Песен на сенките

14

Кори Блум пристигна в „Улесен“ — липсата на скапания предлог дразнеше и нея — малко след десет и завари Паркър вече настанен на маса до прозореца в задната част на магазина. Не я беше чул да влиза и тя забеляза, че в лявата си ръка държи някакъв предмет. Приличаше на червена гумена топка, от онези, които хората, работещи в офиси, използват против стрес, но когато се приближи, видя, че има тъмни примки, които се увиват около пръстите. Сети се, че е виждала нещо подобно в магазина за спортни стоки в мола в Бангор, когато отиде да си търси нови маратонки. Беше в секцията за катерачи, до въжетата, котките и карабинерите — ръкохватка за предмишница. Усилието да я стиска беше изписано на лицето му. Потреперваше при всяко свиване, но не спря, докато не видя отражението й в чашата си, в който момент внимателно пусна уреда в джоба си.

— Работи ли? — попита го тя.

— Боли, но трябва да се надявам.

Блум седна срещу него. Вече си беше взел кафе, заедно с брой на, Ню Йорк Таймс“, макар че, изглежда, все още не беше отварял вестника.

— Има ли нещо общо със случилото се?

— Ловни сачми — каза той. — Получих увреждане на нерв в ръката и няколко фрактури на костите. Претърпях операция, но трябва да поддържам набор от движения и мускулен тонус. Физиотерапията помага. Масажът също работи.

— Да не би да ме молите?

— Да не би да ми предлагате?

— Хората може да се разприказват.

— Да не говорим за съпруга ви.

— Сигурна съм, че ще разбере, щом е за медицински цели.

— Сигурен съм, че няма.

— Вероятно сте прав.

Нима флиртуваха? Блум не помнеше последния път, когато беше флиртувала с някого. Не флиртуваше даже с мъжа си. Като че нямаше особен смисъл.

Ларейн Улесен дойде и взе поръчката й за кафе. На Блум й се стори, че тя може, без да иска, да ги е чула. Едва се удържаше да не се разхили, но битката беше мъчно извоювана. Блум изпита облекчение, когато тя отиде да направи кафето.

— Имате ли нещо против да ви попитам как сте иначе? — каза тя. Той извърна поглед.

— Главно болки и болежки. Изпитвах известен… дискомфорт, след като ми извадиха бъбрека, но след седмица-две премина. Получавам главоболия. Чести главоболия. Получих наранявания по гърба, няколко строшени ребра, счупена ключица, няколко дупки, където не би трябвало да има такива. Правиха ми няколко кожни присадки, което боли като нищо друго на тоя свят, и ще последват още, но засега ми стига.

По-слаб съм от преди. Това е най-гадното. Лесно се уморявам. Освен това ми се гади. Преди няколко дни загубих равновесие на плажа и ако детето на Уинтър не беше дошло, сигурно още щях да съм там, когато приливът дойде. А най-странното е, че понякога се затруднявам с думите. Поглеждам нещо и знам какво е — маса, стол, книга, — но щом се опитам да го опиша, излиза съвсем друга дума. В началото се случваше много често, сега по-рядко, но е обезсърчаващо. И срамно.

Той отново я погледна.

— Дали не споделих повече, отколкото искахте да знаете?

— Не. А и аз сама попитах. С дясната ръка ли стреляте?

— Да, но не съм държал често оръжие след онази нощ.

— Възнамерявате ли да го направите?

— Не съм се замислял особено.

