Пътят

Когато се събуди в гората, в тъмнината и студа на нощта, той протегна ръка, за да докосне детето, което спеше до него. Нощите бяха по-тъмни от мрака, а всеки следващ ден по-сив от предишните. Като началото на някаква студена глаукома, която замъгляваше света. Ръката му се издигаше и спускаше леко с всеки скъпоценен дъх. Той отметна найлоновата мушама, надигна се сред купчината вонящи връхни дрехи и одеала и потърси на изток някаква светлина, но такава нямаше. В съня, от който се беше събудил, мъжът се бе залутал в странна пещера, воден за ръка от детето. Светлината играеше върху влажните варовикови стени. Като поклонници от древна легенда, погълнати и изгубени сред вътрешностите на гранитен звяр. Дълбоки каменни тръби като на орган, където водата капеше и пееше, отброявайки равномерно и непрестанно минутите, дните и часовете на земята. И в далечния край на пещерата едно създание надигна мократа си паст от каменното езеро и се загледа в светлината с мъртвешкибелите си незрящи очи като яйца на паяк. Сетне завъртя глава ниско над водата, сякаш за да улови миризмата на онова, което не можеше да види. Голо, бледо и прозрачно, чудовището стоеше приведено, а алабастровите му кости хвърляха сянка върху скалите зад него. Червата му, туптящото му сърце. Мозъкът, който пулсираше в матовата стъклена камбана. То разтърси глава наляво-надясно, простена тихо, обърна се и потъна безшумно в мрака.

С първата сивкава светлина на деня той стана, остави момчето да спи и тръгна по пътя. Сетне приклекна и се загледа на юг. Гола, мълчалива, безбожна земя. Предполагаше, че е октомври, но не беше сигурен. От години не поддържаше календар. Пътуваха на юг. Нямаше да оцелеят тук още една зима.

Когато стана достатъчно светло, че да използва бинокъла, той огледа долината. Нещата постепенно изплуваха в утринния мрак. Меката пепел се виеше над асфалтовата настилка. Проучи каквото можа. Няколко участъка от пътя надолу сред мъртвите дървета. Търсеше да види нещо като цветно петно. Някакво движение. Следа от издигащ се дим. Мъжът свали бинокъла, дръпна памучната маска от лицето си, избърса носа си с опакото на ръката и отново огледа периметъра. Сетне просто седна, без да сваля бинокъла, наблюдавайки как пепелявата светлина на деня постепенно се трупа над земята. Знаеше само, че отговорността за детето лежи на неговите плещи. Мъжът каза: Ако то не е думата на Бог, Бог никога не е говорил. Когато се върна, момчето още спеше. Той дръпна синята найлонова мушама от него, сгъна я и я понесе към пазарската количка, където грижливо я прибра. Върна се оттам с чиниите, няколко царевични питки в найлонова торба и пластмасово шише със сироп. Разгъна на земята малката мушама, която използваха като маса, нареди всичко там, извади пистолета от колана си, сложи го на покривката и сетне просто седна, наблюдавайки момчето, докато спеше. През нощта беше свалил маската от лицето му и сега тя беше заровена някъде сред одеалата. Продължи да следи момчето с очи, после погледна към пътя между дърветата. Тук не бяха в безопасност. През деня лесно можеха да бъдат видени от пътя. Момчето се завъртя сред купчината одеала. Отвори очи.

Здравей, татко, каза то.

Тук съм.

Знам.

Час по-късно бяха на пътя. Мъжът буташе количката, а на гърба си и двамата носеха раници с най-важните неща. В случай че се наложеше да изоставят количката и да бягат. Към дръжката на количката беше привързано хромирано огледало от мотоциклет, с което наблюдаваше пътя зад тях. Мъжът намести раницата малко по-високо на раменете си и огледа пустата местност. Пътят беше безлюден. Долу в малката долина се виждаше спокойната сива серпентина на реката. Неподвижна и ясно очертана. Покрай брега имаше клюмнали стъбла на мъртви тръстики. Добре ли си? — попита той. Момчето кимна. Сетне потеглиха по асфалта под бронзовата светлина, тътрейки крака през пепелта. Всеки от тях беше целият свят за другия.

