Пътят

Пристъпваха в непрогледния мрак като слепци. Мъжът държеше ръката си протегната напред, макар че нямаше в какво да се блъсне в тази солена пустош. Прибоят се чуваше по-слабо, но той се ориентираше по вятъра и след като бяха вървели близо час, излязоха от обраслата с трева и морски овес ивица и се спряха сред сухия пясък в горната част на брега. Вятърът беше по-студен. Мъжът дръпна момчето от другата си страна, така че да бъде по на завет и в същия миг брегът изведнъж изплува, потръпвайки, от мрака и изчезна отново.

Какво беше това, татко?

Нищо. Светкавица. Хайде.

Той прехвърли вързопа през рамо и хвана момчето за ръка. Вървяха, повдигайки високо крака като коне на парад, за да избегнат изхвърлените от морето дървета и коренища. Странната сива светлина отново се разля над брега. Далечен тътен на гръмотевица, който заглъхна в тъмнината. Мисля, че видях следите ни, каза той.

Значи вървим в правилната посока.

Да. Така мисля.

Много ми е студено, татко.

Знам. Да се молим да има още светкавици.