В този момент тя забеляза нещо — леко трепване — и разбра, че я лъже. Какво ли причинява на увереността на един мъж да се окаже на косъм от вероятността да бъде жестоко убит в собствения си дом, да лежи в собствената си кръв с разкъсано от парчета метал тяло? Възстановяването му трябва да е не просто физическо, но и психическо, и емоционално. Отиването в Мейсън пойнт и изследването на колата на Бруно Пърлман можеше да се счете за разновидност на упражняването на захвата: средство за проверка, за укрепване…

Капучиното й дойде. Ларейн беше направила някакъв опит за артистизъм с пяната, но не й се беше получило. Можеше да е сърце или пък усмихнато личице. Можеше и нищо да не е. Ларейн побърза да се оттегли, доста далеч, че да не чува. Беше достатъчно умна, че да не се опитва да подслушва началника на полицията. Всъщност изобщо не беше от типа хора, които надават по едно ухо, което я превръщаше в рядкост за Бореас. Като умреше, можеха да я препарират и да я изложат като пример за подражание за добри обноски.

— Е — започна Блум, след като отпи от кафето.

— В колата нямаше карти — каза Паркър.

— Не, нямаше.

— Това не ви ли притеснява?

— Не особено. Някой изобщо ползва ли още хартиени карти?

— Аз използвам.

— Сериозно?

— Обичам да знам къде съм бил и къде отивам, не просто къде се намирам в момента. Освен това понякога е по-добре да не оставяш следи от местата, на които си бил.

— Да не признавате за извършено престъпление?

— С колко време разполагате? Чували ли сте за човек на име Борис Кейл?

— Звучи ми познато, но не мога да кажа защо.

— Убил новото гадже на бившата си в Провидънс, Роуд Айлънд, преди година-две. Не познавал града, така че вписал адреса на човека в джипиеса си. Открили го толкова бързо, че кръвта още не била засъхнала по пода, когато ченгетата го арестували.

— Полезен урок. Да се върнем на Пърлман — на теория човек може да следва път 95 от Флорида чак до Мейн.

— Само до Хюлтън.

— А тук не е Хюлтън.

— По-красиво е от Хюлтън.

— Това не е трудно.

— Не, наистина не е — съгласи се Паркър. — Нещо за телефона?

— Помолих шерифството в окръг Дювал да огледат апартамента на Пърлман, да видят дали ще намерят някакви сведения или следи от лаптоп или настолен компютър. Ако потвърдим данните за телефона му, можем да се свържем с телефонната компания и да проверим на кого се е обаждал наскоро, особено ако е някой тукашен. Сигурно ще поискат съдебна заповед, но ще му мислим, като му дойде времето.

— И все пак е странно, че не е имал атлас или поне карта на щата, от онези, които раздават в информационните центрове, когато прекосяваш границата.

— Възможно е да е използвал джипиес приложение на телефона си — каза Блум.

— Ако приемем, че е имал такъв.

— Той е мъж в средата на четирийсетте. Може и да е бил изключение, но вероятно няма да сбъркаме, ако предположим, че е притежавал телефон.

— Който, при условие че е влязъл сам във водата, е взел със себе си?

— Възможно е.

— На кого му е притрябвал телефон, ако ще се самоубива чрез удавяне? — попита Паркър. — А и забелязах нещо на предното стъкло на колата му. Може и да греша, но на него имаше кръгъл отпечатък, от онези, които остават от лепящата част на стойките за мобилен телефон или джипиес. Забелязах го само защото беше по-чист от останалата част от стъклото. Намерихте ли нещо такова в колата?

— Ако бяхме, щеше да е включено в списъка. Не, нямаше нищо подобно.

— И отново — каза Паркър, — що за самоубиец взима стойката за мобилен телефон или джипиес със себе си, когато влиза в морето? Не му е трябвал джипиес да намери мястото, на което отива.

Блум се размърда в стола. Не че наистина й се искаше причината за смъртта на Пърлман да е самоубийство, но ако не беше, животът в Бореас щеше да стане много сложен. Имаше и още нещо, онова, което все още не беше споменала пред този мъж…

— Той имаше поредица от номера, татуирани на лявата предмишница — каза му тя. — Лойд Крамър ги откри, докато прибираше дрехите му. Не ви го споменах преди. Така де, аз… — Не знаеше защо изпитва нужда да се извинява. Просто беше така.

