Песен на сенките

44

Маркус Баулман отиде на разпита — наричаха го „интервю“, но Баулман не беше толкова глупав — в офиса на федералния прокурор на САЩ, окръг Мейн, на улица „Харлоу“ без присъствието на адвокат. Официалното писмо беше пристигнало ден след посещението на Мари Демиърс в дома му и в него го уведомяваха за възможни нередността, свързани с допускането му в страната, съгласно Закона за разселени лица от 1948 г. и Закона за имиграцията и националността от 1952 г. В писмото се упоменаваше, че ако желае, може да доведе със себе си юрисконсулт.

Баулман внимателно обмисли как да подходи и реши, че един невинен мъж, един възрастен американец от немски произход, живял безукорен живот, не би помъкнал със себе си адвокат. Облече най-хубавия си костюм и извади погребалните си обувки от кутията им в гардероба, като внимателно ги избърса от прахта с парцал, преди да ги обуе. Огледа се в огледалото и видя — под бръчките и старческите петна, под белотата на оредялата му коса и брада — остатъчния образ на мъжа, който беше някога.

Баулман се страхуваше, но не повече от всеки друг, принуден не по свое желание да влезе в съприкосновение с правосъдните и правораздавателните институции. Нямаше да допусне да се паникьоса. Не му беше в природата. Искаше му се съпругата му още да е до него, тъй като никога не се беше срамувал да се опре на нея за утеха и успокоение. От друга страна, помисли си, се радваше, че тя си беше отишла първа. Катрин по свой си начин беше простовата жена — обичаше съпруга си и му имаше доверие. Той се грижеше за домакинските сметки, за банковите сметки, за ипотеката, за купуването на колите, за планирането на почивките, а тя с радост го оставяше да го прави. Тя на свой ред се грижеше за него. Връзката им беше старомодна, но какво лошо имаше в това? Никога не й беше изневерявал и беше убеден, че тя също никога не му е изневерявала. Изживяха повече от петдесет щастливи години заедно, преди тя да почине в съня си, и единствената сянка, надвиснала над брака им, беше липсата на деца. Може би сега това също би могло да се възприеме като благословия, точно както отсъствието на Катрин от живота му при това изпитание. Загубата й му беше причинила толкова много мъка, с която продължаваше да живее всеки ден, но поне й беше спестила болката и объркването от всичко това. Той щеше да отрече всичко, разбира се, и тя щеше да му повярва, защото искаше и защото любовта й към него се основаваше на вярата в неговата почтеност, но без съмнение в някое запустяло кътче на ума щеше да покълне и прорасне като плевел известно съмнение.

Мари Демиърс го чакаше в конферентната зала заедно с историка Толър, както и с трети човек, чиято роля и предопределение не му бяха пояснени, а просто го представиха като „колега“, агент Рос. Стана му антипатичен от първия миг. Очите му бяха като на човек, който никога не остава разочарован, тъй като очакванията му към човешкия род са така занижени, че няма как да ги задминеш. Благодариха му, задето е дошъл. Баулман попита дали е арестуван. Казаха му, че не е, че това е граждански въпрос. Натъртиха на този момент. Просто искали да си поговорят, казаха му, но той знаеше, че точно като по филмите всичко, което каже, може да бъде използвано като доказателство срещу него. Не го предупредиха за това, защото не бяха длъжни. Зачуди се как е възможно да го смятат за чак такъв стар глупак. После си спомни, че те вярват, че виждат не Маркус Баулман, пенсиониран автобусен шофьор, а Рейнард Краус, военнопрестъпник.

Въпреки това той притежаваше голям опит в превъплъщаването в ролята на Баулман и нямаше намерение да залитне тъкмо сега. Беше Баулман по-дълго, отколкото бе бил Краус. В този смисъл първият беше по-истински от втория и когато се провъзгласи за невинен, звучеше убедено, тъй като говореше Маркус Баулман.

Покриха същите въпроси като предния път и той им представи същите опровержения. После преминаха към конкретни твърдения, включително това, че като Рейнард Краус той е обучен в училището за СС офицерски кандидати в Бад Тьолц; че е прекарал известно време в главното управление „Раса и преселение“ към СС в Познан, преди да се прехвърли в РСХА; че е служил като „медицински служител“ в Аушвиц в продължение на един месец, след което е изпратен в Експерименталната колония в Любско, където е останал, докато настъплението на Съюзниците не станало причина за затварянето и ликвидирането на лагера. Заявиха му, че той не е Маркус Баулман, за когото смятаха, че е екзекутиран от СС за дезертьорство близо до прохода Дукля на словашко-полската граница през септември 1944 г. и чиято смърт е била укрита без много-много шум по заповед от Берлин, където за всеки случай вече вземали мерки и събирали нови самоличности заради твърде вероятния развой на събитията и краха на Райха.

