Песен на сенките

46

Мари Демиърс седеше на старата махагонова маса за хранене в дома на Иша Уинтър. Дървото беше тъмнокафяво и полирано до краен предел. Демиърс не видя ни една драскотина по него и се съмняваше, че масата се използва повече от веднъж-дваж годишно. На нея спокойно можеха да се настанят десет души, дванайсет ако се посгъстят малко, и тя си я представи подредена за Деня на благодарността или за Ханука^[29]. Съмняваше се, че ще отбележат въпросните празници тази година, не и след случилото се с Рут Уинтър. Демиърс вече се чувстваше виновна, задето смущава Иша в скръбта й.

Смъртта на Рут беше отприщила сложна поредица от преговори относно бъдещето на Аманда Уинтър, макар че всички замесени, било то роднини, или държавни служители, бяха единодушни по няколко важни въпроса: че бабата на момичето я обича много, но е прекалено възрастна да се грижи за детето сама; че въпреки всичко би било добре за Аманда да е близо до баба си и да остане в местността, в която е отраснала и ходи на училище; че необходимостта да се намери подходящо приемно семейство е неотложна.

Както изглежда, това семейство може би вече се беше появило, тъй като Аманда понастоящем живееше при семейство Фроберг, двойка в началото на четиридесетте си години с две собствени деца, момче и момиче, съответно едното една година по-голямо, а другото една по-малко от Аманда. Живееха само на пет минути от къщата на Иша. Помагаше това, че Иша ги одобряваше, а Аманда вече се беше сприятелила с децата им в училище. Макар че процесът още беше в начален стадий, отзивите от Министерството на здравеопазването и човешките ресурси бяха благосклонни.

Иша дойде от кухнята, понесла поднос с кана кафе, чаши, сметана, захар и три чинии, най-горната от които беше скрита под някаква огромна торта. Жената беше отхвърлила предложението на Демиърс да й помогне с приготовленията. Това си беше нейното царство, но Демиърс също така остана с впечатлението, че старицата може би копнее да покаже колко силна и независима е все още, вероятно за да спомогне за решението внучка й да остане в града — не че Демиърс имаше думата по въпроса, макар че ако някой все пак я попиташе, тя без капка угризение щеше да отбележи нескончаемата жизненост на Иша, която беше удивителна за жена, минала деветдесетте.

Вече се бяха срещали няколко пъти, първия по време на разследването на Томас Енгел, когато Демиърс беше посетила Иша, за да я попита дали го помни. Не го помнеше, но това не беше изненадващо — от онова, което Отделът по човешки права беше успял да навърже от откъслечните сведения за Любско, Енгел бе пристигал само когато се налагало да бъдат извършени убийства. Последния път, когато се появил, там вече бил настъпил хаос и стражите се били настроили едни срещу други. Иша, отпървом предусетила какво се случва по звука от стрелбата, а после получила потвърждение на страховете си при гледката на мъртвите си родители пред тяхната колиба, вече се опитвала да се укрие.

Втората им среща се състоя, когато Иша най-сетне разбра за смъртта на Бруно Пърлман. Помнеше го като напрегнат мъж, който искал да запише разговора им, и чийто разпит граничел с безсърдечност, особено за старица, която продължава всекидневно да живее със спомена за станалото в Любско и въпреки това като някои хора, преживели дълбока травма, устоява единствено като отказва да говори за нея, сякаш ако го направи, ще й придаде плътност, която ще я върне към истинската й същност. Но Иша почувствала известен дълг да помогне на този човек, който така очевидно бил преследван от миналото на своето семейство. Не успяла обаче да му каже много повече от онова, което вече знаел, тъй като не се намирала в лагера, когато роднините му загинали.

Накрая се прибрала дъщеря й и щом видяла до каква степен разпитът разстройва майка й, възможно най-внимателно, но въпреки това твърдо, го приключила.

