Пътят

Той вдигна пистолета и го насочи към непознатия, който се спря, вдигнал леко ръка встрани от тялото си. Смачканата мръсна бояджийска маска на лицето му се вгъваше навътре и отново се издуваше там, където беше устата му.

Просто продължавай да вървиш.

Непознатият погледна към пътя.

Не гледай натам. Гледай към мен. Ако извикаш, си мъртъв.

Непознатият направи още няколко крачки напред, държейки колана си в ръка. Дупките показваха напредъка на неговото измършавяване, а на мястото, където често бе точил острието на ножа си, кожата лъщеше. Стъпи на пътя, погледна оръжието и след това момчето. Дълбоко хлътнали очи, обрамчени с мръсотия. Като животно спотаено вътре в черепа, надничащо навън през очните дупки. Имаше брада, подрязана под права линия с ножици за стригане на овце, а на шията му се мъдреше татуировка на птица, направена от човек, който не е знаел много за птиците. Беше сух, жилест и рахитичен. Носеше мръсен работен гащеризон и спортна шапка, върху която беше избродирано логото на отдавна несъществуваща фирма.

Къде отиваш?

Бях тръгнал по нужда.

Къде отивате с камиона.

Не знам.

Какво значи „не знам“? Свали си маската.

Непознатият свали маската от главата си и остана да стои, държейки я в ръка.

Означава, че не знам, отвърна той.

Не знаеш къде отивате?

Да.

С какво гориво върви камиона?

Дизел.

С какво количество разполагате?

Имаме три барела по двеста литра в каросерията.

Имате ли муниции за тези оръжия?

Той погледна назад към пътя.

Казах ти да не гледаш натам.

Да, имаме муниции.

Откъде ги взехте.

Намерихме ги.

Лъжеш. Какво ядете.

Каквото намерим.

Каквото намерите.

Да. Непознатият погледна момчето. Ти няма да стреляш, каза той.

Ти така си мислиш.

Сигурно имаш само два куршума. Може би само един. И освен това те ще те чуят.

Те да. Но ти — не.

Какво искаш да кажеш?

Куршумът лети по-бързо от звука. Ще бъде в мозъка ти, преди да успееш да го чуеш. За да го чуеш, се нуждаеш от фронтален лоб и други неща, наречени коликулус и темпорален гирус, но ти вече няма да ги имаш. Защото ще са станали на супа.

Ти доктор ли си?

Нищо не съм.

Имаме ранен. Може би ще можеш да му помогнеш.

Приличам ли ти на идиот?

Не знам на какво ми приличаш.

Защо поглеждаш към него?

Мога да гледам, където си поискам.

Не, не можеш. Ако погледнеш отново към него, ще те застрелям.

Момчето седеше, сложило ръце върху главата си и гледаше между тях.

Обзалагам се, че момчето е гладно. Защо просто не дойдете при камиона. Ще ви дадем малко храна. Не е нужно да си толкова твърдоглав.

Нямате никаква храна. Да вървим.

Къде да вървим?

Просто върви.

Никъде няма да ходя.

Така ли?

Да, така.

Мислиш си, че няма да те убия, но грешиш. Предпочитам обаче да повървиш с нас по този път около миля и после ще те пусна да си вървиш. Това е преднината, от която се нуждаем. Така няма да ни намерите. Дори няма да знаете по кой път сме тръгнали.

Знаеш ли какво си мисля?

Какво си мислиш?

Мисля, че си се посрал от страх.

Непознатият пусна колана си да падне на пътя с окачените на него неща. Манерка. Стара брезентова паласка. Празна кожена кания. Когато мъжът вдигна глава, скитникът държеше ножа в ръката си. Беше направил само две крачки, но сега се намираше между него и детето.

Какво си мислиш, че ще направиш с това?

Непознатият не отговори. Беше едър мъж, но това не му пречеше да бъде бърз. Той се хвърли напред, сграбчи момчето и го притисна до гърдите си, държейки ножа си до гърлото му. Мъжът, който беше в седнало положение, опря пистолета на коленете си, държейки го с двете си ръце, и стреля от шест крачки разстояние. Онзи се строполи на земята с дупка в челото, от която клокочеше кръв. Момчето лежеше в скута му без абсолютно никакво изражение на лицето си. Той мушна пистолета в колана си, преметна раницата през рамо, грабна момчето, завъртя го, качи го на раменете си и се спусна в отчаян бяг надолу по стария път, стиснал здраво коленете на детето. То се беше вкопчило в челото му, покрито с кръв и безмълвно като камък.

