Пътят

Няма списъци с неща, които трябва да бъдат свършени. Всеки ден е даден от провидението. Както и всеки час. Няма „по-късно“. Сега беше „по-късно“. Всичко красиво, прекрасно и скъпо за нечие сърце има общ произход в болката. И всички тези неща са родени в мъка и пепел. И така, шепнеше той на спящото момче, аз имам теб.

Спомни си за снимката на пътя и си помисли, че трябваше да се опита да я задържи по някакъв начин в живота им, но не знаеше как. Събуди се, кашляйки, и се отдалечи, за да не събуди и момчето. Следваше някаква каменна стена в тъмното, загърнат с одеалото си, сетне коленичи в пепелта като каещ се грешник. Продължи да кашля, докато усети в устата си вкуса на кръв, а после произнесе името й на глас. Вероятно го беше казал и насън. Когато се върна, момчето беше будно.

Извинявай, рече той.

Няма нищо.

Заспивай.

Бих искал да съм с мама.

Мъжът не отговори. Седеше до малката фигура, загърната в одеала и юргани. Малко по-късно каза: Имаш предвид, че би искал да си мъртъв?

Да.

Не трябва да казваш това.

Но аз наистина го искам.

Не го казвай. Не е хубаво.

Нищо не мога да променя.

Знам. И въпреки това трябва да опиташ.

Как да го направя?

Не знам.

Ние сме сред малцината оцелели, каза й той над пламъка на лампата.

Сред малцината оцелели? — повтори тя.

Да.

Какви ги говориш, за Бога? Ние не сме оцелели. Ние сме зомбита в хорър филм.

Умолявам те.

Не ме е грижа. Не ме е грижа дори ако започнеш да крещиш. Това не означава нищо за мен.

Моля те.

Престани.

Умолявам те. Ще направя всичко по силите си.

И какво по-точно? Трябваше да направя това много по-рано, когато в пистолета имаше три куршума, вместо два. Но тогава бях глупава. Говорили сме вече много пъти за това. Аз не стигнах дотук по собствена воля. Бях доведена. Но бях дотук. Мислех дори да не ти го казвам. И може би така щеше да е най-добре. Имаш два куршума, но какво ще правиш след това? Не можеш да ни защитиш. Казваш, че си готов да умреш за нас, но каква е ползата от това? Аз бих го взела с мен, ако не беше ти. Знаеш, че бих го направила. И това е единственото правилно нещо.

Говориш като луда.

Не, казвам истината. Рано или късно те ще ни хванат и ще ни убият. Ще ме изнасилят. Ще изнасилят и него. Ще ни изнасилят, ще ни убият и ще ни изядат, но ти отказваш да погледнеш истината в очите. Ти предпочиташ да чакаш, докато това се случи наистина. Но аз не мога. Не мога. Тя седеше и пушеше цигара от изсушени лозови листа, сякаш беше някаква рядка пура. Държеше я с известно изящество, подпряла другата ръка върху коленете си. Наблюдаваше го над малкия пламък. Преди говорехме за смъртта, каза тя. Вече не го правим. Защо?

Не знам.

Защото е тук. Не е останало нищо друго, за което да говорим.

Никога не бих те изоставил.

Не искам и да знам. Безсмислено е. Ако искаш, мисли за мен като за невярна уличница. Намерила съм си нов любовник. Той може да ми даде това, което ти не можеш.

Смъртта не е любовник.

О, напротив.

Моля те, не го прави.

Съжалявам.

Няма да се справя сам.

Тогава недей. Не мога да ти помогна. Казват, че жените живеят с мисълта за опасностите, които дебнат децата им, а мъжете — за опасностите, които грозят самите тях. Но аз не мисля за нищо. Казваш, че няма да се справиш. Тогава не прави нищо. Това е всичко. Аз приключих с моето курвенско сърце и то отдавна вече е мъртво. Искаш да се борим, но аз не виждам защо. Сърцето ми беше изтръгнато в нощта, в която той се роди, и затова не очаквай да чувствам болка. Не изпитвам нищо подобно. Може пък да се окаже, че теб те бива в това. Съмнявам се, но кой знае. Мога само да ти кажа, че няма да оцелееш, ако се бориш само за себе си. Знам това, защото аз самата никога не бих стигнала дотук, ако мислех само за себе си. Който си няма никого до себе си, трябва да си скърпи някакъв призрак. Вдъхни му живот и го приласкай с думи на обич. Предложи му всяка трошица надежда и го брани с тялото си. Що се отнася до мен, аз си мечтая само за вечното нищо и се стремя към него с цялото си сърце.

Той не отговори.

Мълчиш, защото нямаш никакви аргументи.

Ще се сбогуваш ли с него?

Не. Няма да го направя.

Почакай поне до сутринта. Моля те.

Трябва да вървя.

Тя вече беше станала.

В името на Бога, жено. Какво да му кажа?

Не мога да ти помогна.

Но къде ще отидеш. Навън е тъмно като в рог.