После Демиърс и Иша се бяха засекли на погребението на Рут, а сега Демиърс седеше в дома й, с надеждата да открие късчето съединителна тъкан между убийството на Рут и мъжа, който наричаше себе си Маркус Баулман.

Иша остави подноса на масата и грижливо подложи коркови постелки върху махагона, преди да поднесе чашите и чинийките. Наля кафе, като остави Демиърс да си сложи сметана и захар.

— Ще опитате ли малко бабка^[30]? — попита тя, при все че Демиърс имаше чувството, че това бе по-скоро заповед, отколкото въпрос.

— С удоволствие — отговори тя и Иша й отряза парче, дебело колкото ръката й, а за себе си приготви по-малка порция.

Демиърс опита сладкиша. Боже, колко беше вкусен — не че тя правеше разлика между бабка и барабонки, но това нещо наистина беше превъзходно. Беше ронливо и шоколадово, с намек за някакъв познат аромат.

— Какво мислите? — попита я Иша.

Все още не беше опитала собственото си парче. Вниманието й беше изцяло насочено към гостенката. Демиърс беше сигурна, че ако изрази недоволство, било то чрез липса на ентусиазъм, Иша ще е неспособна да яде, а може дори никога да не приготви бабка отново. Само че нямаше причина да се преструва на възторгната. Помисли си, че може даже да се разплаче, сладкишът наистина беше толкова хубав.

— Чудесен е. Ядки ли усещам вътре?

— Да не сте алергична?

— Не, не, изобщо. Просто не мога да разбера какви са ядките.

Чак тогава Иша опита от своето парче.

— Няма ядки — каза й.

— Наистина ли?

— Маскарпоне. Някои използват крема сирене, но маскарпонето е по-добро. То придава този вкус на тестото. Трябва да ви напиша рецептата, преди да тръгнете.

Успех, помисли си Демиърс. Не беше лош готвач, но за нея печивата приличаха твърде много на наука — или алхимия, — за да й допаднат. Изискваше се онзи тип прецизност, която тя инстинктивно прилагаше в работата си, но когато се прибереше вкъщи, предпочиташе да го кара малко по-лековато в кулинарните си напъни.

— Как се справя Аманда? — попита.

Иша преглътна хапката си, преди да отговори.

— Ту добре, ту зле. Има кошмари, а състоянието й, нейният синдром, отново се влоши. Казват, че може би трябва да говори с терапевт.

— Може да помогне.

— Но аз съм тук за нея. Винаги съм насреща да я изслушам.

— И това е чудесно — каза Демиърс. — Тя се нуждае от стабилност. Но обстоятелствата, при които загина майка й, бяха особено ужасяващи. Аманда е видяла тялото на майка си, както и убиеца й, след което на свой ред е била нападната от него. Тя е още само дете и ако получи необходимата помощ сега, това ще облекчи бремето по-късно.

— Имате право, разбира се — каза Иша. — Да, терапевт. Ще им кажа.

Тя си отряза още едно парче бабка с вилицата. Подхванаха разговор за текущото разследване на смъртта на дъщеря й. Точно както бяха сторили от полицията, Демиърс попита Иша дали се сеща за някаква причина, поради която Бруно Пърлман би пожелал да се свърже с дъщеря й, но тя не знаеше за такава.

Накрая Иша постави вилицата върху чинийката си, като остави остатъка от сладкиша недокоснат. Настана тишина, докато чакаше Демиърс да обясни защо е дошла.

— Госпожо Уинтър, името Рейнард Краус говори ли ви нещо?

Иша реагира така, сякаш я беше проболо острието на нож. Направи гримаса и леко повдигна дясната си ръка, като че да отблъсне повторно нападение.

— Да — каза тя. — Знам това име.

— Той е бил в Любско, нали?

— Той убиваше деца. Видях как ги отвежда, когато руснаците идваха. Имаше малък кабинет в задната част на лазарета, но не знаех какво планира да прави с тях там, не и в онзи момент, не и докато не видях да изнасят труповете. После чухме първите изстрели и баща ми ми каза да бягам, и аз избягах.

