Пътят

Не бяха яли нищо и бяха спали малко в продължение на пет дни, когато стигнаха в покрайнините на малък град, където се натъкнаха на някога внушителна къща, издигаща се на едно възвишение край пътя. Момчето го държеше за ръката. По-голямата част от снега, който беше навалял върху пътя, полетата и горите, се беше разтопил. Те стояха там. Найлоните около краката им отдавна се бяха изпокъсали и сега бяха мокри и премръзнали. Къщата беше висока и величествена, с бели дорийски колони отпред. Навес и голям вход отстрани. Чакълена алея, която се виеше през морава от мъртва трева. Макар и странно, но прозорците бяха непокътнати.

Какво е това място, татко?

Шт. Трябва да се ослушаме.

Но нямаше нищо. Само вятърът шумолеше в мъртвата орлова папрат край пътя. Далечно изскърцване. Врата или капак на прозорец.

Мисля, че трябва да огледаме.

Татко, нека да не се качваме там.

Добре.

Не мисля, че трябва да ходим там.

Добре. Но трябва да огледаме.

Приближиха се бавно по алеята. В островчетата от неразтопен сняг не се виждаха следи. Висока ограда от плет, който отдавна не беше жив. Древно птиче гнездо сред тъмната плетеница от клони. Те стояха в двора и гледаха фасадата. Ръчно изработените тухли на къщата бяха изпечени от пръстта, на която стояха. От колоните и стряхата боята се белеше на дълги сухи ивици. Горе на дълга верига висеше лампа. Момчето се вкопчи в баща си, докато се качваха по стълбите. Един от прозорците беше леко открехнат и от него излизаше някакъв шнур, който минаваше през верандата и изчезваше в тревата. Мъжът хвана момчето за ръка и те минаха по верандата. Някога по тези дъски бяха стъпвали роби, носейки сребърни подноси с храни и напитки. Приближиха се до прозореца и надникнаха.

Ами ако тук има някой, татко?

Никой няма.

По-добре да си вървим, татко.

Трябва да намерим нещо за ядене. Нямаме избор.

Можем да намерим нещо другаде.

Всичко ще бъде наред. Хайде.

Мъжът извади пистолета от колана си и опита вратата. Тя се отвори леко на големите си месингови панти. Спряха и се ослушаха. Сетне пристъпиха в просторното фоайе, чийто черни и бели мраморни плочи бяха наредени под формата на домино. Широка стълба водеше към горния етаж. Стените бяха облепени с тапети на фирмата „Морис“7, които сега бяха прогизнали от влага и разкривени. Гипсовият таван беше издут и провиснал на няколко места, а пожълтелият корниз висеше изкривен и напукан. Вляво имаше врата, водеща към някогашната трапезария, в която имаше грамаден бюфет от орехово дърво. Вратите и чекмеджетата му ги нямаше, но останалото беше твърде голямо, за да бъде изгорено. Мъжът и момчето стояха на вратата. В единия край на стаята имаше голяма купчина дрехи. Дрехи и обувки. Колани. Палта. Одеала и стари спални чували. Щеше да има достатъчно време да помисли за това по-късно. Момчето висеше на ръката му. Беше примряло от ужас. Прекосиха фоайето на път към стаята в далечния край, влязоха вътре и се спряха. Огромна зала, чийто таван беше два пъти по-висок от вратите. Камина с неизмазани тухли, над която личеше мястото, откъдето дървената полица е била откъртена, за да бъде изгорена. На пода пред огнището бяха наредени дюшеци със завивки. Татко, прошепна момчето. Шт, каза той.

Пепелта беше студена. Наблизо имаше няколко почернели тенджери. Той клекна на пети, взе една от тях, помириса я и я остави. Изправи се и погледна през прозореца. Сива утъпкана трева. Сив сняг. Шнурът, който минаваше през прозореца, беше вързан за месингов звънец, а самият звънец беше прикачен за груба дървена греда, закована за рамката на прозореца. Хвана момчето за ръка и тръгнаха по един тесен коридор към кухнята. Навсякъде бяха разпилени боклуци. Ръждясала мивка. Миризма на плесен и изпражнения. Влязоха в една съседна малка стая, може би кухненски килер.

На пода на помещението имаше капак, заключен с голям катинар, направен от метални пластини. Мъжът стоеше и го гледаше.