Прекосиха реката по един стар бетонен мост и няколко мили по-нататък стигнаха до крайпътна бензиностанция. Стояха на пътя и се взираха в нея. Мисля, че трябва да видим какво има там, каза мъжът. Да хвърлим един поглед. Тръгнаха през бурените, които се разпадаха около краката им на прах. Преминаха през разнебитената асфалтова площадка и намериха резервоара за помпите. Капакът го нямаше и мъжът се облегна на лакът, за да помирише тръбата, но миризмата на бензин беше едва доловима и спарена. Той се изправи и погледна към сградата. Колонките си бяха там и колкото и да беше странно, маркучите бяха окачени на мястото си. Прозорците бяха непокътнати. Вратата към сервизното помещение беше отворена и мъжът влезе вътре. На стената имаше метална кутия за инструменти. Провери чекмеджетата, но не намери нищо, което да му е от полза. Половининчова чашка1 за развиване на винтове. Храпово колело2. Стоеше и оглеждаше гаража. Метален варел, пълен с боклуци. Влезе в офиса. Навсякъде се стелеше пепел и прах. Момчето стоеше на вратата. Метално бюро, машина за броене на пари. Няколко стари наръчника за автомобили, просмукани от влага и набъбнали. Балатумът беше на петна, отлепен от пода и подвит под течащия покрив. Мъжът вдигна телефона и набра номера на бащиния си дом от онова отдавна отминало време. Момчето го наблюдаваше. Какво правиш? — попита то.

Четвърт миля по-надолу по пътя той се спря и погледна назад. Не мислим правилно, каза мъжът. Трябва да се върнем. Сетне избута количката встрани от пътя и я катурна настрани, така че да не се вижда. Оставиха и раниците и тръгнаха обратно към бензиностанцията. В сервизното помещение той преобърна металния варел с боклуци и отдели настрани всички еднолитрови пластмасови бутилки от машинно масло. Седнаха на пода и се заловиха да обръщат бутилките с гърлото надолу, така че нищожните капчици да се стекат по стените. Събраха течността в един тиган и скоро имаха почти половин литър масло, което наляха в една от бутилките. Мъжът зави внимателно капачката, избърса я с парцал и я претегли в ръката си. Масло за тяхната малка лампа, за да осветяват дългите сиви сумрачни вечери и дългите сиви утрини. Можеш да ми прочетеш приказка, каза момчето. Искаш ли, татко? Да, каза той. Искам.

В далечния край на реката пътят преминаваше през една изгоряла до черно местност. Овъглени стволове на дървета стърчаха във всички посоки. По пътя се носеха сажди и пепел, увисналите жици по почернелите електрически стълбове виеха тихо под напора на вятъра. Изгоряла къща сред сечище, отвъд нея пусти сиви ливади и червеникави кални петна, там, където строителните работи по пътя бяха изоставени. Още по-нататък се виждаха билбордове, рекламиращи мотели. Всичко си беше както някога, само че избледняло и проядено от времето. Спряха се на върха на един ветровит хълм, за да си поемат дъх. Той погледна момчето. Добре съм, каза то. Мъжът сложи ръка на рамото му и кимна по посока на откритата местност под тях. Сетне извади бинокъла от количката, застана на пътя и огледа равнината, където очертанията на града напомняха рисунка с въглен, надраскана сред пустошта. Не видя нищо особено. Никакъв дим. Може ли и аз да погледна? — попита момчето. Да. Разбира се, че може. То се облегна на количката и нагласи фокуса. Какво виждаш? — попита мъжът. Нищо. Момчето свали бинокъла. Вали, отбеляза то. Да, каза мъжът. Знам.

Оставиха количката в едно дере, завита с брезента, и се заизкачваха по склона сред стволовете на дърветата към мястото, където беше видял да стърчи напред една скала. Когато стигнаха там, седнаха под нея и се загледаха в сивите талази на дъжда, които се носеха през равнината. Беше много студено. Седяха плътно притиснати един до друг, всеки с наметнато одеало върху палтото си. След малко дъждът спря и останаха само капчуците от дърветата.

Когато се изясни, те слязоха при количката, дръпнаха брезента и взеха още одеала и нещата, които щяха да им трябват за през нощта. Сетне се върнаха обратно на хълма, направиха си бивак върху сухата пръст под скалата и мъжът обгърна момчето с ръце, опитвайки се да го стопли. Завити с одеалата, те гледаха как безименният мрак се спуска и ги обгръща. Сивите очертания на града изчезнаха с настъпването на нощта, стопявайки се като видение. Той запали малката лампа и я сложи на завет. После, хванати ръка за ръка, тръгнаха към върха на хълма, накъдето се изкачваше и пътят, и откъдето можеха да огледат тъмнеещата земя на юг, загърнати с одеалата си, търсейки да видят някаква следа от огън или запалена лампа. Но нямаше нищо. Тяхната лампа под скалите беше единственото светло петънце и след малко потеглиха обратно. Изядоха студена бедната си вечеря и легнаха в завивките си с лампата между тях. Мъжът беше извадил детската книжка, но момчето беше твърде уморено, за да слуша. Може ли да оставим лампата запалена, докато заспя? — попита то. Да. Разбира се, че може.