Демиърс помълча няколко секунди, преди да продължи. В живота си беше срещала много бивши затворници от концентрационни лагери и общата черта помежду им беше вината на оцелелия. Дори не можеше да си представи каква вина носи на плещите си Иша Уинтър, бидейки единствената измъкнала се от лагера жива.

— Бих искала да ви покажа една снимка, ако позволите — каза Демиърс.

— Разбира се.

Очилата на Иша висяха на верижка около шията й. Сложи ги, когато Демиърс бръкна в чантата си и измъкна една синя папка. Отвътре извади снимката на Баулман, направена при влизането му в САЩ. Постави я пред Иша, която я взе в ръце и я разгледа внимателно.

— Не познавам този мъж — каза Иша.

— Моля ви, погледнете още веднъж. Дайте си време.

Иша направи каквото поискаха от нея, но накрая поклати глава.

— Не, не го познавам. Кой е той?

— Не е ли… Рейнард Краус?

— Не, това не е Краус.

Демиърс не можеше да повярва. Все повече се убеждаваше за Баулман, въпреки че доказателствата — и твърденията на Енгел, дадени в опит да се измъкне от примката на екстрадицията, — сочещи към вероятността, че той е Краус, бяха само косвени. Отне й миг-два да успее да проговори, но не успя да скрие разочарованието си.

— Сигурна ли сте, абсолютно сигурна?

— Мислите ли, че не бих запомнила лицето му? Не, този мъж не е Рейнард Краус. Кой е?

Демиърс не знаеше какво да отговори. Остави снимката на Маркус Баулман на масата и подаде на Иша фотографията на Рейнард Краус за членство в партията.

— Ами тази?

Иша изпухтя. Взе снимката и я намести на светлината, за да вижда по-добре.

— Може да е Краус — каза накрая. — Нямате ли по-хубава снимка?

— Само с това разполагаме.

— Аз… иска ми се да кажа да. Нали разбирате, може да е той, но не бих могла да се закълна. Защо ме питате това? Мислите, че сте го открили ли? Намерихте ли Краус?

— Мислех, че сме го открили — отговори Демиърс. — Моля ви, погледнете отново първата снимка. Възможно е Краус да си е направил някои корекции по лицето, за да промени вида си.

— Няма нужда да я гледам отново — каза Иша. — Очите са сбъркани.

— Формата им ли?

— Не, духът, скрит в тях. Душата. Може ли някой да промени това?

— Не, не може — каза Демиърс.

Но вниманието на Иша беше привлечено от последната снимка в папката на Демиърс, онази от шофьорската книжка на Баулман. В изражението на жената се четеше объркване, впоследствие заменено от разпознаване.

— Виждала съм този мъж.

Тя потупа снимката. Демиърс видя, че се мъчи да си спомни къде или кога се е срещала с Баулман. За Демиърс това беше опасна територия. Показвайки снимката на Иша Уинтър, тя й даваше да разбере, че над него е надвиснала сянка на подозрение. Кой знае какво въздействие можеше да окаже това в една група от малки, сплотени крайбрежни общности? Репутацията на Баулман, та дори остатъкът от живота му можеха да бъде накърнени или напълно унищожени, ако се разчуеше, че е разследван по подозрение в извършване на военнопрестъпления. Иша вече беше подкопала случая на Демиърс, като не успя да идентифицира Краус на снимката от имиграционните, макар щетите да не бяха фатални. Въпреки казаното от Иша спомените сами по себе си не бяха надежден източник, особено при по-възрастни хора. Проблемът на Демиърс и колегите й беше, че онова, което имаха срещу Баулман, беше неубедително — думата на Енгел, някои несъответствия в документацията на Баулман в Германия, които добър адвокат вероятно щеше лесно да обори от и непълните архиви от Любско, свидетелстващи, че Рейнард Краус е отговорен за смъртта на поне седемдесет деца. Ако Иша Уинтър, единственият оцелял от Любско, беше потвърдила, че Баулман и Краус са един и същи човек, това щеше значително да подпомогне обвинението им срещу него.

