Песен на сенките

33

Сам се качи в стаята си малко след като двамата с баща й вечеряха запечени сандвичи. Той надникна при нея и видя, че чете една от новите си книжки. Дори да беше нещастна, задето преждевременно я бе лишил от компанията на Аманда Уинтър, тя не го показа. Когато я провери за втори път, дъщеря му вече спеше, завита през глава.

Паркър почете за кратко, но разсеяно. Не беше уморен. Умът му все се връщаше към Рут Уинтър. Даваше си сметка, че можеше да се справи с последната им препирня по-добре. Беше изгубил форма. Провери съобщенията си, но Уолш не беше върнал обаждането относно кафявия кадилак. Когато изгаси лампата, преди да заспи, му се стори, че отвъд белия шум на морето дочува гласове, които го зоват.

Въпреки че беше в леглото, а часовете и минутите тиктакаха в часовника на нощното й шкафче, тя нямаше чувството, че е спала. Струваше й се, че просто се мята и върти, без да може да си намери удобна поза за отмора, а тялото й току се сгорещява — поради което бе изритала чаршафите си, — току се смръзва. Освен това я болеше корем, а когато се уригваше, още усещаше вкуса на престояла пържена филия, нищо, че беше яла и пила, след като повърна.

Предположи обаче, че в някакъв момент трябва да е задрямала, защото плътността на мрака се беше променила, когато отвори очи. Стори й се физически тягостна, почти осезаема. Помисли си, че даже може да се пресегне, да сграбчи една шепа и да усети как се процежда между пръстите й.

Мъртвата дъщеря се бе завърнала, стоеше до леглото на Сам с приведена глава, прикривайки погубеното си лице. Сам я съжаляваше, така както съжаляваше всеки, който беше принуден да търпи някаква форма на физически недъг или обезобразяване. Разбираше и че за това момиче няма друг начин. Когато прекосяваше границата към този свят, тя приемаше последната форма, която бе населявала като жива. Красотата й принадлежеше на друго място.

Но Сам също така се подразни. Беше казала на момичето да си върви, че тя ще се грижи за баща им, но ето че то се беше върнало. Разбира се, Сам можеше да й заповяда да си тръгне, но знаеше, че това няма да се хареса на мъртвата дъщеря.

На тях никога не им харесваше.

— Казах ти… — започна Сам, но тогава мъртвата дъщеря изчезна. След миг осъзна, че се е преместила до един от прозорците и гледа на север. Беше се придвижила за по-малко от частица от секундата, но Сам вече им беше свикнала. Забеляза, че мъртвото момиче трепери, треска, която започваше от главата и минаваше през цялото й тяло чак до пръстите на краката, като пусната на свобода плътно навита пружина. Без да отмества поглед, тя протегна лявата си ръка и й направи знак с пръст.

ела

Думата не беше изречена. Нямаше звук. Тя просто се стовари в главата на Сам, като камъче, хвърлено в езеро.

Сам стана от леглото и отиде при мъртвото момиче. Внимаваше да не я докосва или дори да се отърква в нея. Мъртвите изгаряха мразовито, а допирът им й оставяше белези, които понякога боляха с дни. Освен това играеха ролята на емоционални предаватели, които излъчват с болезнена за улавяне сила, а Сам беше неподражаем приемник, тъй като никой като нея не бе ходил по земята от много дълго време насам. Изблиците на чувства — гняв, скръб, страх, объркване — бяха достатъчни да предизвикат главоболие и гадене, не по-различни от онова, което беше изпитала тази сутрин, когато гнусната кафява кола мина покрай тях. Точно преди пържената филия да се върне нагоре, тя се зачуди дали несъзнателно не е влязла в контакт с мъртвите, понеже преживяването не беше много по-различно. Но колата беше истинска и баща й също я бе видял.

Баща й също виждаше разни неща, о, да, неща, които хем бяха тук, хем ги нямаше. Той не разбираше защо, все още не. Сам можеше да му каже, но знаеше колко е важно да замълчи и да не привлича внимание върху себе си…

Сега стоеше до мъртвата дъщеря. Долавяше миризмата й. Не миришеше лошо, просто опушено. Сам знаеше името й — Дженифър, — но никога не мислеше за нея с това име. Мъртвото момиче беше нещо повече и нещо по-малко от първата дъщеря на баща й, от нейната собствена полусестра. Нямаше как да преминеш отвъд и да не се преобразиш, да не бъдеш променен напълно. Може и да изглеждаше като малко момиче, но дълбоко в себе си беше много по-стара. По-умна. Дори опасна, макар и не за Сам.

Пердетата бяха спуснати пред прозореца. За мъртвата дъщеря нямаше прегради, но Сам трябваше да ги дръпне. Направи го предпазливо. Мъртвата дъщеря продължаваше да трепери и Сам го прие за предупреждение. През пролуката, която се откри, едва различи очертанията на къщата на Уинтър.

виж

— Не виждам нищо.

вгледай се по-внимателно

Сам се съсредоточи и очите й привикнаха към тъмата. Различи гледащата към тях входна врата на къщата, прозореца на всекидневната, втория прозорец на стълбището към горния етаж…

И там: една сянка срещу стъклото, която за миг се поспря, сякаш заставена да го направи от незнайни сили, се откри за нея. Стомахът леко я сряза и тя отново усети вкуса на повръщано. Образът от кафявата кола отново мина през ума й, а споменът за вонята на мъжа беше толкова ярък, че я долови ясно, сякаш той стоеше до нея, а не на стълбището в дома на Уинтър.

— Тате — прошепна тя, а после повтори по-силно. — Тате! Мъртвата дъщеря я сграбчи за ръката. Болката беше така силна, че Сам едва се сдържа да не изскимти, а главата й се изпълни с неизречените думи на този отсъстващ глас:

внимавай внимавай

той ще чуе

лошият мъж ще чуе