— Няма нищо — каза Паркър. — Не беше моя работа, докато не избрах да се опитам да я направя такава. Какво имате предвид под номера?

— Не са еднородни. Единият е от четири цифри, другият от шест, после следват още два от четири цифри, но започват с буквата „А“. Изглеждат като професионална работа — в смисъл, че не са правени в затвора. Направих снимка.

Тя извади телефона си от джоба, изнамери снимката и му го подаде. Номерата се нижеха хоризонтално по ръката, един под друг. Той й върна телефона.

— Очевидно не са татуировки на банда — каза му тя. — Освен ако счетоводителите си нямат банди.

— Може да са номера от концентрационен лагер — каза Паркър. — С име като Пърлман, вероятно е бил евреин.

— Фамилията на съпруга ми е Блум, а двамата с него не сме евреи — възрази тя.

— Ако името ви беше Пърлман, мисля, че щяхте да бъдете.

Тя прие довода му.

— Но Пърлман е твърде млад, за да е бил в лагер през Втората световна война — каза тя. — И защо тогава ще са четири реда?

— Не знам — отвърна Паркър. — За да му напомня? В памет на някого или нещо такова?

Блум призна, че има известна логика, макар че оставаше отворена и за други възможности.

— Предполагам, че мога да поразпитам — каза тя. — Струва ми се, че в Бангор има православна синагога, а и в Портланд трябва да има поне една. А и винаги може да се разчита на Гугъл.

Тя набързо потърси информация през телефона.

— Боже, има много неща за номера от концентрационни лагери. Използвани са за идентифициране на затворници в Аушвиц, и само там. Ей, това не го знаех. Май само от един поглед на тази статия излиза, че може наистина да са лагерни идентификатори.

— Може ли пак да погледна номерата?

Тя отново му подаде телефона и той си ги записа в тефтера „Молескин“, който извади от джоба на якето си.

— Можех просто да ви ги изпратя на телефона — каза тя.

— Обичам да си записвам.

Тя подмина репликата без коментар.

— Познавам един човек в Ню Йорк — равин, — който може би ще може да ни помогне — каза й той. — Ако са номера от Аушвиц, сигурно има начин да ги свържем с фактическите затворници.

— Възможно е те да нямат нищо общо с попадането на Пърлман в океана.

— Не пречи да попитаме.

— Окей, но също така смятам, че трябва да уведомим местната синагога, че останките на Пърлман са тук. Не знам много за заупокойните ритуали на евреите, но помня, че предпочитат да заравят мъртвите до двайсет и четири часа, а вече са минали повече.

— Ще ви намеря отговор и на този въпрос. Не че можете да направите много за него, докато не бъде извършена аутопсията.

Говориха си, докато кафето на Блум изстина. Зачуди се дали да не си поръча второ, но реши да не го прави. Имаше задачи за вършене, включително и тази, официално да назове по име Пърлман пред пресата. А и не беше препоръчително да прекарва с Паркър повече от необходимото време на подобно публично място. Откакто беше тук, други хора бяха дошли, после си бяха заминали и сигурно бяха забелязали, че разговарят.

— Може би греша — заяви тя и стана да си върви, — но ми прави впечатление, че като че ли не горите от желание да разговарям с когото и да било от местните, или дори от околността, било то евреин или човек, който познава еврейската история и традиции.

Паркър направи знак на Ларейн да му долее.

— Ами ако смъртта на Пърлман не е била самоубийство? попита той. — Фактът, че е евреин, може да е абсолютно несъществен. Но пък може и да не е. Ако е убит, е хвърлен във водата с надеждата да си остане там, но теченията са предали убиеца му. Не знам какъв процент от населението на този щат са евреи, но надали е повече от един, ако има и толкова, и само неколцина от тях живеят толкова на север. Ако смъртта му има връзка с вярата му, то трябва да сме внимателни да не допускаме тази малка общност от хора да разбере, че любопитстваме за обстоятелствата около нея. Във всеки случай все още не. Не и докато не разберем повече за тези татуировки, и то от безпристрастен източник.

