Песен на сенките

71

Не очакваше така скоро да поеме пак на север. Направи го в мир със себе си и с известна доза увереност.

Нямаше никакви доказателства — или поне такива, които ще издържат в съда, — но беше сигурен. Може би трябваше незабавно да каже на Демиърс, но беше едно да таиш вяра в собствените си убеждения — и съвсем друго да поощряваш други да ги споделят. А и той се придържаше твърдо към друга истина — че съществува не само една форма на справедливост, ами много.

На Иша Уинтър й отне доста време да отвори вратата. Помисли си, че може би е наблюдавала пристигането му от прозореца на горния етаж, тъй като видя нечия сянка да помръдва зад стъклото. Като че не й се искаше да го пуска вътре, сякаш вече знаеше защо е дошъл. Когато седнаха един срещу друг в дневната, слънцето блестеше ослепително през пролука между завесите и той се почувства така, сякаш е дошъл да й съобщи за нечия смърт.

— Вие сте били там — каза тя, — когато пасторът е бил убит.

— Така е.

— От полицията идваха тук. Разказаха ми за него, за Маркус Баулман, за погребаното момче…

Паркър не отвърна нищо. Облегна се назад и я остави да говори, докато той наблюдаваше почти без да слуша думите, излизащи от устните й, възприемайки ги само като черни семена, които падат на пода и се промушват между дъските, за да покълнат отровни в царящата отдолу тъма, докато накрая звукът не се превърна в тишина. Той отново се вгледа в тъмното дърво, лакираните дъски, ниските тавани. Напомниха му на животинска бърлога, място, където да се скриеш от ловци.

— Защо сте дошли? — попита го тя.

— Защото не сте тази, за която се представяте.

— Коя съм тогава?

— Не знам, не и със сигурност, но не сте Иша Горски. Мисля, че вероятно сте приличали малко на нея на младини или поне достатъчно, че да минете за нея пред онези, които са я познавали само от снимки. Също като вас тя е била със светла коса. Пластична операция може и да е спомогнала, но измамата най-вече е успяла, защото всеки, който някога е бил близък с Иша, е бил мъртъв. Ако трябва да гадая, бих казал, че в миналото сте били Магда Пробст, тази, която е успокоявала децата, докато са били водени да намерят смъртта си в върха на някоя от иглите на Рейнард Краус. Също като вас тя е била левичарка. Видях нейна снимка, на която стреля с револвер. Иша Горски е пишела с дясната ръка. Видях и нейна снимка, но тя държеше парче тебешир, заобиколена от деца, които не са знаели, че вече са мъртъвци.

Мисля, че сте били част от заговор заедно с Краус, Удо Хох и Томас Енгел да избегнете правосъдието, макар че се мъчих да разбера каква роля в случилото се е изиграл вашият съпруг Лотар. Може би е бил достатъчно благороден, че да се жертва, за да може да избягате вие, но ми се струва, че вие и вашите съучастници сте го убили. Попрочетох за него. Той е бил по-възрастен от вас и е накуцвал. Би бил просто бреме, дори да се съгласи да участва. Неговото тяло не било така обгоряло, като това на Иша — защото накрая именно тя се е озовала в леглото му, мисля си, макар да си представям, че е била изгорена жива още преди да бъде положена там — а потвърждението на самоличността му би довело до предположения за останките, намерени в къщата му заедно с неговите: случай на убийство и самоубийство, включващ съпруг и съпруга, предвид руснаците пред портите. Във всеки случай няма кой да се вторачва много-много в два почернели трупа в изгоряла до основи къща, не и когато Германия е пред крах, а Съюзниците имат да се занимават с колкото щеш мъртъвци и умиращи, и не и при една храбра оцеляла, останала жива, която да им разкаже приказка как се крила в гроб, докато есесовците се отървавали от доказателствата за убийство, а командирът и жена му сложили край на живота си заедно. Все още не разбирам защо не сте избягали с останалите. Може би сте били болна или ранена, или пък просто сте били наясно, че страшно много проблеми ще бъдат избегнати, ако се смята, че Магда Пробст е мъртва, а Иша Горски жива. Съюзниците не вписвали мъртъвци в списъците на издирваните.

Разбира се, за да сработи тази история, е трябвало да се представяте за еврейка. Не че това ви е притеснявало. Вие не сте били антисемит, нито пък съпругът ви. Точно затова сте били избрани за Любско. Просто по природа сте били користолюбиви. Все пак подозирам, че сте се надявали това да е само временно назначение, докато успеете да се доберете до парите и да изчезнете — защото именно за това е било всичко, нали — за пари? Онези бедни души, които са вярвали, че могат да откупят живота си от вас, са издали скривалищата на всяко богатство, което са успели да укрият, но се обзалагам, че в самия край не цялата тази информация е достигала до Берлин.