Момчето дълго не можа да заспи. След известно време се обърна към мъжа. Под слабата светлина на лампата лицето му беше на черни ивици от дъжда, като на някакъв древен драматичен герой.

Може ли да те попитам нещо?

Да. Разбира се.

Ние ще умрем ли?

Някой ден. Но не и сега.

И ще продължаваме да вървим на юг.

Да.

За да ни бъде топло?

Да.

Добре.

Добре какво?

Нищо. Просто, казвам добре.

Заспивай.

Добре.

Ще угася лампата. Може ли?

Да. Може.

И по-късно в тъмнината: може ли да те попитам нещо?

Да, разбира се, че може.

Какво ще правиш, ако умра?

Ако ти умреш, и аз ще умра.

За да бъдеш с мен ли?

Да. За да бъда с теб.

Добре.

Той лежеше и слушаше как водата капе от клоните на дърветата. Студът и тишината. Суровите странстващи ветрове разнасяха пепелта от доскорошния свят сред пустошта. Събираха я на вихрушка и я разпиляваха отново. Всичко беше откъснато от котвата си. И сега летеше в пепеливия въздух, трептящо и мимолетно. Само сърцето ми да беше от камък.

Мъжът се събуди преди да се съмне и дълго гледа как сивият ден започва. Муден и все още непрогледен. Стана, докато момчето още спеше, обу си обувките, наметна се с одеалото и тръгна сред дърветата. Спусна се към една пукнатина в скалата, наведе се над нея и дълго кашля. Сетне просто коленичи в пепелта. И вдигна глава към бледия ден. Там ли си? — прошепна мъжът. Ще те видя ли най-накрая? Имаш ли шия, за да те удуша? Имаш ли сърце? Проклет да си навеки, имаш ли душа? О, Господи, прошепна той. О, Господи.

Минаха през града на следващия ден по обед. Мъжът държеше пистолета под ръка върху навития брезент на количката. Гледаше момчето да е наблизо. По-голямата част от града беше опожарена. Нямаше никакви следи от живот. Колите по улиците бяха плътно покрити със сажди, всичко тънеше в пепел и прах. Върху спечената кал се виждаха вкаменени отпечатъци от стъпки и гуми. На прага на една врата лежеше труп, изсъхнал до кожа. Лицето му гледаше оцъклено към небето. Мъжът дръпна момчето по-близо до себе си.

Просто помни, че нещата, които слагаш в главата си, остават там завинаги, каза той. Помисли над това.

Но човек все пак забравя някои неща, нали?

Да. Забравяш онова, което искаш да запомниш, и помниш онова, което искаш да забравиш.

Имаше едно езеро на около миля от фермата на чичо му, където през есента ходеха да събират дърва за огрев. Седеше на кърмата на лодката, потопил ръка в студената вода, докато чичо му се привеждаше над греблата. Краката на стареца, обути в обувки от черна ярешка кожа, бяха опрени в подпорите. Сламената му шапка. Лулата от царевичен кочан между зъбите му и тънката нишка слюнка, която се процеждаше от чашката на лулата. От време на време той се взираше в далечния бряг, задържайки греблата, изваждаше лулата от устата си и избърсваше брадичката си с опакото на ръката. Брегът беше опасан с брези, които се белееха като кости на фона на тъмните вечнозелени дървета. Край водите на езерото стърчаха изкривени дънери, посивели и проядени — повалени от някогашни урагани дървета. Стволовете им отдавна бяха нарязани и отнесени за огрев. Чичо му обърна лодката и отпусна греблата, които се понесоха над песъчливите плитчини, докато носът заора в пясъка. Мъртъв костур, обърнат с корема нагоре в бистрата вода. Пожълтели листа. Те събуха обувките си върху топлите боядисани дъски, извлякоха лодката на брега и пуснаха котвата, която представляваше тенекия от свинска мас, напълнена с бетон, с халка в средата. Вървяха по брега, докато чичо му изучаваше дънерите и пуфтеше с лулата си, преметнал въже от манила3 през рамо. Накрая избра един и двамата го преобърнаха, използвайки корените му като лостове, докато го накараха наполовина да плува. Бяха навили крачолите си до коленете, но въпреки това се измокриха. Завързаха въжето за един клин, забит в задната част на лодката, и потеглиха отново през езерото, влачейки бавно дънера след себе си. Вече беше вечер. Ритмичното скърцане на греблата. Тъмното стъкло на езерото и светлините от прозорците покрай брега. Някъде се чуваше радио. Нито един от тях не бе продумал и дума. Това беше съвършеният ден от детството му. Ден, който щеше да оформи много идни дни.