— Не вярвате, че се е самоубил, нали? — каза Блум.

— Знаете ли, виждал съм няколко случая, в които онова, което приличаше на самоубийство, се оказваше нещо съвсем различно. Един от тези случаи едва не доведе до моето убийство. Възможно е просто да не съм извадил късмет, но това ме направи подозрителен. Имам усещането, че тук има нещо нередно, а така и изглежда.

— А ако се усеща и изглежда нередно…

— Именно.

— Ако сте прав и се окаже, че е някакъв род престъпление от омраза, тук ще цъфнат не само щатската полиция, но и ФБР.

— Ако се замислиш, всяко убийство е някакъв род престъпление от омраза — каза Паркър.

— Много философско. Ще платите ли кафето?

— Разбира се.

— Благодаря.

— За мен е удоволствие.

Той не проследи с поглед заминаването й. Видя отражението му в огледалото на стената, а той вече си четеше вестника.

Внезапно изпита прилив на разочарование.

По-късно този ден, тъкмо когато слънцето започваше да залязва, Паркър вървеше по брега към къщата, обитавана от Рут и Аманда Уинтър. Носеше торба от „Улесен“, съдържаща селекция от книги за юноши, повечето подбрани от Ларейн Улесен, включително илюстровано издание на „Момичето, което обичаше Том Гордън“ от Стивън Кинг, която според него Аманда може би щеше да хареса. Не се тревожеше, че може да е прекалено страшна за нея. Аманда Уинтър не му правеше впечатление на момиче, което се плаши лесно. В торбата имаше още единствената бутилка кашерно вино от универсалния магазин на Чандлър, купена като подарък за добре дошли за Рут Уинтър — стига изобщо да пиеше вино, било то кашерно или друго — и като един вид извинение за причинената тревога, когато дъщеря й му беше помогнала.

Колата на Рут, крайслер „Неон“ от 1999 г., беше паркирана зад къщата, но никой не му отвори, когато позвъни на звънеца, а и мястото беше притихнало. Върна се на плажа, където му се стори, че вижда два силуета да вървят в другия край на ивицата. Замисли се дали да не остави торбата с книжките и виното пред вратата, но нямаше писалка, за да напише бележка, а не искаше да се връща до своята къща само за това. Вместо това реши да седне на люлеещия се стол на верандата и да изчака да се върнат. И без това нямаше друга работа. Беше оставил съобщение на равин Епщайн в Ню Йорк, в което му разказа за Пърлман и за татуировките. Знаеше, че ще му върне обаждането веднага щом се сдобие с някакви отговори.

Епщайн му навя спомени за Лиат, нямата жена, която закриляше равина. Паркър усети лек прилив на желание при мисълта за нея, първият от — както му се струваше — доста дълго време. Лиат беше последната жена, с която беше спал, а Анхел му каза, че докато е лежал в безсъзнание в болницата, тя е стояла до него и че никой — нито щатската полиция, нито полицейското управление на Портланд, нито дори нередовните федерални — не е намерил за уместно да я разубеди от намерението й да бди над него. Когато излезе от комата, нея вече я нямаше. Не че вярваше, че би спала с него отново. Приемайки го в леглото си, и то само веднъж, тя се бе опитала да научи някаква истина за него. Беше тест, който той бе преминал, но на косъм. Ако не беше, тя със сигурност щеше да го убие.

Хрумна му, че може би трябва да е по-внимателен в избора си на любовници.

Взе една от книгите от торбата: „Из объркания архив на госпожа Базил Е. Франквайлер“ на И. Л. Кьонигсбърг, която помнеше, че е чел като дете, въпреки че бе подбрана от Ларейн Улесен. Вече беше преполовил първата глава, когато спря за малко и погледна към рамката на вратата.

Малката мезуза в калаения обков я нямаше.