки ги в най-добрия случай за забавни на моменти, но през по-голямата част от времето дразнещи, — ами към големите мъже: възрастните, като майка й. Не можеше изцяло да схване същността им; начинът им на мислене и действията им й бяха чужди. Приличаха й на различен биологичен вид от момчетата в училище и не можеше да си представи как някой толкова тъп и негоден за нищо във всяко отношение като Грег Сайкс, който стоеше зад нея в часовете и веднъж се бе изплюл в косата й, е възможно, като порасне, да стане способен например да кара кола или да се задържи на работа. Грег Сайкс вонеше на пикня и обикаляше с ръка, втъкната в панталоните, когато си мислеше, че никой не гледа. Можеше да си представи порасналия Грег Сайк единствено като по-голяма версия на сегашното му аз — все така да плюе, все така да мирише на пикня и все така да играе с пишката си, понеже не прави разлика между „лично“ и„публично“.

И така, в онзи първи ден, объркана от внезапния катаклизъм в живота й, тя наблюдаваше как мъжът върви бавно по брега с ръка на бастуна, със сведена глава и устни, помисли си тя, които се мърдат съвсем лекичко, сякаш говори на себе си или може би брои стъпките си. Поспря се за момент да огледа къщата им, забелязал паркираната отпред кола и кашоните и куфарите на верандата. Вдигна поглед и за миг Аманда беше убедена, че гледа нея, въпреки че вече знаеше, че от този ъгъл щеше да му е трудно да я види, както е легнала на леглото си. Още когато пристигнаха, провери доколко стаята е подходяща за наблюдателен пост, като се местеше между спалнята си и пясъка. Не, беше почти сигурна, че той не може да я види, но въпреки това почувства силата на погледа му и дори за миг сякаш беше в стаята при нея, толкова осезаемо беше присъствието му.

После той продължи нататък, а тя се премести, за да може да продължи да го наблюдава. Не беше от момичетата, които шпионират хората. Веднъж баба Иша я хвана да ровичка из шкафа й; невръстните очи на Аманда бяха привлечени от старите рокли, които баба й пазеше, но никога не носеше, от кутиите за обувки, останали нови и недокоснати, и от другите незнайни съкровища, които може би се криеха вътре. Баба Иша наистина се ядоса и дълго наставлява Аманда за правото на уединение. Оттогава Аманда винаги внимаваше да не любопитства, но мъжът вървеше по плажа, пред очите на всеки, който се окажеше наоколо, така че не е като да правеше нещо лошо, като го наблюдава. Дори да беше така, вниманието й можеше да се отнесе нанякъде и да го остави да се превърне във все по-малко интересен обект, докато накрая изобщо престанеше да го забелязва, стига да не беше онова, което той направи после.

Спря, пресегна се надолу към пясъка и вдигна нещо черно-червено, след което продължи още малко по-нататък. Накрая пристъпи вляво на чистия бял пясък отвъд досега на настъпващия прилив и пусна предмета. После се обърна и закрачи обратно към къщата си, като се движеше дори още по-бавно и предпазливо от преди. Лицето му изразяваше умора и, според нея, болка.

Изчака, докато той се скрие от погледа, и след като се убеди, че се е прибрал у дома си, излезе от стаята и тръгна полекичка към плажа. Не й отне много време да намери малкото вързопче, понеже бризът беше подел червената лента плат, която обозначаваше местонахождението му.

Мъжът беше захвърлил платнена чанта, на пипане пълна с камъни, чийто отвор беше завързан с червената лента. Възелът не беше много стегнат, така че бързо го отвърза. Съдържанието, след като беше разкрито, не се оказа страшно интересно. Бяха просто най-обикновени стари камъни, без красиви шарки, без необичайни набраздявания. Прегледа ги всичките, да не би случайно сред тях да имаше скрит скъпоценен камък, но не намери такъв. Когато приключи, върна камъните в торбичката, завърза отново възела и я намести обратно в малката вдлъбнатина в пясъка, откъдето я беше взела.