Продължиха на юг през следващите дни и седмици. Самотни и непреклонни. Пуста хълмиста местност. Алуминиеви къщи. От време на време между голите стволове на дърветата виждаха линията на междущатската магистрала. Беше студено и ставаше все по-студено. След като преминаха през един дълбок планински пролом, се спряха пред ширналата се бездна на юг, където всичко, докъдето поглед стигаше, беше изгоряло. Черни скали стърчаха сред талазите от пепел, която вятърът издигаше нагоре и носеше през пустошта. Виждаше се следата на матовото слънце, което се движеше невидимо отвъд сумрака.

Дни наред вървяха през този обгорен терен. Момчето бе намерило някакви моливи, с които нарисува кучешки зъби върху маската си за лице, и сега вървеше, без да се оплаква. Едно от колелцата на количката се беше разклатило. Какво можеха да направят? Нищо. Всичко наоколо беше изгоряло и земята беше покрита с дебел слой пепел. Не можеха да палят огън и нощите бяха по-дълги, по-тъмни и по-мразовити от всякога. Студът разпукваше камъните. Убиваше. Той притискаше треперещото момче към гърдите си и броеше всеки немощен дъх в тъмнината.

Събуди се от далечния тътен на гръмотевица и се надигна. Мъждивата светлина, трептяща и разсеяна, се пречупваше в дъжда от падаща пепел. Мъжът уви брезента около тях и дълго лежа буден. Ако се измокреха, нямаше да могат да запалят огън, за да се изсушат. И тогава вероятно щяха да умрат.

Мракът, в който се събуждаше през тези нощи, беше гъст и непрогледен. Чернота, която предизвикваше болка в ушите, ако се вслушваш прекалено настойчиво. Често се налагаше да става. Не се чуваше никакъв звук освен вятърът в голите почернели клони. Изправяше се и стоеше, олюлявайки се, в студения аутистичен мрак с протегнати ръце, търсейки някаква опора, докато вестибуларният апарат в черепа му правеше своите изчисления. Старият летопис. Да стоиш здраво на краката си, защото след залитането идва и падане. Тръгваше с големи тежки стъпки в нищото, броейки крачките си, за да може да се върне. Със затворени очи, загребвайки въздуха с ръце. Имаше нещо безименно в нощта, рудна жила или дълбока скала. Нещо, за което той и звездите бяха само обикновени сателити. Голямо махало в своята ротонда, което отмерва безкрайните движения на вселената, за която не знае нищо.

Трябваха им два дни, за да прекосят затрупаната с пепел вкоравена земя. Пътят след това вървеше по билото на един хребет с издигащи се голи дървета от двете страни. Вали, каза момчето. Мъжът погледна към небето, откъдето долетя една-единствена сива снежинка. Той я улови и проследи как се топи в дланта му, сякаш това беше последната нафора от християнския свят.

Продължиха напред, като се наметнаха с брезента. Мокрите сиви снежинки танцуваха и се сипеха върху тях от нищото. Сивкава киша покрай пътя. Черна вода, течаща под просмуканите пластове пепел. Нямаше вече огньове по далечните хребети. Кървавите култове навярно се бяха унищожили едни други. Никой не пътуваше по този път. Нито скитници, нито мародери. След известно време стигнаха до един крайпътен сервиз и се спряха пред отворената му врата, гледайки как сивата лапавица се стича от хълмовете.

Събраха няколко стари кашона и накладоха огън вътре в сервиза. Мъжът намери някакви инструменти, изпразни количката и се залови да поправи колелото. Извади болта, направи дупка в гривната със свредел и я върна на мястото й заедно с едно парче от тръба, която беше отрязал с ножовка. Сетне зави болта, изправи количката и я изпробва как върви. Като че ли беше постигнал успех. Седнало на земята, момчето бе наблюдавало внимателно всичко.

На сутринта продължиха по пътя. Пуста местност. Кожа на глиган, закована за вратата на хамбар. Наоколо беше пълно с плъхове. Мярна се малка опашка. Вътре в хамбара от гредите на покрива висяха три тела, изсъхнали и прашни сред бледите ивици светлина. Тук може да има нещо, рече момчето. Царевица или нещо подобно. Да вървим, каза мъжът.

Най-много се тревожеше за обувките. За тях и за храната. Винаги мислеше за храната. В стара постройка за опушване на риба намериха парче шунка, скрито на една висока лавица. Беше толкова изсъхнало и кораво, че приличаше на нещо, извадено от гробница. Мъжът го разряза с ножа си. Навътре имаше наситеночервено, осолено месо. Добро и хранително. Още същата нощ нарязаха месото на дебели резени, изпържиха го и го сложиха да покъкри в тенекиена кутия с боб. По-късно се събуди в мрака и му се стори, че чува барабани някъде сред ниските тъмни хълмове. Сетне вятърът промени посоката си и остана само тишината.