Песен на сенките

26

Щайгър обядва на усамотена маса в ъгъла на бюфет от типа шведска маса. Харесваше този тип ресторанти, защото клиентелата му позволяваше лесно да се слее с тълпата, особено по време на обяд и вечеря, когато край масите се наблюдаваше най-голямо оживление. Със сламената шапка, нахлупена ниско над челото, минаваше за горе-долу нормален и едва неколцина клиенти изобщо го поглеждаха за втори път — до такава степен бяха съсредоточени върху чиниите пред себе си. Колкото до храната, ами, на Щайгър всъщност не му пукаше особено. Страдаше от немалко болести и увреждания, включително хипозмия и хипогеузия — намалени способности за обоняние и вкусово възприятие. Единствено силно подправените и пикантни ястия повлияваха на сетивата му, но той не можеше да ги яде заради изнежения си стомах. За Щайгър храната имаше чисто практически функции. Тя беше нужното гориво и той го приемаше без удоволствие или неприязън. Сега седеше с гръб към стената, а пред него изстиваше чаша скапано кафе. Вече бяха донесли сметката на масата му, но той още не беше готов за тръгване. Шумът в ресторанта и грозотата на интериора му позволяваха да се вглъби в себе си. Даваха му пространство да помисли.

Щайгър вече беше узнал самоличността на мъжа, който живееше до Рут Уинтьр, и присъствието му там го тревожеше. Инструкциите му бяха да наблюдава, без да се намесва, но този Паркър беше потенциално опасен. Кой знаеше какво може да му сподели жената Уинтьр? Въпреки всичко опитите на Щайгър да убеди онзи, когото Аманда Уинтър познаваше като Човека Пъзел, какви рискове носи оставянето на Паркър жив, се оказаха безплодни. Той беше прекалено зает да си играе игрички с полицията. Мъртви семейства, изгорели къщи — Щайгър щеше да го посъветва да не прави нищо от това, ако се беше допитал до него, но Човека Пъзел беше както клиент, така и съучастник, което превръщаше Щайгър в компрометиран служител. Даваше си сметка също така, че Човека Пъзел целенасочено го изолира, като не се свени да му натяква за безкрайното си недоволство от случилото се с жената Тедеско във Флорида.

Някой бутна с лакът масата на Щайгър, при което кафето му се плисна в чинийката и се разля по плота. Щайгър реагира с рязко вдигане на главата, като за кратко се вторачи в лицето на мъж на средна възраст, понесъл чиния със салата. Погледите им се срещнаха, ала онзи бързо се извърна на другата страна. Да се вгледаш в очите на Щайгър, беше като да се взираш в две клоаки. Въпреки всичко това по-скоро развесели, отколкото подразни Щайгър. Че кой идваше в бюфет-ресторант да яде салата? Без друго всички хранителни качества вече сигурно бяха изветрели от листата и суровите зеленчуци. Сега те притежаваха изкуствената правдивост на декоративна пластмаса.

Щайгър се върна към проблема с Паркър. Частният детектив се възстановяваше от тежки наранявания, но си оставаше от онзи тип хора, които са склонни да предприемат действия в името на другите. Ако Рут Уинтър му разкриеше истинската причина да се премести в Бореас, то Щайгър беше сигурен, че Паркър ще предприеме нещо. Да постъпи другояче, би го превърнало в съучастник в по-голямо зло. Следователно ако Уинтър проговореше, Паркър щеше да се превърне в заплаха.

Но дали щеше да проговори? Появата на тялото на брега беше както щастливо, така и злополучно обстоятелство. Злополучно, защото щеше да е най-добре Пърлман да не беше изплувал изобщо, щастливо, защото беше предоставило възможност на Човека Пъзел да напомни на Рут Уинтър колко важно е да продължава да си мълчи — колкото заради себе си, толкова и заради щерка си. Сега Уинтър беше хубаво наплашена, в това Щайгър нямаше никакво съмнение, но въпреки всичко ситуацията не можеше да остане задълго така. Основният въпрос — дъщерята на Уинтър, Аманда — още не беше разрешен, което означаваше, че накрая или майката щеше да предприеме нещо, което би породило огромни затруднения, или някой друг щеше да се принуди да се задейства срещу нея, преди това да се случи.

И така, личното мнение на Щайгьр беше, че за всички заинтересовани би било най-добре, ако Рут Уинтър престане да съществува. Детективът беше друг въпрос. Ако изникнеше благоприятна възможност и можеше да стане без допълнителни усложнения, Щайгьр щеше да убие и него, без значение какво иска Човека Пъзел. Най-лесно би било обаче, ако Рут Уинтър умре, преди да успее да сподели нещо значимо с Паркър. Но Щайгьр не би могъл да предприеме подобен ход без съгласието на останалите.

Обади се от телефонната кабинка до мъжката тоалетна. Така прескачаше Човека Пъзел, но реално той също беше просто служител. Долови съвсем кратко колебание, преди гласът от другата страна на линията да му каже да направи каквото сметне за необходимо. Но Рут Уинтър не трябваше да страда. Това му беше подчертано. Историята с Флорида не биваше да се повтаря.

Докато вървеше през ресторанта, подмина мъжа, който беше бутнал масата му. Той или беше отрупал чинията си с още салата, или не беше напреднал кой знае колко с първата порция, защото тя си стоеше до голяма степен недокосната.

Щайгьр се поспря до масата. Мъжът вдигна поглед, с вилица на половината път между устата и чинията. Щайгьр реши да му спести усилието да яде повече. Приведе се напред и се изхрачи върху марулята, доматите и лука. Забеляза, че в плюнката му се виждаха струйки кръв.

— Да беше се извинил, задето ми разля кафето — каза му.

Не изчака реакцията на мъжа. Знаеше каква ще е тя — абсолютно никаква. Виждаше го, изписано на лицето му. Щайгър беше наясно, че порите му излъчват мирис на сила и злост, като отровите, с които някои земноводни отблъскват хищниците, само дето все още не беше срещал по-голяма заплаха от самия себе си.

Отиде до колата си. Слънцето огряваше все по-силно паркинга. Коремът го болеше. Винаги беше така след хранене. Той знаеше, че умира. Не му трябваше някой доктор да му го каже, а и нямаше намерение да подлага тялото си на още по-големи страдания с игли и терапии. Когато болката станеше непоносима, сам щеше да сложи край. Засега можеше да продължава така.

Отвори жабката, извади отвътре ново шише „Миланта“^[17] и го преполови. Бяха му останали и няколко викодина и перкоцепта, но искаше да остане с бистър ум. Милантата помагаше донякъде, макар той да подозираше, че ефектът й е колкото реален, толкова и психосоматичен. Пак се присети за мъжа, който се бе бутнал в масата му. Трябваше просто да го остави на мира. Нямаше никаква изгода да го сплаши по този начин, точно както нямаше никакъв смисъл да кара жената Тедеско да страда толкова. Може би, помисли си Щайгър, просто ставаше по-свадлив с възрастта или пък един от начините да притъпи болката беше да я причинява другиму. Както и да е. Също като милантата, това, изглежда, сработваше, а това му беше достатъчно.

Запали колата и потегли обратно към Бореас.