Пътят

Стояха на един каменен вълнолом и гледаха на юг. Сива солена пяна се люшкаше и плискаше в камъните. Дългата извивка на брега на залива. Сива като вулканичен прах. Вятърът, който идваше от океана, миришеше леко на йод. И това беше всичко. Познатата миризма на море я нямаше. Тъмни петна от морски мъх по скалите. Те продължиха нататък, но скоро пътят им беше препречен от висока ивица от сушата, която навлизаше в морето. Отклониха се от брега и тръгнаха по една стара пътека през дюните и мъртвия морски овес, докато стигнаха до един нисък нос. Под тях имаше ивица земя, подобна на кука, обвита в тъмна мъгла, която се носеше над брега, а по-нататък се виждаше наполовина преобърнатият корпус на платноходка, тласкан от вълните.

Те приклекнаха в сухата трева, вперили поглед в лодката.

Какво трябва да направим? — попита момчето.

Нека просто да погледаме.

Студено ми е.

Знам. Да се наведем още малко, за да не стоим на вятъра.

Той седна и прегърна момчето пред себе си. Мъртвите стръкове трева се удряха леко един в друг. Ширнала се сива пустош. Ивиците на вълните, които пълзяха безкрайно към брега. Колко още трябва да стоим тук? — попита момчето.

Не дълго.

Дали има хора на лодката, татко?

Не мисля.

Те нямаше да могат да стоят прави.

Да, така е. Виждаш ли някакви следи?

Не.

Нека просто да почакаме малко.

Студено ми е.

Вървяха по извития като полумесец бряг, придържайки се към по-твърдия пясък под ивицата с изхвърлените от прилива боклуци. Спряха се, чувайки пърпоренето на дрехите си под напора на вятъра. Стъклени рибарски шамандури, покрити със сива кора. Кости от морски птици. По брега вървеше безкрайна плетеница от морски водорасли и останки от милиони риби, която се простираше, докъдето поглед стига, като графика на смъртта. Една огромна солена гробница. Лишена от смисъл. Лишена от смисъл.

От края на тази ивица до платноходката имаше около трийсетина метра водно пространство. Те стояха и гледаха към яхтата. Дълга около двайсет метра, без всякакви съоръжения на палубата, килната настрани, на дълбочина около три и половина метра. Това беше съд с две мачти, но и двете бяха прекършени близо до основата им на палубата. Останали бяха единствено месинговите обтежки за платната, част от перилата по края и стоманеният обръч на руля, който стърчеше при кърмата. Мъжът се обърна и се загледа към брега и дюните отвъд него. Сетне подаде пистолета на момчето, седна в пясъка и започна да си развързва връзките на обувките.

Какво ще правиш, татко?

Ще огледам.

Може ли да дойда с теб?

Не. Искам да останеш тук на брега.

Искам да дойда с теб.

Трябва да останеш тук на пост. И освен това водата е дълбока.

Ще мога ли да те виждам?

Да. Ще те държа под око. За да съм сигурен, че всичко е наред.

Искам да дойда с теб.

Мъжът го погледна. Не може, каза той. Вятърът ще отнесе дрехите ни. Някой трябва да се грижи за нещата ни.

Сгъна всичко на купчина. Боже, какъв студ! Наведе се и целуна момчето по челото. Недей да се тревожиш, каза той. Просто бъди нащрек. Нагази гол в морето, спря се и се обля с вода. Сетне продължи да напредва бавно, разплисквайки водата, и се гмурна с главата напред.