Пътят

Някога в планинските потоци имаше пъстърви. Човек можеше да ги види в кехлибарената вода, където белите върхове на перките им браздяха леко повърхността. Вземеш ли ги в ръката си, миришеха на мъх. Лъскави, силни и гъвкави. По гърбовете им имаше плетеници от шарки, които бяха карти на света в неговото ставане. Лабиринти и карти. На нещо, което не може да бъде върнато. Нито да бъде поправено. В дълбоките долини, където те живееха, всички неща бяха по-стари от човека и трептяха от тайнственост.