Само че заради историята, която сте съчинили за себе си — Единствената оцеляла, Последният свидетел на Любско, — самоличността на Иша се е лепнала за вас завинаги. Получило се е добре обаче — какво по-добро място да се скриеш от това сред онези, които така упорито си се опитвал да изтребиш, със съпруг, евреин по рождение, но не и по убеждения? Чух, че Вернер е имал татуиран на кръста цитат от Гьобелс. Вернер е имал много татуировки, но ми се струва, че точно тази е била от особено значение за него: „Ако кажеш достатъчно голяма лъжа и не спираш да я повтаряш, хората накрая ще повярват в нея.“ Вие сте били голямата лъжа. Вашият живот е бил лъжата.

Жената, която наричаше себе си Иша Уинтър, беше притихнала. Очите й блестяха и той си спомни, че беше чел, че очите не остаряват. Те не растат, нито се променят. Запита се дали беше вярно. На външен вид Иша Уинтър беше старица, еврейка, която беше страдала и беше оцеляла, но истината за нея, нейната същност, се криеше в тези очи. Устата й беше замръзнала в едва доловима усмивка, сякаш слушаше приказка, разказана от дете.

— Питах се и за останалите пазачи — каза Паркър. — Някои от тях трябва да са били добри, почтени германци, които не можело да бъдат посветени във вашия план, и тъкмо там са се включили Енгел и Хох — двама убийци, които били готови да убиват свои в замяна на пари и закрила след края на войната. Краус е бил различен — той е бил добър с числата, а според Демиърс той се е грижил за голяма част от документацията в лагера. В началото дори се зачудих дали не сте спели с него, но сега не смятам така — не сте се събрали след войната, а и двамата сте се оженили за други хора. Уговорката е била чисто финансова и толкова по-добре. Какво направихте — поделихте си сведенията за скритите богатства, с които сте се сдобили, докато сте били в Любско, или просто си имахте доверие?

Но жената пред него не отговори.

— Както и да е, те избягали, а вие сте останали в Европа. А с откраднатите ценности били платени документите на всички, като накрая те изплатили и преминаването в Съединените щати, подпомогнато от бащата на Вернер. След като той починал, синът му наследил задължението да закриля всички ви. Сигурен съм, че в началото сте им плащали добри пари, макар че се съмнявам от тях да е останало много сега. Баулман, или Краус, или както там го наричате насаме, може дори да е изразходил остатъка, за да покрие цената за наемането на Щайгър — защото двайсет хиляди не са много за три убийства, не и за човек от ранга на Щайгър, въпреки че сигурно по време на смъртта си вече не е бил в разцвета на силите си, — но също така вие сте извадили късмет и с това, че пастор Вернер се оказал фанатик. Фанатиците работят евтино.

Което ни води до първоначалната причина Щайгър да бъде нает и защо се е наложило Вернер лично да си изцапа ръцете с кръв — Бруно Пърлман. Той е разкрил, че членовете на неговото семейство са загинали в Любско и се е превърнал в човек с мисия. Искал е да открие всичко, което е по силите му, за концлагера, което в крайна сметка означавало да говори с единствения жив свидетел — Иша Горски, понастоящем Иша Уинтър. Не мисля, че в онзи момент е подозирал нещо. Мисля, че просто е копнеел да узнае повече. Но той бил прозорлив и някак си е забелязал същото, което забелязах и аз, защото е изпратил до себе си онези две снимки, тази на Иша Горски и другата на Магда Пробст. Колкото повече ги гледал, толкова повече се убеждавал, че жената, която твърдяла, че е оцеляла след Любско, не е тази, за която се представя.

Само че по свой си начин Пърлман също е бил фанатик, а и егоист. Нямал вяра на властите, а си мисля и че е искал да си припише заслугата за разкриването на истината. Имал е само един близък приятел, Лени Тедеско, на когото се е доверил.

А после е допуснал първата си грешка — обадил се е на дъщеря ви. Не зная защо — струва ми се, че е бил самотен мъж, и може да си е помислил, че са установили някаква връзка след посещението му у вас, — но каквато и да е причината, той я е потърсил и е споделил с нея част от подозренията си. Каквото и да й е казал, то е пуснало корени, защото една малка част от дъщеря ви е знаела, че е истина. Тя ви е поискала сметка и е видяла в очите ви същото, което виждам аз сега. Може би са били отправени заплахи, разменени гневни думи, но се стигнало дотам, че Рут се е изнесла, вземайки внучката ви със себе си, като ви е казала, че повече не иска да има нищо общо с вас. После е трябвало да реши какво да прави с информацията, дадена й от Пърлман. Дали го е издала тогава? Дали ви е казала, че е идвал, че той вярва, че разполага с доказателство срещу вас? И дали вие на свой ред не сте се свързали с Вернер, който някак е успял да убеди Пърлман да се срещне с него, докато Щайгър е останал във Флорида и се е погрижил за семейство Тедеско?