Стигнаха до стар железен мост в гората, където изчезващият сред бурените път пресичаше една почти пресъхнала река. Мъжът започна да кашля, беше останал почти без въздух. Отклони се от пътя и тръгна между дърветата. Извърна се за миг, поемайки си дъх с усилие. Ослушваше се. Измина, залитайки, още около половин миля, най-накрая падна на колене и свали момчето на земята сред пепелта и листата. Избърса кръвта от лицето му и го прегърна. Всичко е наред, каза той. Всичко е наред.

В дългата студена вечер със спускащия се мрак той ги чу само веднъж. Държеше сина си близо до себе си. В гърлото му напираше кашлица, която никога не си отиваше. Момчето, толкова крехко и слабо под якето си, потръпваше като кутре.

Стъпките сред листата спряха. Сетне продължиха. Техните преследвачи нито говореха, нито се викаха по име, което ги правеше още по-злокобни. С падането на последната завеса на мрака се спусна суров студ и момчето вече цялото се тресеше. Отвъд тъмнината не се издигна луна и нямаше къде да вървят. В раницата имаха едно-единствено одеало и той го извади и зави момчето с него. Сетне разкопча канадката си, загърна го и с нея и го притисна до себе си. Лежаха така дълго време, но замръзваха от студ и най-накрая мъжът се надигна. Трябва да се движим, каза той. Не можем просто да лежим тук. Огледа се, но нищо не се виждаше. Гласът му потъна в тъма, която нямаше нито дълбочина, нито предел.

Държеше момчето за ръка, докато вървяха, препъвайки се, през гората. Другата беше протегнал пред себе си. Като затвореше очи, виждаше не по-зле. Момчето беше завито с одеалото и той му каза да не го изпуска, защото никога нямаше да го намерят. То поиска да го носят, но мъжът му каза, че трябва да продължи да се движи. Препъваха се и падаха в дългата нощ, която беше толкова далече от зората. И след едно поредно падане момчето отказа да стане. Той седна до него, загърна го с якето си, намести одеалото върху раменете му и го прегърна, люлеейки се напред-назад. Един-единствен патрон в револвера. Няма да погледнеш истината в очите. Няма да го направиш.

В оскъдната светлина, която трябваше да бъде денят, мъжът остави момчето сред листата и седнал огледа гората. Когато малко се развидели, той стана и обходи периметъра на лагера, но освен техните смътни следи в пепелта, не видя нищо друго. Върна се и помогна на момчето да се надигне. Трябва да тръгваме, каза той. Детето седеше отпуснато и равнодушно. В косата му имаше засъхнала кал, а лицето му беше на черни линии. Говори ми, каза мъжът, но то не го направи.

Продължиха на изток, вървейки между стърчащите мъртви дървета. Подминаха една стара ферма и пресякоха някакъв черен път. Празен парцел, който някога може би е бил зеленчукова градина. Спираха се от време на време и се ослушваха. Невидимото слънце не хвърляше никакви сенки. Озоваха се на пътя неочаквано и той задържа момчето с една ръка. Приклекнаха в един крайпътен изкоп като прокажени и отново се ослушаха. Никакъв вятър. Мъртвешка тишина. Малко по-късно мъжът стана и излезе на пътя. Погледна назад към момчето. Хайде, каза той. Детето излезе от изкопа и посочи следите, които камионът бе оставил в пепелта. Сетне остана да стои там, загърнато с одеалото, гледайки надолу по пътя.

Нямаше никакъв начин да разбере дали са успели да запалят камиона отново. Нямаше как да предположи колко време биха решили да ги чакат в засада. Свали раницата от рамото си, седна на земята и я отвори.

Трябва да хапнем, каза мъжът. Гладен ли си?

Момчето поклати глава.

Не. Разбира се, че не. Той извади пластмасовата бутилка с вода, разви капачката й и я подаде на момчето, което я пое и пи от нея. Свали бутилката от устата си, пое си дъх, седна на пътя, кръстоса крака и пи отново. Сетне върна бутилката на мъжа, който също отпи, зави капачката и започна да тършува из раницата. Ядоха консерва с бял боб, която си подаваха един на друг, и накрая той хвърли празната кутия сред дърветата. След това отново потеглиха по пътя.

Хората с камиона бяха лагерували на самия път. Бяха напалили огъня си там и в разтопения асфалт лежаха овъглени цепеници заедно с пепел и кости. Мъжът клекна и задържа ръката си над асфалта. Все още се усещаше лека топлина. Изправи се и погледна надолу по пътя. Сетне взе момчето със себе си и навлязоха в гората. Искам да ме чакаш тук, каза той. Няма да бъда далече. Ще те чуя, ако извикаш.

Искам да дойда с теб, каза момчето. То сякаш всеки миг щеше да се разплаче.

Не. Ще ме чакаш тук.

Моля те, татко.

Престани. Трябва да правиш каквото ти казвам. Вземи пистолета.

Не го искам.

Не съм те питал дали го искаш. Просто го вземи.

