Пътят

През цялата нощ го държа в ръцете си, клюмаше и се събуждаше в ужас, слагайки ръка върху сърцето му. На сутринта детето беше по-добре. Опита се да му даде малко сок, но то отказа. Притисна ръка върху челото му, молейки се да почувства очаквания хлад, който така и не идваше. Избърса побелялата му уста, докато спеше. Ще направя онова, което обещах. Каквото и да стане. Няма да те изпратя сам в мрака.

Прерови несесера за първа помощ, но в него нямаше почти нищо полезно. Аспирин. Бинтове и дезинфектант. Някакви антибиотици, но с отдавна изтекъл срок. Но това беше всичко, което имаха, и той помогна на момчето да пие и сложи една капсула на езика му. То беше подгизнало от пот. Вече бе отметнал одеалата му, а сега разкопча и ципа на якето. Съблече и останалите му дрехи и го отдалечи малко от огъня. Момчето вдигна глава към него. Толкова ми е студено, каза то.

Знам. Но имаш доста висока температура и трябва да те охладим малко.

Може ли още едно одеало?

Да. Разбира се.

Не ме оставяй.

Добре. Няма да те оставя.

Понесе мръсните дрехи на момчето към морето и ги натопи във вълните. Беше гол от кръста надолу и трепереше в студената солена вода. Накрая ги изцеди и ги просна около огъня върху няколко забити в пясъка пръчки. Хвърли още дърва в огъня, седна до момчето и го погали по сплъстената коса. Вечерта отвори една консервна кутия със супа, сложи я във въглените и яде, гледайки как мракът се спуска. Когато се събуди, лежеше треперещ на пясъка, огънят беше почти изгаснал и беше непрогледна нощ. Надигна се, уплашен, и протегна ръка към момчето. Да, прошепна той. Да.

Запали отново огъня, намери един парцал, намокри го и го сложи на челото на момчето. Ветровитата утрин идваше и когато стана достатъчно светло, тръгна към гората отвъд дюните и се върна, влачейки голяма камара дърва, струпани върху два кръстосани клона. Залови се да ги чупи и да ги нарежда на купчина близо до огъня. Смачка няколко аспирина в една чаша, разтвори ги с вода, добави малко захар и повдигна главата на момчето, задържайки чашата до устните му, докато пиеше.

Тръгна, прегърбен, по брега, кашляйки. Спря и се загледа в големите тъмни вълни. Олюляваше се от умора. Върна се, седна до момчето, сгъна наново парцала, избърса лицето му и отново го сложи върху челото му. Трябва да стоиш наблизо, каза си той. Трябва да бъдеш бърз. Така че да бъдеш с него. Дръж го близо до себе си. Последен ден на земята.

Момчето спа през целия ден. Продължи да го събужда, за да му дава от подсладената вода, но гърлото му се свиваше в конвулсия. Трябва да пиеш, каза той. Добре, отговори момчето, хриптейки. Мъжът сложи чашата на пясъка до себе си, оправи сгънатата възглавница под потната му глава и го зави. Студено ли ти е? — попита той. Момчето вече спеше.

Опита се да стои буден през цялата нощ, но не можа. Събуди се безброй пъти, надигаше се и се удряше през лицето или ставаше да хвърли още дърва в огъня. Прегръщаше момчето и слушаше как с мъка си поема въздух. Ръката му усещаше тънките му изпъкнали ребра. Тръгна към брега и се спря няколко крачки по-нататък на прага на мрака. Стоеше със свити юмруци върху черепа си, сетне падна на колене и заплака от ярост.

През нощта за кратко валя, тихо барабанене по насмоления брезент. Мъжът го дръпна над тях, извърна се и остана да лежи, прегърнал момчето, загледан в сините пламъци на огъня през една пролука. Потъна в дълбок сън без сънища.

Когато се събуди, не беше сигурен къде е. Огънят беше загаснал, дъждът беше спрял. Отметна брезента назад и се надигна на лакти. Сивата светлина на деня. Момчето го гледаше. Татко, каза то.

Да. Тук съм.

Може ли глътка вода?

Да. Да, разбира се, че може. Как се чувстваш?

Малко странно.

Гладен ли си?

По-скоро съм много жаден.

Сега ще ти донеса вода.

Той отметна одеалата назад, стана, мина покрай изгасналия огън, взе чашата на момчето, напълни я от пластмасовата туба, върна се, коленичи и му я подаде. Ще се оправиш, каза той. Момчето пи. Кимна и погледна баща си. Сетне изпи и останалата вода. Още, каза то.