Усмивката й така и не трепна. Остана неизменно неподвижна. Имаше чувството, че разговаря с подобие на човешко същество, с несъвършена имитация. Допускаше, че тя беше тъкмо това.

— Каквато и да е била поредицата от събития, вие сте взели решението да жертвате дъщеря си. Може би Вернер или Краус са ви оказвали натиск да се примирите, но в крайна сметка решението е било ваше, защото последната дума винаги е била ваша. Дали сте съгласието си да бъде убита, но при едно условие — внучка ви да не пострада. Дъщеря ви ви е разочаровала, но вие е нямало да допуснете да изгубите внучка си заради нея. Знаете ли, сега, като се замисля, може би вие сте поръчали убийството на баща й преди години. Вернер би го уредил вместо вас, ако го помолите, или дори да се погрижи за работата лично. Алекс Гойър надали щеше да е кой знае какъв баща на Аманда и без това — дребен престъпник, бияч на жени. Едва не е причинил загубата на детето на Рут. Вие сама ми го казахте. Пратили сте собствената си дъщеря под ножа, така че не мисля, че ще ви мигне окото при мисълта да поръчате убийството на нейния приятел.

Устата му започваше да пресъхва. Слънцето се бе отместило от прозореца, като че от срам. Искаше да се махне от тази къща и от присъствието на тази жена. Само още малко, помисли си. Само още няколко минути.

Най-сетне тя проговори.

— И всичко това от една снимка? Дори да беше истина, каквато не е — аз гледам телевизия, господин Паркър: наясно съм с микрофоните, записващите устройства, хитрините — кой ще ви повярва?

— Аз не ви записвам. — Той повдигна ризата си и й показа телефона си. Беше изключен, а батерията беше извадена.

— Не ме е грижа — каза тя. — Всичко това са лъжи, измислици. А дори да им повярват, как ще ги докажете? Не и със снимка на жена в класна стая. Не и със съчинени истории.

— Ще видим.

— Може би. Не мога да ви спра. Нека потърсят. Нека започнат разследване, което ще им отнеме години. Аз ще съм отдавна мъртва. Вече съм превалила заника на живота си, а тъмнината се сключва около мен.

— Не се ли страхувате? — попита той.

— От какво?

— От онова, което ви очаква в нощта?

— От Бог?

Тя му се изсмя, а после закри уста с ръка да се прикрие. Това беше любопитно момичешки жест, който му се стори отблъскващ.

— Знаете ли колко много хора надаваха вик към Бога накрая в Любско, в Биркенау, в Дахау? — попита тя. — Можете ли да си представите всички тези гласове, крещящи заедно, молещи за спасение, за милост, за край на болката, за изтребление на мъчителите им? А знаете ли на колко от тях бе отговорено? Кажете ми. Кажете ми бройка. Няма ли? Тогава нека аз да ви я кажа — на нито един. Нямаше отговор. Нямаше милост. Какво бихме могли да заключим за Бог от това? Или че Той не съществува, или че се е отрекъл от собственото си творение и не чува зова му. Защо да се страхуваме от такова същество, дори да е Истински? Как може Той дори да ни погледне в очите и да произнесе присъдата ни?

Но аз не вярвам в този Бог или в който и да е бог. Не вярвам, че има свят отвъд този тук. Ще затворя очи и ще престана да съществувам, а законите и правосъдието вече няма да означават нищо за мен. А сега ме оставете, господин Паркър. Каквото и удовлетворение да търсите, за каквито и отговори да копнеете, няма да ги откриете тук.

Той се изправи. Беше получил каквото искаше — не признание, а потвърждение. Беше му дала достатъчно. Той беше наблюдавал лицето й, докато разказваше историята си, и беше видял отразена в него истината. Не каза нищо повече, преди да си тръгне, нито я погледна отново. Обади се на Демиърс от колата си и й разказа за жената, която беше адресирала картичките си с лявата ръка, но години по-рано очевидно беше изписвала името си с тебешир с дясната. Остави Демиърс да прави каквото иска с информацията, защото той си имаше друга работа, а и ужасяващата старица вътре беше права — тя беше извън досега на Демиърс, отвъд всеки писан закон и всякакво човешко правосъдие.

Но това не беше единственото правосъдие.