Баулман попита, както и предишния път, откъде са се сдобили с подобна невярна информация, а те говореха само за източници и неизправности в документацията. Докато ги слушаше, той усети миризмата на пушека, ала без жегата на огъня. Все още можеше да избухне в пламъци, но ако разполагаха с неопровержимо доказателство, без съмнение щяха да му го изложат. Това беше Angelausflug — хвърляне на въдица. Баулман предположи, че в миналото са имали мишени, които са признавали вината си бързо. Той нямаше намерение да се присъединява към техните редици.

И тогава, точно когато си позволи малко да се поотпусне, те го изненадаха със следващия въпрос:

— Някога да сте чували за човек на име Бруно Пърлман, господин Баулман?

Пърлман, Пърлман. Замисли се. Дали да отрече без колебание? Не, имаше и друг начин.

— Да — каза той, — мисля, че съм го чувал.

Видя как всички леко се приведоха напред, дори този Рос, и се наложи да потисне усмивката си. Все едно беше закачил устите им с кукички. Те не бяха единствените рибари тук.

— Прочетох името във вестника — каза той. — Това е мъжът, който се удавил в Бореас.

— Имате добра памет за имена — отбеляза Толър.

Дали не беше допуснал грешка? Не. Слаб гняв. Тъкмо колкото трябва.

— Аз съм стар човек — отговори той, — но не съм изкуфял. Все още чета вестници и гледам новини, а Бореас не е толкова далеч от мястото, където живея. Доста неща се случват там напоследък. Може би и вие трябва да попрочетете вестниците.

Той се облегна на стола и ги остави да видят, че според него е отбелязал точка.

— Ами Рут Уинтър? — попита Демиърс. — Знаехте за нея, нали?

— Да — отвърна той. — Била е убита. И за това видях по новините. Ужасна работа.

— Някога срещали ли сте я?

— Не.

— Сигурен ли сте?

— Да. Или поне не мисля, че съм я срещал.

— В такъв случай сигурен ли сте, че не сте я срещал, или си мислите, сте не сте я срещал?

— Не знам! — Той вдигна безпомощно ръце. — Дали може да съм минал покрай нея на улицата? Да. Дали може да съм вдигнал шапка за поздрав? Да. Дали помня подобни неща? Не.

— А майка й, Иша Уинтър?

— Нека повторя, може да съм я подминал на улицата, но не мога да свържа нечие лице с това име.

Демиърс записа нещо в бележника си с молив. Докато гледаше как тя пише, се запита какво ли толкова важно беше казал, което да си заслужава да бъде записано, щом устройството на масата пред тях записваше всичко. Нищо, заключи. Поредният ход в играта.

— Бруно Пърлман — каза тя, — когото, твърдите, не сте познавали…

— Не го познавах. Не просто го „твърдя“. Това е истината!

Демиърс продължи, все едно не я беше прекъснал:

— … е имал татуирани на ръката си четири числа. Идентификационни номера от Аушвиц, които отговарят на имената на четирима членове от неговото семейство, Немироф. Това име говори ли ви нещо?

— Не.

— В края на 1944 г. са преместени от Аушвиц в Любско.

— Както ви казах и преди, не знаех нищо за това място, докато вие не дойдохте при мен и не ми заговорихте за него.

— Останах с впечатлението, че следите новините — каза Демиърс. — Напоследък често се споменава. Томас Енгел е служил там като охрана. Знаете кой е Томас Енгел, нали?

— Май сега си спомних. Виждал съм го по телевизията. Казват, че може би е военнопрестъпник.

— Той е военнопрестъпник, господин Баулман. Нямаме никакво съмнение в това. Някога срещали ли сте Томас Енгел?

— Не.

— Сигурен ли сте?

— Да.

— Той е живял в Аугуста. Не е много далеч от вас, нали?

— Много хора живеят в Аугуста — каза Баулман. — Повечето от тях също не познавам.

— Значи знаете кой е?

— Да, но само от видяното по телевизията.

— Където се споменава Любско.

— Предполагам, че е така.

