Песен на сенките

74

Специален агент Рос, оглавяващ Федералното бюро за разследване в Манхатан, пристигна в „При Максуел“ на улица „Рийд“, любимото му местенце за обяд в петъците, където му съобщиха, че гостът му вече го очаква. Тази новина беше посрещната с неохота, тъй като Рос винаги бе обичал да чете „Ню Йорк Таймс“ с петъчния си обяд, и с известна изненада, защото не очакваше гост. Въпреки всичко, ако смятаха да го убиват, надали щеше да е, докато яде спаначена разядка в „При Максуел“, така че благодари на управителя и го последва до масата. Там, освен госта, го очакваше вино.

— Поръчах ти чаша бяло — каза Паркър, — предвид че е петък и така нататък, а и сервитьорът ми каза, че обикновено си поръчваш риба.

Рос седна срещу детектива. Не се бяха виждали от доста време, макар че Паркър рядко напускаше ума на Рос. Не бяха близки, а не бяха и приятели, но Рос смяташе, че знае повече за Паркър от, кажи-речи, всеки друг човек на земята.

— Изглеждаш по-добре, отколкото очаквах — каза Рос.

— Добре се възстановявам.

— И гледаш да не скучаеш, както виждам. Да си погребвал още някого под пясъка напоследък?

— Това беше Божие дело.

— Обзалагам се, че от застрахователната му компания ще се радват да го чуят.

Рос взе менюто, но само колкото да спази традицията. Сервитьорът беше прав — в петък винаги си поръчваше риба. Беше му остатъчен навик от католическото възпитание, но освен това просто харесваше рибата в „При Максуел“.

— Ти ще ядеш ли? — попита той Паркър.

— Не, няма да оставам.

— В такъв случай какво мога да направя за теб?

Паркър му подаде топ листи, хванати с черна щипка. Рос прочете първата страница и придоби слисан вид. След като изчете втората, третата и четвъртата, изражението на лицето му подсказваше, че може би ще му трябва нещо по-силно от вино.

— Какво, по дяволите, е това?

— Споразумение — каза Паркър. — Федералното бюро за разследване ще ме наеме като агент и консултант на свободна практика по случаи, прикрепени към твоя офис. По същество, ще ми плащаш по договор. Чувствай се свободен да си поиграеш малко с формулировката, но ще съм ти благодарен, ако съгласуваш финалната версия с адвоката ми, Ейми Прайс, преди да го разпишеш. Не искам да ме оскубеш в дребния шрифт.

— И защо ми е да те наемам?

— По няколко причини — защото реших да заема по-активна роля по определени въпроси, а ще ми е по-лесно да работя, ако развявам твоя флаг, когато се наложи; защото доходът ще ми е от полза, тъй като се уморих да моля приятелите си на свой ред да ми помагат за пари за бира; защото си дадох сметка колко лесно поех ролята на жертвен агнец в Бореас главно защото играя същата роля и за теб, а със същия успех може да ми плащаш за включения риск. А и най-накрая, заради ето това.

Той подаде на Рос още два листа хартия, хванати заедно с телбод. Съдържаха напечатан на машина списък с имена, до повечето от които написани суми.

— Тези са от самолет, който се е разбил в Големите северни гори на Мейн през 2001 г. Мисля, че знаеш какво представляват, но в случай, че не си запознат със събитията, това са имената на компрометирани личности, мъже и жени, които, при липса на по-добър израз, са сключили сделка с дявола. Или са корумпирани, или могат да бъдат корумпирани. Те са тиктакащи бомби, които всеки момент могат да бъдат използвани срещу теб — срещу всички нас.

Рос прегледа списъка, прокарвайки показалец под всяко едно име. На два пъти прошепна думата „Боже“. Щом привърши, остави листите на масата с лицето надолу.

— Някои от тези имена са заличени — каза той. — Ти ли го направи?

— Това са хора, към които проявявам лично любопитство — отвърна Паркър. — Засега, те не те касаят. Ако преценя, че трябва да се притесняваш от тях, ще предам информацията своевременно. Считай го за част от споразумението.

— Ние нямаме споразумение.

— Все още.

— Има ли още подобни страници?

— Много.

— Кога ще ги получа?

— Кога ще си получа първия чек?

— Боже.

— Вече го каза.

Сервитьорът се приближи, но Рос му махна да се оттегли.

— Аз не управлявам трудовата борса — каза.

Всякаква следа от чувство за хумор се изпари от лицето на Паркър.

— Слушай ме внимателно, Рос — ти си тръгнал на лов и ме използваш в лова си, когато ти е угодно, но каквото и да се случва тук, каквото и да приближава, аз съм свързан с него и ще остана до края. Ти се нуждаеш от мен, а аз ти предлагам да си сътрудничим.

— А останалите страници?

— Тези ще те позанимават известно време. Аз работя по списъка. Ще ти предавам още имена на редовни интервали от време.

— Нямаме сделка. Искам ги всичките — незабавно.

— Казах „да си сътрудничим“, не да „капитулирам“.

— Мога да издействам съдебна заповед. Мога да разпердушиня къщата ти. За Бога, мога да те затворя зад решетките!

— А аз ти гарантирам, че никога няма да видиш нищо повече от списъка, освен онова, което вече видя. Хайде де, Рос. Моето заплащане ще е, горе-долу, колкото харчиш на месец за принтерно мастило.

Рос погледна списъка. Погледна договора. Едва-що не взе единия в дясната си ръка, другия в лявата и не ги претегли.

— Ще държим връзка — каза накрая.

Паркър стана.

— Говори с Ейми. А да, освен това й казах, че ти ще се погрижиш за нейния хонорар. Приятен обяд.

Рос го проследи с поглед. Щом излезе навън, Рос извади телефона си и набра някакъв номер. Епщайн вдигна на второто позвъняване.

— Паркър е при нас.