Мъжът напали огън, сложи мокрите дрехи на момчето да изсъхнат и му донесе консервна кутия с ябълков сок. Помниш ли нещо? — попита той.

Какво да помня?

За това как беше болен.

Помня, че стреляхме с ракетния пистолет.

Помниш ли за нещата, които взехме от яхтата.

Момчето седеше отпивайки от сока, после вдигна глава. Аз не съм слабоумен, каза то.

Знам.

Сънувах някакви странни сънища.

Какви?

Не искам да ти казвам.

Добре. Искам да си измиеш зъбите.

С истинска паста за зъби.

Да.

Добре.

Огледа всички консервни кутии и изхвърли няколко от тях, които изглеждаха много ръждясали. Тази вечер те седяха край огъня и момчето пиеше гореща супа, а мъжът, след като окачи влажните му дрехи да съхнат, остана задълго загледан в него, докато накрая то се смути. Стига си ме гледал, татко, каза детето.

Добре.

Но той продължи да го гледа.

Два дни по-късно те тръгнаха по брега към носа, обути в гумените си обувки. Ядоха големи порции храна и мъжът направи навес от корабно платно, колове и въжета, за да ги пази от вятъра. Намалиха запасите си до най-нужното, което можеха да натоварят в количката, и той реши, че след още два дни могат да тръгнат. Докато вървяха към лагера си късно през деня, мъжът видя отпечатъци от обувки в пясъка. Спря се и се загледа надолу към брега. О, боже, каза той. О, боже.

Какво има, татко?

Мъжът извади пистолета от колана си. Хайде, каза той. Бързо.

Брезентът го нямаше. Одеалата им. Бутилката с вода и храната. Вятърът беше издухал корабното платно към дюните. Обувките им бяха изчезнали. Мъжът се затича към обраслата с морски овес ивица, където бе оставил количката, но и нея я нямаше. Всичко. Глупак, каза си той. Глупак.

Момчето стоеше с широко отворени очи. Какво е станало, татко?

Взели са всичко. Хайде. Момчето вдигна глава. Всеки момент щеше да се разплаче.

Стой до мен, каза мъжът. Стой плътно до мен.

Виждаше следите от количката, която бяха бутали през пясъка. Отпечатъци от обувки. Колко? След като излязоха от орловата папрат и земята стана по-твърда, следите изчезнаха. Сетне пак ги намери. Когато стигнаха пътя, той спря момчето с ръка. Морските ветрове бяха издухали пепелта от шосето с изключение на няколко ивици. Не стъпвай на пътя, каза мъжът. И престани да плачеш. Трябва да махнем всичкия пясък от краката си. Хайде. Да седнем.

Той развърза парцалите от краката им, изтръска ги и отново ги върза. Искам да ми помогнеш, каза мъжът. Търсим пясък. Пясък по пътя. Дори и съвсем малко. За да разберем накъде са тръгнали. Ще ми помогнеш ли?

Добре.

Те тръгнаха по асфалта в противоположни посоки. Не бяха се отдалечили много, когато момчето извика. Ето тук, татко. Тръгнали са натам. Когато отиде при него, момчето се беше навело над пътя. Ето тук, каза то. На асфалта имаше съвсем малко пясък, който вероятно се беше посипал от количката. Мъжът стоеше и гледаше надолу по пътя. Браво, каза той. Да вървим.

Тичаха леко. Мъжът си мислеше, че ще може да издържи на това темпо, но не можа. Наложи се да спре, наведе се напред и се закашля. Вдигна глава към момчето, хриптейки. Ще трябва да вървим, вместо да тичаме. Ако ни чуят, ще се скрият встрани от пътя. Хайде.

Колко са те, татко?

Не знам. Може би само един.

Ще ги убиеш ли?

Не знам.

Продължиха. Около час по-късно, когато вече се спускаше дългият здрач, те настигнаха крадеца, приведен над количката, бъхтещ напред по пътя. Когато се обърна и ги видя, се опита да тича с количката, но без успех. Накрая се спря и застана зад нея, държейки касапски нож. Когато видя пистолета, отстъпи назад, но не пусна ножа.

Остави количката, каза мъжът.

Той ги погледна. Задържа погледа си на момчето. Беше изгонен от някоя от комуните и пръстите на дясната му ръка бяха отрязани. Опита се да ги скрие зад гърба си. Ръката му приличаше на месеста шпатула. Върху количката имаше камара от вещи. Беше взел всичко.