— В такъв случай, нека хвърля светлина върху ситуацията. Любско е представлявал гадна хитринка на СС, създадена да накара затворниците — богатите затворници — да повярат, че за тях може да съществува алтернатива на това да бъдат уморени от работа или обгазени, като семействата им също бъдат спасени. Малки, чисти колиби с градини, в които можели да отглеждат зеленчуци. Без издевателства. Без жестокости. Без газови камери. Но трябвало да си склонен и способен да си заплатиш. Изпратените там били много внимателно подбирани. Това били затворници, за които били почти сигурни, че са скътали значително богатство, може би с надеждата, че дори те да не оцелеят след войната, децата им може да оцелеят и така ще могат да се погрижат за себе си. И така, тези богати мъже и жени били отвеждани там от други концентрационни лагери, където им е показван алтернативен начин за преживяване на войната — заедно със семействата им, — стига да могат да си го позволят, с недвусмисленото загатване, че ако изберат да не разкрият местоположението на златото, картините или скъпоценните си камъни, те, заедно с децата им и всеки кръвен роднина, ще бъдат мъртви до няколко дни.

Повечето си плащали, господин Баулман. Така или иначе, загивали, разбира се, веднъж щом от тях изцедели всичко, което били успели да укрият. Любско работил на регулярни цикли, така че всеки месец, след като очиствали старите обитатели на лагера, прехвърляли нови семейства. За да подсилят илюзията за възможно спасение, заложили примамка — двойка германци, които се престрували на либерална интелигенция, жертви по-скоро на политическо, отколкото на религиозно гонение, тъй като се е смятало за прекалено трудно да накараш арийци да се преструват на евреи, от страх измамата да не бъде разкрита.

Един-единствен човек оцелял от лагера — млада жена на име Иша Горски. Руснаците настъпвали и на стражите било наредено да се отърват от всички останали затворници, след което да подпалят лагера. Иша оцеляла, като се скрила сред труповете. По-късно, когато дошла в тази страна, се оженила за евреин на име Исак Уинтър и…

— Иша Уинтър — каза Баулман тихичко, сякаш току-що беше направил връзката.

— Майка на Рут Уинтър. Твърдите, че не сте запознат с нейната история?

— Не, не знаех нищо за това. Откъде мога да знам? Не съм бил неин приятел. Не мисля, че изобщо някога съм се срещал с тази жена.

— Избягвали ли сте я?

— Не! Защо ще я избягвам?

— От страх да не ви разпознае.

— Че как ще ме разпознае? Казах ви — не се познавахме.

— Вие живеете… къде, може би на шестнайсет километра от Пирна? Безспорно сте посещавали града.

Не му се наложи дори да се преструва на отегчен.

— Рядко ходя в Пирна. Малък град е. Нещата там са скъпи. Като пазарувам, ходя в големия супермаркет в покрайнините на Бореас или до Бангор.

— И не си общувате особено много с други хора?

— Госпожице — каза Баулман, — аз съм минал деветдесетте години. Съпругата ми е мъртва. Приятелите ми са мъртви. С кого предлагате да си общувам?

Стори му се, че забеляза мъжа на име Рос да се усмихва. Демиърс не се усмихваше.

— Все още не разбирам какво общо има всичко това с мен — продължи Баулман. — Имам чувството, че някой е наприказвал лъжи.

— Рейнард Краус, мъжът, който отричате да сте, е бил изпратен в Любско като главен помощник със „специални задължения“ в началото на 1944 г. Тези задължения включвали убиването на деца със смъртоносна инжекция. Разполагаме с потвърждение на това от бележка от Йозеф Менгеле до РСХА, в която пита за напредъка на Краус и потвърждава, че Краус е присъствал на убийства посредством инжекция на групи деца в Аушвиц, след което е получил разрешение да извършва процедурата сам, под експертния поглед на Менгеле. Явно Менгеле е бил загрижен да не би ученикът му да го изложи, но отговорът от РСХА е бил изцяло положителен — Краус не давал никакъв повод за оплаквания в Любско и поведението му говорело добре за учителя му.

Виждате ли, господин Баулман, проблемът с Любско бил, че за да поддържат илюзията за възможно спасение, трябвало да подбират много специфичен тип войници на служба. Нямало как това да бъдат обичайните зверове. Трябвало да притежават известна изтънченост, чувствителност. Но това предпоставяло проблеми, когато се стигало дотам, че да се отърват от групите затворници, защото изтънчените, чувствителни хора обикновено не са добри в екзекутирането на ужасени, голи мъже, жени и деца. И тогава се намесвал Енгел. Смятаме, че той и неколцина други са държани извън лагера и са привиквани само, когато се налагало да бъдат извършвани убийствата. Но с децата — или малцината, оцелели от другите лагери, — се справяли по друг начин: една безшумна инжекция се смятала за по-малко накърняваща морала, дори за морала на убиец като Енгел. Това станало задължение на Рейнард Краус.