Татко, каза момчето. Трябва да вървим. Татко.

Има причина този капак да е заключен.

Момчето го дърпаше за ръката. Беше почти разплакано. Татко? — каза то.

Трябва ни храна.

Не съм гладен, татко. Не съм.

Ще се наложи да намерим лост за къртене или нещо подобно.

Излязоха през задната врата, като момчето почти висеше на него. Мъжът мушна пистолета в колана си и огледа двора. Там имаше алея, застлана с тухли, и разкривеното очертание на нещо, което някога е било чемширена ограда. В двора имаше стара желязна брана, подпряна на тухлената стена на къщата и някой беше натикал между металните й пръчки 150-литров чугунен котел, каквито се използват за топене на свинска мас. Отдолу имаше пепел от огън и почернели цепеници. Малко встрани — каруца с гумени колелета. Всички тези неща той видя и не видя. В дъното на двора имаше стара дървена постройка за опушване на месо и барака за инструменти. Тръгна натам, наполовина влачейки детето и разгледа инструментите, които бяха в една бъчва под навеса на бараката. Избра си една права лопата с дълга дръжка и я претегли в ръката си. Хайде, каза той.

Когато се върнаха в къщата, той започна да удря с лопатата по металната панта на катинара, която беше захваната с винтове за дъските на пода, докато най-накрая успя да я пъхне под нея и да я откърти заедно е целия катинар. Мушна острието на лопатата под ръба, спря се за миг и извади запалката си. Сетне дръпна дръжката на капака, повдигна го, наведе се и го задържа с ръка. Татко, прошепна момчето.

Мъжът се спря. Чуй ме, каза той. Просто престани. Ние умираме от глад. Разбираш ли? След това бутна капака и го остави да падне на пода от другата страна.

Почакай ме тук, каза той.

Ще дойда с теб.

Мислех, че те е страх.

Страх ме е.

Добре. Стой близо до мен.

Заслиза надолу по неравните дървени стъпала. Наведе главата си, щракна запалката и завъртя пламъчето в тъмнината, сякаш правеше жертвоприношение. Студ и влага. Нечестива воня. Момчето се беше вкопчило в якето му. Мъжът видя част от каменна стена. Пръстен под. Стар дюшек с тъмни петна по него. Наведе се, отстъпи крачка назад и отново вдигна светлината. До каменната стена се бяха притиснали голи човешки фигури, мъже и жени, опитващи се да се скрият, заслонили лица с ръцете си. На матрака лежеше мъж, чиито крака ги нямаше чак до глезените, а чуканчетата му бяха почернели и обгорели. Миризмата беше ужасна.

Боже, прошепна той.

Сетне един по един те започнаха да се извръщат, примигвайки под жалката светлинка. Помогнете ни, прошепнаха хората. Помогнете ни.

Боже мой, каза мъжът. О, боже.

Сетне се обърна и грабна момчето. Бързо, каза той. Бързо.

Изтърва запалката. Нямаше кога да я търси. Бутна момчето нагоре по стълбите. Помогнете ни, викаха те.

Бързо.

Едно брадясало лице се появи и примига в основата на стълбите. Моля ви, извика непознатият. Моля ви.

Бързо. За Бога, побързай.

Мъжът избута момчето през отвора и то падна на пода по очи. Той се спря за миг, хвана капака, затръшна го обратно на мястото му и се обърна да помогне на момчето, но то вече бе станало и танцуваше своя малък танц на ужаса. Ще престанеш ли, за Бога, просъска мъжът. Момчето сочеше към прозореца и когато погледна натам, той също се вкамени. През полето към къщата вървяха четирима брадати мъже и две жени. Хвана момчето за ръка. Боже, каза той. Тичай. Тичай!

Те се втурнаха през къщата към входната врата и се спуснаха надолу по стълбите. Когато стигнаха до средата на алеята, мъжът повлече момчето през моравата. Погледна назад. Бяха отчасти скрити зад останките от живия плет, но знаеше, че в най-добрият случай имат само няколко минути или пък изобщо нямат никакви. Преминаха моравата и навлязоха в насаждения от мъртва захарна тръстика, сетне прекосиха пътя и тръгнаха през гората. Мъжът стисна още по-силно китката на момчето. Тичай, прошепна той. Трябва да тичаме. Погледна към къщата, но не видя нищо. Ако излезеха на алеята, щяха да го видят да бяга между дърветата с момчето. Това е моментът. Това е моментът. Той падна на земята и дръпна момчето до себе си. Шт, каза той. Шт.