Остави количката и пусни ножа на земята.

Непознатият се огледа. Сякаш отнякъде можеше да дойде помощ. Мършав, навъсен, брадясал, мръсен. Старото му шушляково яке беше вързано със скоч. Пистолетът беше с двойно действие16, но въпреки това мъжът запъна ударника. Две силни щраквания. Иначе не се чуваше нищо друго освен дишането им в тишината над солената пустош. Те долавяха миризмата, която идваше от вонящите му парцали. Ако не оставиш ножа и не се дръпнеш от количката, каза мъжът, ще ти пръсна мозъка. Крадецът погледна детето и онова, което видя, беше много отрезвяващо за него. Той сложи ножа върху одеалата, отстъпи няколко крачки и спря.

Назад. Още.

Непознатият отново отстъпи.

Татко? — каза момчето.

Тихо.

Мъжът не изпускаше крадеца от поглед. Проклет да си, каза той.

Татко, моля те, не го убивай.

Крадецът завъртя диво очи към детето. То плачеше.

Хайде, човече. Направих, каквото ми каза. Послушай момчето.

Свали си дрехите.

Какво?

Съблечи ги. До последния парцал.

Хайде, не прави това.

Ще те убия, без да ми мигне окото.

Не прави това, човече.

Няма да те подканям повече.

Добре, добре. Само се успокой.

Непознатият се съблече бавно и струпа вонящите си дрехи на пътя.

Обувките.

Не прави това.

Обувките.

Крадецът погледна момчето. То се беше извърнало настрани и затискаше ушите си с ръце. Добре, каза той. Добре. Непознатият седна гол на земята и започна да развързва гниещите парчета кожа около краката си. Сетне се изправи, държейки ги в ръка.

Сложи ги в количката.

Онзи пристъпи напред, сложи обувките върху одеалата и пак се отдръпна. Стоеше там гол, изранен, мръсен и мършав. Прикриваше се с ръка. Вече беше започнал да трепери.

Сложи дрехите вътре.

Той се наведе, събра парцалите и ги сложи най-отгоре върху обувките. Сетне пак се прикри с ръка. Не прави това, човече.

Ти не се поколеба да направиш това на нас.

Умолявам те.

Татко, каза момчето.

Хайде, послушай хлапето.

Ти се опита да ни убиеш.

Умирах от глад, човече. И ти би направил същото.

Ти взе всичко.

Не прави това. Така ще умра.

Ще те оставя така, както ти остави нас.

Хайде, моля те.

Мъжът дръпна количката, завъртя я в другата посока, сложи пистолета най-отгоре и погледна момчето. Да тръгваме, каза той. И потеглиха по пътя на юг. От време на време разплаканото момче поглеждаше назад към голата, трепереща, подобна на летва фигура, която се опитваше да се обгърне с ръце. О, татко, изхлипа то.

Престани.

Не мога да спра.

Какво, мислиш, щеше да стане с нас, ако не бяхме го настигнали. Просто престани.

Опитвам се.

Когато стигнаха до завоя на пътя, непознатият все още стоеше там. Нямаше къде да отиде. Момчето продължи да поглежда назад и когато го изгубиха от погледа си, спря и седна разплакано на пътя. Мъжът също спря и го погледна. Изрови техните обувки от количката, седна и започна да увива парцалите около краката на момчето. Трябва да спреш да плачеш, каза той.

Не мога.

Мъжът обу момчето и себе си, стана, излезе на пътя и погледна назад, но не видя крадеца. Сетне се върна и се спря пред момчето. Отишъл си е, каза той. Хайде.

Не си е отишъл, отвърна момчето. И вдигна глава. Лицето му беше станало на черти от саждите. Не си е отишъл.

Какво искаш да направя?

Просто му помогни, татко. Просто му помогни.

Мъжът погледна надолу по пътя.

Той беше просто гладен, татко. И сега ще умре.

Тъй или иначе ще умре.

Той беше толкова уплашен, татко.

Мъжът клекна и го погледна. Аз съм уплашен, каза той. Разбираш ли? Аз съм уплашен.

Момчето не отговори. Просто седеше с наведена глава и хлипаше.

Ти не си този, който трябва да се грижи за всичко.

Детето отвърна нещо, но мъжът не го разбра. Какво? — попита той.

Момчето вдигна нагоре мокрото си мръсно лице. Да, аз съм, каза то. Аз съм този.