Той тръгна през гората към мястото, където бяха оставили количката си. Тя все още лежеше там, но беше плячкосана. Малкото неща, които не бяха взели, бяха разпилени сред шумата. Няколко книги и играчките на детето. Мъжът изправи количката, сложи нещата на момчето в нея и я подкара към пътя. Сетне се върна обратно. Там нямаше нищо. Изсъхнала тъмна кръв сред листата. Раницата на момчето беше изчезнала. На няколко крачки по-нататък откри костите и кожата, които бяха затрупани с камъни. Малка купчина вътрешности. Побутна костите с върха на обувката си. Изглеждаха така, сякаш са били варени. Нямаше никакви следи от дрехи. Мракът отново се спускаше и вече беше много студено. Мъжът се обърна и тръгна към мястото, където бе оставил момчето. Коленичи, когато стигна при него, прегърна го и остана да стои така.

Избутаха количката през гората до стария път и я оставиха там. Сетне потеглиха на юг по пътя, бързайки да изпреварят нощта. Момчето беше толкова уморено, че се препъваше. Мъжът го взе, качи го на раменете си и продължиха. Когато стигнаха моста, светлината на деня беше почти угаснала. Той свали момчето на земята и двамата тръгнаха опипом покрай насипа. Когато стигнаха под моста, мъжът извади запалката си, щракна я и освети земята около тях с трепкащото пламъче. Пясък и речни камъни, измити от потока. Свали раницата си, прибра запалката и хвана момчето за раменете. Едва го виждаше в тъмнината. Искам да ме чакаш тук, каза той. Отивам за дърва. Трябва да накладем огън.

Страх ме е.

Знам. Но ще бъда наблизо и ще мога да те чувам. Затова ако се уплашиш много, повикай ме и аз ще дойда веднага.

Много ме е страх.

Колкото по-скоро тръгна, толкова по-скоро ще се върна и когато запалим огъня, вече няма да те е страх. Не лягай. Ако легнеш, ще заспиш и когато те повикам, няма да ми отговориш и няма да мога да те намеря. Разбираш ли?

Момчето не отговори. Мъжът почти беше изгубил търпение, когато осъзна, че то кима в тъмното в знак, че го е разбрало. Добре, каза той. Добре.

Изкатери се по крайпътния насип и навлезе в гората, протегнал ръце пред себе си. Навсякъде по земята бяха разпилени мъртви клони. Подритвайки ги, мъжът ги събра на купчина и когато вече имаше цял наръч, се наведе и ги взе. Сетне извика момчето по име, то му отговори и му помогна да намери пътя към моста. Седяха в тъмното, докато режеше по-големите клони с ножа си, а по-малките чупеше с ръце. Извади запалката от джоба си и завъртя металното колелце с палеца си. Използваше бензин за запалката, който гореше с потрепващ синкав пламък. Наведе се, запали дребните съчки и остана да наблюдава как огънят се изкачва нагоре през плетеницата от клони. Сложи още дърва отгоре, духна леко в основата на малкия пламък и понамести клоните, така че да горят по-добре.

Още на два пъти отиде за дърва, като всеки път се връщаше с клони и съчки, които трупаше встрани. Виждаше огъня от известно разстояние, но не смяташе, че може да бъде видян от другия път. Под моста между камъните се мержелееше тъмна локва от застояла вода, върху която се беше оформила кора от лед. Спря се на моста и хвърли оттам последния наръч дърва. Дъхът му беше бял над заревото на огъня.

Мъжът седеше на пясъка и преглеждаше съдържанието на раницата си. Бинокълът. Половинлитрова бутилка с бензин, почти пълна. Бутилка с вода. Клещи. Две лъжици. Нареди всичко в редица. Имаха също пет консерви с храна и той избра една с наденички и една с царевица, отвори ги с малка армейска отварачка за консерви и ги сложи в края на огъня, наблюдавайки как етикетите им обгарят и се свиват. Когато от царевицата започна да се издига пара, мъжът извади кутиите от огъня с клещи. Наведоха се над тях с лъжиците си и започнаха да се хранят бавно. Момчето клюмаше и заспиваше, както седеше.

След като се нахраниха, той заведе сина си при чакълестия бряг под моста, счупи тънкия лед с една пръчка и изми лицето и косата му. Водата беше толкова студена, че момчето се сепна и извика. Разместиха камъните в търсене на по-прясна вода и мъжът продължи да мие косата му, но най-накрая спря, защото детето вече стенеше от студ. Подсуши косата му с одеалото, клекнал там под светлината на огъня в сянката на моста, изпод който се виждаше редицата от дървета отвъд реката. Това е моето дете, каза си той. Измивам мозъка на мъртъв човек от косата му. Това ми е работата. Сетне го зави с одеалото и го отнесе при огъня.