— Той живее недалеч оттук — внимателно каза Демиърс.

— Как се казва?

— Не мога да ви кажа към този момент. Възможно ли е това да е Краус? Можете ли да си представите Краус като старец?

Отново получи същия отговор.

— Не. Съжалявам: отново са очите. Това не е мъжът, избил онези деца.

— И сте абсолютна сигурна? Извинете ме за упорството, но точно вие от всички хора бихте разбрали колко е важно това.

Иша свали очилата.

— Ще ми се да можех да ви кажа, че е той. Повече от всичко бих желала да е вярно. Но не мога да кажа нещо, което не е истина.

Лявата страна на черепа на Демиърс започна да пулсира. Ненадейно светлината, нахлуваща през прозореца, й се стори твърде ярка, а когато Иша й доля кафе, звукът от изтракването на чайника в чашата отекна така силно, че го почувства в зъбите си. Пристъпът на мигрена щеше да я застигне до час.

Иша долови смущението й.

— Госпожице Демиърс, да не ви стана зле?

— Съжалявам — каза тя. — Усещам, че ме наляга главоболие, а, мисля, че не съм си взела лекарствата. Дали имате някакви обезболяващи? Само без аспирин — алергична съм. Може би парацетамол?

— Нека проверя.

Тя излезе от стаята и Демиърс я чу да рови из кухненските шкафове.

Демиърс отпусна глава в ръцете си. Така копнееше да накара Иша да потвърди самоличността. Те, разбира се, щяха да продължат да разследват Баулман, но инерцията на разследването донякъде се беше изгубила, а часовникът не спираше да тиктака. Беше безмилостен, неумолим. Каквото и да правеха, колкото и усилено да се трудеха, времето щеше да продължава да изтича, докато не им останеше абсолютно нищо и справедливостта не се изгубеше в сетната тишина.

Иша успя да намери само някакъв алказалцер за настинка, от онези, които предизвикват сънливост, но главоболието на Демиърс се влошаваше. Реши вместо две да изпие една от разтворимите таблетки. С малко късмет щеше да потисне мигрената, без това да повлияе на шофьорските й умения, или поне не много, докато успее да се върне в хотела и да си почине. Изгълта разтвореното хапче на един дъх.

— Искате ли да си полегнете? — попита Иша.

— Не, благодаря. Трябва да тръгвам.

Тя стана и прибра нещата си.

— Не знам какво бих могла да направя — каза Иша. Изглеждаше смутена, сякаш беше разочаровала Демиърс, като не беше успяла да й даде отговора, който тя бе очаквала.

— Нищо — отвърна Демиърс. — Вината не е ваша. Ще продължаваме да търсим. Ще се свържа с вас, ако имам някакви новини.

Иша я придружи до вратата. На средата на коридора се спря и хвана Демиърс за ръката.

— Рецептата. Щях да ви давам рецептата за бабка.

— Друг път. Няма да се загуби.

Но Иша явно имаше още нещо за казване, тъй като не пускаше ръката й.

— Моля ви да не ме разбирате погрешно.

— Какво да разбирам погрешно? — не разбра Демиърс.

— Понякога се питам защо това има толкова голямо значение за всички вас.

Демиърс се изненада. Как можеше да няма значение? Как изобщо Иша можеше да задава подобен въпрос?

— Вие не искате ли тези хора да бъдат намерени и наказани, Иша? Те са престъпници. Онова, което са сторили, е чудовищно, без аналог в историята.

— Това ми е известно — каза Иша. — Но вие трябва да разберете нещо, госпожице Демиърс. Аз дълго съм мислила по въпроса и вярвам, че вие и вашите началници сте подтиквани от вина, защото преди толкова много време ни предадохте.

Думите й сякаш зашлевиха Демиърс.

— Какво имате предвид?