Не ми е нужно да виждам.

Мъжът се изправи. Умолявам те, каза той.

Не. Няма да продължа. Не мога.

Тя си отиде и студенината на този факт беше нейният последен дар. Щеше да го направи с люспа от обсидиан. По-твърда от стомана, с острие колкото атом. Той сам я беше научил на това. Беше права. Той нямаше никакви аргументи. Спомняше си стотиците нощи, през които бяха спорили за и против самоунищожението със сериозността на философи, приковани в лудница. На сутринта момчето не каза нищо и когато събраха багажа си и се приготвиха да тръгнат отново по пътя, то само погледна назад към лагера и подхвърли: Тя си отиде, нали? Да, отиде си, отвърна той.

Тя винаги беше замислена, почти не се изненадваше от необикновените неща, които се случваха. Това беше свят, който трябваше да срещне своя неизбежен край. Късно в полунощ те седяха до прозореца, вечеряха на свещи и гледаха как далечните градове горят. Няколко нощи по-късно тя роди в тяхното легло под светлината на лампа на батерии. Той си беше сложил ръкавици за миене на съдове. Невероятната поява на малкото теменце. Покрито с кръв и провиснала черна коса. Вонящият мекониум5. Виковете й не значеха нищо за него. Студената нощ отвъд прозореца, пожарите на хоризонта. Той вдигна високо мършавото червено телце, влажно и голо, преряза пъпната пръв с кухненските ножици и пови сина си в кърпа.

Имаше ли приятели?

Да, имах.

Много ли бяха.

Да.

Помниш ли ги?

Да, помня ги.

Какво стана с тях?

Умряха.

Всичките ли?

Всичките.

Липсват ли ти?

Да. Липсват ми.

Ние къде отиваме.

Отиваме на юг.

Добре.

Целия ден вървяха по дългия черен път, а следобед спряха да се подкрепят с оскъдните си запаси. Момчето извади камиона от раницата си и с една пръчка нарисува пътища в пепелта. Камионът бавно потегли, докато детето наподобяваше звуци на двигател. Денят беше почти топъл и те спаха в листата, подложили раниците под главите си.

Нещо го събуди. Мъжът се обърна настрани и остана да лежи, заслушан. Надигна бавно глава, стиснал пистолета в ръката си. Погледна за миг към момчето и когато погледна отново към пътя, зърна първия от тях. Господи, прошепна той. Тътреха се през пепелта, поклащайки закачулените си глави. Неколцина от тях носеха противогази. Един беше облечен със защитен костюм. Мръсен и покрит с петна. Влачеха се със сопи в ръцете си и парчета тръби. Кашляха. Сетне чу по пътя зад тях нещо, което звучеше като дизелов двигател. Бързо, изсъска мъжът. Бързо. Мушна пистолета в колана си, грабна момчето за ръка и дръпна количката сред дърветата, като я наклони леко, за да не се вижда от пътя. Момчето се беше сковало от страх. Той го притисна до себе си. Всичко е наред, каза. Трябва да бягаме. Не поглеждай назад. Хайде!

Мъжът преметна раниците през рамо и те започнаха да си пробиват път през шубраците от ронеща се орлова папрат. Момчето беше ужасено. Тичай, прошепна той. Тичай. Погледна назад. Камионът изникна буботейки пред погледа му. В каросерията му стояха изправени мъже, които оглеждаха района. Момчето падна и той му помогна да се изправи. Всичко е наред, каза той. Хайде.

Видя просека между дърветата, като че ли някой беше копал там канал. Тръгнаха през бурените и се озоваха на стар път. На места под пепелта се виждаше асфалтовата настилка. Мъжът дръпна момчето на земята и те запълзяха, криейки се зад банкета, задъхани. Чуваха тътена на дизеловия двигател, който работеше бог знае с какво. Когато подаде глава, видя само покрива на камиона, който се движеше по пътя. Мъжете стояха в откритото дъсчено ремарке, някои от тях държаха пушки. Камионът отмина и черният дим от дизела се изви между дърветата. Двигателят работеше някак провлачено. Давеше се и глъхнеше. След това тръгна да гасне.

Мъжът се наведе бързо и скри с ръка главата си. Боже, прошепна той. Чуха как машината избоботи за последно и спря. Сетне остана само тишината. Той държеше пистолета в ръката си. Дори не помнеше кога го е извадил от колана си. Хората в камиона разговаряха на висок глас. Чуха ги да отварят и да вдигат капака на двигателя. Мъжът седеше, обгърнал момчето с ръка. Шт, каза той. Шт. След малко камионът отново изтътна. Скърцаше и бумтеше като кораб. Нямаше друг начин да го запалят освен с бутане, но наклонът на хълма не им позволяваше да наберат необходимата скорост. Няколко минути по-късно двигателят сякаш се закашля, подскочи и отново замря. Мъжът надникна за миг и видя един от групата да се приближава към тях, разкопчавайки колана си. Беше на двайсетина крачки. И двамата замръзнаха на място.