По-късно заваля. Слушаха как дъждът тропа по покрива на новия им дом, докато ядяха пица на кухненската маса, заобиколени от опаковани и разопаковани вещи, и Аманда попита майка си дали знае нещо за мъжа, който живее в другата къща.

— Не — отвърна майка й, но я слушаше само с половин ухо. Винаги слушаше с половин ухо, говореше с половин уста, забелязваше само наполовина. Такава беше, откакто обяви, че ще се местят от Пирна в Бореас. — Мисля, че името му е господин Паркър, но само толкова. Защо?

— Нищо. Просто го видях да върви по плажа и се зачудих.

— Може да му се представим, щом се настаним. Дотогава, знаеш, че не трябва да говориш с непознати, нали?

— Да, мамо.

— Добре.

Мислите на майка й отново се зареяха. Гризеше едно и също парче пица толкова отдавна, че сигурно беше изстинало в ръката й. Аманда вече беше изяла две парчета и сега беше на третото. Беше прегладняла като вълк. Довърши последното си парче и помоли да бъде извинена.

— Разбира се, миличка — каза майка й. — Тук ще ни е добре, нали знаеш?

Само че всъщност не гледаше Аманда, когато го каза, и момичето си помисли, че по-скоро се опитва да убеди себе си, отколкото дъщеря си.

А дъждът все така се изливаше, отмивайки пясък и прах, а на юг, недалеч от мястото, на което седяха — и малко кръв…

През онази нощ Аманда сънува странен сън. Стоеше на плажа по пижама, а в далечината червената ивица плат плющеше като флаг над пясъка. Над него коленичи фигура, но не беше господин Паркър. Беше по-дребна, а когато се приближи, Аманда видя, че това е малко момиче, по-малко дори от нея. Момичето носеше нощница, но сякаш не усещаше студа. Дългата й руса коса скриваше лицето й. Дясната й ръка си играеше с червения плат.

Аманда се спря. В съня си почувства, че не би било редно да се приближава до момичето. Не че беше плашеща. Просто беше друга.

— Здравей, Аманда — каза момичето.

— Здравей. Откъде знаеш името ми?

— Понеже те наблюдавах. Яде пица за вечеря. Видях как ядеш. После отиде в стаята си, и там те видях.

— Как?

— През прозореца.

— Но той е високо.

— Да. Имаш чудесна гледка.

Дори насън, Аманда потрепери.

— Как се казваш? — попита тя.

— Името ми е Дженифър.

— Наблизо ли живееш?

— Предполагам, че вече е така.

На една част от Аманда й се искаше да може да види лицето на Дженифър. Друга нейна част се радваше, че не може.

— Видя как той пуска торбичката, нали? — попита Дженифър.

— Да.

— И ти я вдигна.

— Да. Нещо лошо ли направих? Не исках.

— Не. Остави я обратно там, където я намери, а това е най-важното. Разбираш ли какво е?

— Не, не мисля. — Аманда се размисли. — Може би.

— Кажи.

— Тя е маркер, но не знам какво трябва да маркира.

— Напредък — каза Дженифър, а Аманда си помисли, че макар да прилича на малко момиче, тя говори като далеч по-възрастен човек. — Всеки ден той се мъчи да стигне малко по-далеч. Често са само няколко крачки. Отбелязва мястото, за да му напомня да направи поне още една крачка на следващия ден.

— Защо го прави?

— Беше ранен. Все още го боли. Но става все по-силен.

— Той да не…?

Но Дженифър се изправи и обърна гръб на Аманда. Разговорът беше приключил.

— Защо не мога да видя лицето ти? — извика Аманда, но в мига, в който думите изскочиха от устата й, съжали, че попита.

Дженифър се спря.

— Искаш ли да го видиш? — попита. — Наистина ли искаш?

Тя бавно се обърна и вдигна дясната си ръка, за да отметне косата от лицето си.

А Аманда се събуди с писък и намери в леглото си пясък.