— Вие знаехте, че евреите се намират в опасност. Вашето американско правителство дори свика конференция в Евиан през 1938 г., за да търси решение на бежанския проблем, но всички вие, с едно изключение — Доминиканската република — отказахте да промените имиграционните си политики. Оставихте ни да умрем. И дори след като истината за лагерите беше разкрита, вие не направихте нищо.

— Това не е вярно.

— Бяхте помолени да бомбардирате железниците и лагерите, но не го направихте.

— Имало е основателни притеснения за раняването или умъртвяването на затворници при одобрението на бомбените атентати.

— Затворниците бяха обгазявани, бесени и разстрелвани! Шест хиляди на ден само в Аушвиц през лятото на 1944 г.! — изсмя се Иша, а Демиърс си помисли, че никога не е чувала такова отчаяние в нечий смях. — Колко по-лоши щяха да бъдат бомбите? Не разбирате ли? Вече е твърде късно. Няма да върне мъртвите от гроба. Само ще ви позволи да спите малко по-спокойно по леглата си нощем.

Демиърс не знаеше какво да отговори. Главата й туптеше. Струваше й се, че всеки момент може да повърне.

— Съжалявам, че се чувствате по този начин — каза накрая, а думите й бяха толкова неадекватни, че самата им нелепост я смаза.

Иша за последен път стисна ръката на Демиърс.

— Понякога не знам как се чувствам. Простете ми. Вие сте добра млада жена, а аз съм глупава и стара.

Демиърс се сбогува и се върна при колата си. Беше претърпявала провали и в миналото — както всички останали, — но този я тормозеше повече от останалите, защото беше така убедена. Енгел се страхуваше от принудителното завръщане в Германия, където не познаваше никого и щеше да умре като парий. Искаше да се спаси, но явно въпреки всичко беше излъгал.

А Иша Уинтър беше отчасти права — Демиърс и колегите й бяха движени от остро чувство за справедливост, но действията им също така представляваха един вид отплата, изкупление за миналите провали; за мързеливостта и политическия опортюнизъм; за свидливостта, която толкова дълго беше лишавала издирването от ресурси; и за алчността — за информация, за нови технологии, за знание, — които бяха накарали американското разузнаване да се съюзи с ужасяващи хора като Клаус Барби и Фридрих Бухардт, чийто отряд Айнзацкомандо^[31] бил отговорен за смъртта на буквално десетки хиляди души, което го превръщаше в най-големия масов убиец, нает от Съюзниците след войната. Дали ако Отделът за специални разследвания беше сформиран по-рано — може би през петдесетте или дори в началото на шейсетте, — ЦРУ щеше да позволи на предшествениците на Демиърс да го прочистят от връзките му с нацистите? Тягостният отговор гласеше, че се съмнява да е така.

Стига — не се е провалила, още не. Установяването на самоличността само по себе си и без друго нямаше да качи Баулман на самолета за Германия. На пътя им се беше изпречило препятствие и те просто трябваше да намерят начин да го преодолеят.

Но не ставаше дума само за Иша. Ставаше дума и за дъщеря й, за Бруно Пърлман, за семейство Тедеско. Пърлман все пак беше свързан с Иша чрез Любско, и макар сега да бяха възникнали подозрения дали белегът върху очната му кухина в действителност е причинен от острие, Демиърс продължаваше да вярва, че е убит — ако ще и само защото Лени Тедеско, който явно беше един от малкото приятели на Пърлман, също бе убит, ведно с жена си. Демиърс нямаше как да повярва на толкова много съвпадения.

Налице беше и Баулман, и още една потенциална връзка с Любско в Мейн, нищо че тя бе едва ли не посечена от невъзможността на Иша Уинтър да го идентифицира като Краус. Не, това не беше краят. Липсваха парчета от пъзела, но те щяха да ги открият.

На път към Бангор тиктакането на часовника й стана така оглушително, че го свали и го пъхна в жабката.

Въпреки всичко имаше чувството, че го чува.