Те ще ни убият ли? Татко?

Шт.

Лежаха сред листата и пепелта с разтуптени сърца. Мъжът почувства пристъп на кашлица. Трябваше да сложи ръка на устата си, но момчето я стискаше с всичка сила и отказваше да я пусне, а в другата държеше пистолета. Направи усилие да сподави кашлицата, ослушвайки се в същото време. Зарови брадичка между листата и се опита да види какво става. Дръж си главата долу, прошепна той.

Идват ли след нас?

Не.

Те запълзяха бавно през листата към нещо, което приличаше на падина. Мъжът се спря за миг и се ослуша, държейки момчето. Чу ги да разговарят някъде при пътя. Глас на жена. Сетне чу шумоленето на сухите листа. Хвана ръката на момчето и тикна револвера в нея. Вземи го, прошепна той. Обгърна раменете му с ръка и я задържа там. Телцето му беше толкова слабо. Не се страхувай, каза той. Ако те хванат, ще трябва да го направиш. Разбираш ли? Шт. Не плачи. Чуваш ли ме? Знаеш как да го направиш. Пъхаш го в устата си и го насочваш нагоре. Направи го бързо и силно. Разбираш ли? Спри да плачеш. Разбираш ли?

Мисля, че да.

Не, това не е достатъчно. Разбираш ли?

Да.

Кажи, да, разбирам, татко.

Да, разбирам, татко.

Мъжът го погледна. Единственото, което видя, беше ужас. Взе пистолета. Не, не разбираш, каза той.

Не знам какво да правя, татко. Не знам какво да правя. Ти къде ще бъдеш?

Всичко е наред.

Не знам какво да правя.

Шт. Ще бъда с теб. Няма да те оставя.

Обещаваш ли?

Да, обещавам. Имах намерение да се опитам да ги отклоня. Но не мога да те оставя.

Татко?

Шт. Стой долу.

Толкова ме е страх.

Шт.

Те лежаха и се ослушваха. Можеш ли да го направиш? Когато моментът дойде? Когато моментът дойде, няма да има време. Сега е моментът. Проклет да си, Господи, и умри. Ами ако пистолетът засече? Не трябва да засича. А ако все пак засече? Ще можеш ли да разбиеш любимия череп с камък? Има ли в теб някой, когото не познаваш? Възможно ли е това? Дръж го в прегръдките си. Просто така. Душата е изменчива. Притисни го до себе си. Целуни го. Бързо.

Мъжът чакаше. С малкия никелиран пистолет в ръката си. Отново пристъп на кашлица. Направи огромно усилие, за да го спре. Опита се да се ослуша, но не чу нищо. Няма да те оставя, прошепна той. Никога няма да те оставя. Разбираш ли? Лежеше сред листата, прегърнал треперещото дете. Стискайки револвера. През цялото време, докато падаше мрак, до идването на нощта. Студена и беззвездна. Започна да си мисли, че имат шанс. Просто трябва да чакаме, прошепна той. Толкова беше студено. Опита се да мисли, но умът му плуваше. Беше толкова слаб. А бе имал намерение да тича. Той не можеше да тича. Когато ги обгърна пълен мрак, той разкопча каишките на раницата, извади одеалата, зави с тях момчето и то скоро заспа.

През нощта чу ужасни писъци, идващи от къщата, и се опита да запуши ушите на момчето с ръка. Малко по-късно крясъците спряха. Лежеше и се ослушваше. Когато излязоха от тръстиката и пресякоха пътя, бе видял някаква голяма кутия. Нещо като детска къщичка за игра. Разбра, че точно това беше мястото, откъдето онези хора наблюдаваха пътя. Лежаха скрити и биеха звънеца в къщата, за да дадат знак на останалите от групата си, че някой е дошъл. Унесе се и заспа. Нещо идва насам? Стъпки сред листата. Не. Само вятърът. Нищо. Надигна се и погледна към къщата, но всичко тънеше в мрак. Раздруса момчето и го събуди. Хайде, каза той. Трябва да тръгваме. Момчето не отговори, но мъжът знаеше, че е будно. Отметна одеалата и ги привърза към раницата. Хайде, прошепна той.