Момчето се олюляваше и мъжът внимаваше да не се катурне в огъня. Оформи вдлъбнатина в пясъка, където детето щеше да спи, седна и разроши косата му на огъня, за да я подсуши. Всичко това приличаше на някакво древно помазване. Така да бъде. Събуди миналото. Там, където няма нищо, създай ритуали и дишай с тях.

Събуди се през нощта от студ, стана и хвърли още дърва в огъня. Очертанията на малките клони, горящи в бяло и оранжево сред въглените. Духна, за да разпали пламъците, сложи още дърва и седна с кръстосани крака, облегнат на каменната колона на моста. Тя беше иззидана от тежки каменни блокове, споени с хоросан. Над главата му се виждаше металът, покафенял от ръжда, нитовете, дървените траверси и напречните греди. Пясъкът под него беше топъл на пипане, но нощта отвъд периметъра на огъня беше ледено студена. Мъжът стана и домъкна още дърва под моста. За миг се спря и се ослуша. Момчето не помръдваше. Седна до него и погали светлата му сплъстена коса. Златен бокал, подходящ да приютиш в него един бог. Моля те, не ми казвай как свършва историята. Когато погледна отново към мрака отвъд моста, валеше сняг.

Бяха им останали само дребни дърва за огрев и огънят щеше да ги топли само още около час или малко повече. Мъжът домъкна останалите съчки изпод моста и започна да ги кърши, цепейки по-дебелите клони по дължина. Мислеше, че шумът ще събуди момчето, но това не се случи. Мокрите дърва съскаха в огъня, снегът продължаваше да вали. На сутринта щяха да видят дали по пътя има следи, или не. Онзи мъж беше първото човешко същество, освен момчето, с което бе разговарял от повече от година. Най-накрая беше срещнал ближен. Змийската пресметливост в онези студени подвижни очи. Сивите изгнили зъби. Лепкави от човешката плът по тях. Кой бе направил от света лъжа? До последната дума. Когато се събуди, снегът бе спрял и сипкавата зора очертаваше голите хълмове отвъд моста, черните дървета върху белия фон на снега. Той лежеше свит с ръце между коленете си. Сетне се надигна, разръчка огъня и сложи една консерва с цвекло във въглените. Момчето лежеше, сгушено на земята, и го наблюдаваше.

Снегът се беше посипал по дърветата и шумата и вече беше станал сив от пепелта. Отидоха до мястото, където бяха оставили количката, сложиха раницата в нея и се отправиха към пътя. Никакви следи. Стояха и се ослушваха в абсолютната тишина. Сетне потеглиха по пътя през сивата киша, детето вървеше малко встрани от него с ръце в джобовете.

През целия ден, докато пътуваха, момчето не обели нито дума. Следобед кишата се разтопи и до вечерта пътят изсъхна. Не спираха. Колко мили бяха вървели? Десет, дванайсет… Преди понякога по пътя играеха на квойтс6 с четири големи стоманени шайби, които бяха намерили в един железарски магазин, но те бяха изгубени заедно с всичко останало. През нощта лагеруваха в една клисура, където накладоха огъня си до една отвесна скала и изядоха последната консерва. Беше я оставил за най-накрая, защото това беше любимото ядене на момчето — свинско месо с боб. Гледаха как сосът клокочи бавно, сетне той извади консервата с клещите и ядоха мълчаливо. Мъжът изплакна празната кутия с вода, даде на момчето да пие от нея и това беше всичко. Трябваше да бъда по-внимателен, каза той.

Момчето не отговори.

Трябва да говориш с мен.

Добре.

Искаше да знаеш как изглеждат лошите хора. Сега вече знаеш. Може да се случи отново. Моето задължение е да се грижа за теб. То ми е отредено от Бог. Ще убия всекиго, който те докосне. Разбираш ли какво ти казвам?

Да.

Момчето седеше, завито с одеалото. След малко вдигна глава. Ние все още ли сме от добрите? — попита то.

Да, все още сме от добрите.

И винаги ли ще бъдем от тях.

Да. Винаги ще бъдем от тях.

Добре.

На сутринта излязоха от клисурата и поеха отново по пътя. Мъжът беше направил на момчето свирка от стебло на тръстика и сега я извади от палтото си и му я подаде. Детето я пое, без да каже дума. След известно време то изостана няколко крачки назад и малко по-късно мъжът го чу да свири. Нестройна музика за века, който трябваше да дойде. Или може би последната музика на земята, издигнала се изпод пепелта на нейните руини. Мъжът се извърна и го погледна. Детето беше погълнато от заниманието си. Хрумна му, че прилича на тъжно самотно дете на феите, което оповестява пристигането на пътуващ театър в далечно графство или село, без да подозира, че всички актьори са били отнесени от вълци.