— Аз не съм Рейнард Краус. Вече ви го казах.

— Трудно намерихме снимки на Краус — каза Демиърс, сякаш не го беше чула. Прелисти някакви листи пред себе си и извади една фотокопирана страница.

— Това вашата шофьорска книжка ли е, господин Баулман?

Той се вгледа в документа.

— Да.

— Това е от последното преиздаване, нали така?

Той погледна датата.

— Да.

Щатските закони изискваха хората над шейсет и пет да подновяват книжката си на всеки четири години. Той се радваше, че още не са му я отнели.

— Благодаря ви.

Тя върна документа обратно в папката, както фокусник скрива карта.

— А това?

Той пое пресниманата фотография. Беше негова снимка, направена му, когато за първи път имигрира в Щатите през 1952 г.

— Пак съм аз.

След войната си беше направил някои корекции, само колкото да забули чертите си, в случай че някой си спомни Рейнард Краус — изтъняване на носа, стесняване на очите, намаляване на ушите, които бяха необикновено големи, семейна черта.

— А тази?

Той мигновено разпозна снимката за членство в партията, макар да беше неясна и повредена. Взря се в нея. Свали очилата си, обърса ги във вратовръзката и отново я огледа.

— Това е много лоша снимка — отбеляза.

— Била е сред куп други, които някой се опитал да изгори — каза Демиърс. — За щастие, огънят бил потушен, преди да успее да нанесе прекалено големи щети.

— Не бих могъл да кажа кой е това — каза той, — но не мисля, че съм аз.

— Не мислите, че сте вие, или знаете, че не сте? — попита Демиърс.

Баулман усети, че стъпва по опасен терен. Изкушаваше се да отрече категорично, че това е негова снимка, но все пак признаваше, че има известна прилика с мъжа, който беше пристигнал в Щатите през 1952 г. Вече мислеше няколко стъпки напред за евентуалните опити да го депортират или екстрадират, в случай че се стигнеше до там. Един добър адвокат би могъл да използва снимката за негова изгода.

— Малко прилича на мен, но не съм аз — заключи накрая. — От тук ли е дошла грешката?

— Не смятам, че е грешка, господин Баулман. Това вашият почерк ли е?

Той погледна документа пред себе си. Беше част от документацията от неговата молба за натурализация, подадена през 1958 г., след като бе живял в страната достатъчно дълго, че да може да кандидатства.

— Да.

— А това?

Още един документ, този път немски. Формуляр за реквизиция, попълнен по времето на службата му в РСХА, с дата 1942 г. И в този случай имаше бегли прилики между почерка в американския и германския документ, но той се беше упражнявал усърдно да промени начина си на писане в годините между двете събития.

— Не.

— Започнат е предварителен анализ на почерка, господин Баулман. Вече забелязахме някои сходства.

Баулман не вярваше „някои сходства“ да са достатъчни. Придобиваше увереност. Разполагаха с много малко срещу него и нищо, което да може да се използва като доказателство. Все повече се убеждаваше, че всичко, което всъщност имат, са показанията на Енгел срещу него, но Баулман знаеше колко струват в съда свидетелските показания, основани на чуто от друг, особено ако идват от стар нацист, който се мъчи да си спаси кожата.

Демиърс подреди трите снимки на Баулман една до друга — като млад, по-възрастен и старец.

— Възнамеряваме да покажем тези снимки тук-там, да видим дали няма да размърдат нечия памет. — Чак сега тя му се усмихна. — Ще се свържем с вас отново, щом приключим. Благодаря за отделеното време, господин Баулман.

Тя стана, а останалите последваха примера й.

— Почакайте! — каза Баулман. — Какво имате предвид с това „да ги покажем тук-там“? На кого ще ги показвате? Не можете да го направите. Не е законно. Вие разпространявате лъжи за мен!

Но те излязоха, без да му отговорят, след което на вратата се появи полицай в униформа, който придружи Баулман до изхода на сградата. И все пак Баулман добре знаеше какво възнамеряват да правят.

Щяха да покажат снимката му на Иша Уинтър.