Пътят

В сънищата бледата му невяста идваше при него изпод зелен листат балдахин. Зърната на гърдите й бяха намазани с бяла глина, а ребрата й бяха боядисани в бяло. Носеше дреха от тънък газ, а тъмната й коса беше хваната с гребени от слонова кост, гребени от раковина. Усмивката й, сведените й очи. На сутринта отново валеше. Жиците горе бяха посипани със сивкави мъниста от лед.

Той не вярваше на всичко това. Казваше, че човек в опасност трябва да сънува сънища за опасност, а всичко останало беше зовът на отмалата и смъртта. Спеше малко и спеше зле. Сънуваше, че вървят през гора с разцъфтели дървета, където птиците прелитаха пред него и сина му и небето беше болезнено синьо, но той се учеше да се събужда от такива прелъстителни светове. Лежеше в тъмнината, усещайки в устата си тайнствения чезнещ вкус на праскова от някаква призрачна овощна градина. Мислеше си, че ако живее дълго, накрая целият свят ще изчезне, стопявайки се бавно в паметта.

От бляновете по пътя нямаше как да се събуди. Помнеше всичко за нея, с изключение на уханието й. Седнала до него в залата, наведена леко напред, слушаше музиката. Златните спирали, свещниците по стените и дългите стълбовидни дипли на драпериите от двете страни на сцената. Тя държеше ръката му в скута си и той усещаше ръба на чорапите й през фината материя на лятната й рокля. Спри на този кадър. Изкрещи срещу своя мрак и своя студ и бъди проклет.

Намери две стари метли край пътя, завърза ги с тел пред колелцата на количката, така че да разчистват клоните по пътя. Настани момчето в коша, застана отзад, все едно беше водач на кучешки впряг, и се заспускаха надолу по хълмовете, накланяйки телата си на завоите, сякаш караха бобслей. Това беше първият път от много време, когато видя момчето да се усмихва.

На билото на хълма имаше отбивка от пътя. Стара пътека, която навлизаше в гората. Тръгнаха по нея, седнаха на една пейка и се загледаха в долината, подобна на развълнувано море, което потъваше в дрезгавата мъгла. Там долу имаше и езеро. Студено, сиво и тежко в голата купа на котловината.

Какво е това, татко?

Язовир.

За какво служи?

Той е изкуствено езеро. Преди да го построят, там долу имаше само река. Водата минаваше през стената на язовира и задвижваше едни големи перки, наречени турбини, които произвеждаха електричество.

За да има светлина?

Да, за да има светлина.

Можем ли да слезем долу и да го видим?

Мисля, че е твърде далече.

Ще остане ли язовирът там дълго?

Предполагам, че да. Стената му е направена от бетон. Може би ще издържи сто години. Дори хиляда.

Мислиш ли, че има риба в езерото?

Не. В езерото няма нищо.

Някога отдавна близо до това място беше видял как един сокол се спуска стремително покрай високата синкава стена на планината и се забива с ръба на гръдната си кост в една птица сред ято жерави, след което я понесе, прекършена, надолу към реката, разпилявайки перушината и в неподвижния есенен въздух.