Песен на сенките

27

Паркър заведе Сам в „Улесен“ за късен обяд, където Ларейн се засуети около нея, а Грег измъкна купчина детски книги втора ръка от някакъв кашон в мазето, някои от които Сам вече беше чела, ала с радост прие като подарък, щом стана ясно, че Грег не иска и цент за тях. Друго нещо, което Паркър беше забелязал у дъщеря си и което го забавляваше, беше, че тя е много внимателна по отношение на парите. Не беше стисната — с удоволствие настояваше да купува сладолед или лакомства и й харесваше чувството на припозната власт, което идваше със заплащането за чуждите наслади — но имаше изострен усет за цената. Тя не би купила книгите за себе си и беше твърде малка да се чувства задължена да плати за нещо, което не иска, но безплатното си беше безплатно.

Наблюдаваше как внимателно изучава книгите и ги разделя на две купчини — такива, които трябва да прочете възможно най-скоро, и такива, които могат да почакат — вероятно до безкрайност в един-два случая, съдейки по неодобрителното изражение, изписано на лицето й.

— Тази дама и господинът женени ли са? — попита го тя, след като се увери, че не могат да ги чуят.

— Не, те са брат и сестра.

— Ах. Държат се така, сякаш са женени.

— Само че не са.

— Защото са брат и сестра.

— Да.

— Ако не бяха брат и сестра, щяха ли да се оженят?

— Не зная. Бих казал, че това е доста странен въпрос.

— Аз не мисля, че е странен — каза тя.

— В такъв случай може би не.

Изглежда, остана доволна, че баща й отстъпва по този въпрос.

— Какво искаш да правим днес? — попита я той.

— Може ли да идем да видим Аманда?

Беше й разказал за Аманда, докато двамата с Рейчъл уточняваха детайлите около това къде и кога ще се срещнат в Бангор. Не смяташе, че Сам би имала нещо против да дойде в Бореас за няколко дни, даже без обещанието за присъствието на друго дете, но то без съмнение придаде още по-голяма привлекателност на гостуването.

— Ще се обадя на майка й, за всеки случай — каза той. — Но не се съмнявам, че ще бъдеш добре дошла, когато и да решиш да наминеш.

— Добре. — Тя взе един брой със стари карикатури на „Фъстъчетата“ от купа е книжки „за прочитане“. — Ще дам тази на Аманда.

— Мисля, че ще й хареса.

— Това е Снупи^[18]. Всички харесват Снупи. Имаш ли химикалка?

Той извади една от джоба си и й я подаде. Върху вътрешната корица тя изписа думите: „На Аманда, от Сам“ и добави X.

— Само че ще й кажа, че Грег ми я е дал без пари — заключи, когато привърши.

— Не е нужно да го правиш.

— Нужно е.

— Ако смяташ, че честността е най-добрата политика, добре. Приключи ли с всичко?

Тя си събра книгите, най-належащите подреди над останалите. Ларейн й даде платняна торбичка, украсена с литературни герои, благодари й, че е дошла, и й каза, че се надява да намине отново, преди да си тръгне. Като някоя царска особа или като генерал Макартър Сам я увери, че ще се върне, след което двамата с баща й излязоха навън на слънце. Бяха тръгнали да пресичат улицата, където Паркър беше паркирал мустанга, когато една кола отби от бордюра и бавно мина покрай тях, препречвайки им пътя. Беше кафяв кадилак седан „Де Вил“ с бели кантове на гумите и леко потъмнени стъкла. Паркър бегло зърна шофьора, носеше ниско нахлупена над челото шапка. Колата не се движеше бързо, така че нямаше причина да недоволства от поведението на мъжа вътре. Просто му направи впечатление, че нищо не му пречеше да спре, за да ги пропусне. Така биха постъпили повечето хора в града. Тази кола обаче беше с пенсилванска регистрация. Паркър си припомни един инцидент, при който чакаше полета си на летището във Филаделфия и един мъж се беше прередил на опашката пред лафката за вестници, за да си купи вестник и дъвки. Когато друг мъж по-напред беше възразил, пререждачът му беше отвърнал с безсмъртните думи „Ей, добре дошъл във Филаделфия!“.

До него Сам стисна ръката му по-силно. Той сведе поглед и видя, че бърчи лице от погнуса.

— Подуши ли го?

— Какво да подуша?

— Не зная. Нещо гадно.

Той помириса въздуха, но не усети нищо.

— Колата беше — каза Сам.

— Наистина ли?

Кадилакът не изпускаше повече газове от очакваното за толкова стар модел автомобил. Всъщност му се беше сторил доста добре поддържан.

— Тате, миришеше лошо.

Загледа се как кадилакът свива зад ъгъла, силуетът на шофьора едва се различаваше, а когато потегли на север по „Бърджис Роуд“, главата му беше просто по-тъмно петно зад цветното стъкло.

— Щом казваш. Както и да е, вече си замина.

Огледа се два пъти, преди да пресекат, но пътят беше пуст. Стигнаха отсрещния тротоар и се насочиха към общинския паркинг, където беше оставил колата. Щом видяха паркинга, Сам пусна ръката му.

— Лошо ми е — каза тя и в същия момент избълва река от мляко и пържени филии на тротоара. Паркър можеше единствено да придържа косата й назад и да изчака да й мине. Когато приключи, той намери една кърпичка в джоба си и й избърса устата. Лицето й беше силно пребледняло. Дори устните й изглеждаха по-обезкървени от преди.

— Искаш ли са поседнеш? — попита я той, но Сам поклати глава.

— Добре съм.

— Как се случи това? Беше ли ти лошо по-рано?

— Не.

— Мислиш ли, че е заради пържената филия?

— Не.

Той огледа цапаницата по паважа. Наблизо се намираше „Блекбърд Бар&Грил“ и вратата му беше отворена. Той я заведе вътре и я сложи да седне в едно от сепаретата в заведението, което иначе беше празно. Фред Амсел изникна от задната стаичка, а Паркър му разказа какво се е случило и го помоли за кофа с вода, за да почисти тротоара. Фред му каза, че ще се погрижи. Наля на Сам един спрайт, но без да добавя лед в чашата.

— Захарта ще й помогне — каза той. — Сигурно й се е замаяла главата.

Сам отпи от газираната напитка. Фред напълни една кофа и я плисна по тротоара, след което изтика с четка остатъците в канавката. Лицето на Сам възвърна цвета си и тя увери баща си, че вече няма нищо против да отидат до колата, за да се приберат в къщата. Паркър благодари на Фред за добрината и предложи да плати безалкохолното, макар да знаеше, че парите му няма да бъдат приети. Върнаха се в колата без посетнешни инциденти, но той остави прозорците смъкнати по пътя към залива Грийн Херън.

Паркър отвори дума, че може би не е лошо да отложат гостуването у Аманда за следващия ден, но Сам не искаше и да чуе.

— Добре съм, тате — каза тя. — Стана ми лошо от миризмата. Оня мъж в колата, той миришеше лошо. Миришеше страшно лошо…