Пътят

След един кръстопът в тази пустош започнаха да попадат на изоставен преди години багаж. Кутии с части. Всичко беше разтопено и почерняло. Стари пластмасови куфари, обезформени от температурата. Тук там имаше отпечатъци от вещи, изтръгнати от асфалта от грабливи птици. Миля по-нататък започнаха да се появяват и трупове. Фигури наполовина потънали в асфалта, вкопчени в себе си, с усти, застинали във вой. Мъжът прегърна момчето. Хвани ме за ръката, каза той. Не мисля, че трябва да виждаш това.

Защото онова, което влезе в главата ти, остава завинаги ли?

Да.

Всичко е наред, татко.

Така ли?

Те са вече там.

Не искам да гледаш.

Но те все пак ще бъдат там.

Мъжът се спря и се облегна на количката. Погледна надолу по пътя, сетне към детето. Изглеждаше толкова странно спокойно.

Защо просто не продължим? — каза момчето.

Да, добре.

Те са се опитвали да избягат, нали, татко?

Да. Опитвали са се.

Защо не са се отклонили от пътя?

Не са могли. Всичко е било в огън.

Те вървяха между мумифицираните фигури. Черната кожа беше опъната върху костите, а лицата им бяха нацепени и сбръчкани върху черепите. Като жертви на някакво зловещо всмукване. Мъжът и момчето пристъпваха по този тих коридор между носещата се на талази пепел, където телата оставаха в своята вечна борба в студената стопилка на пътя.

Минаха през едно крайпътно селце, опожарено до основи. Метални цистерни за вода и няколко стърчащи комина с почернели тухли. В канавките имаше сива шлака от разтопено стъкло, а покрай пътя, в продължение на мили, се точеха преплетени снопове от ръждясали жици. Мъжът кашляше при всяка стъпка. Видя, че момчето го наблюдава. Знаеше какво си мисли, но не можеше да направи нищо.

Седнаха на пътя и изядоха остатъците от печените си питки, които бяха станали корави като бисквити, и последната риба тон. Той отвори една консерва със сини сливи и си я разделиха. Момчето наклони тенекиената кутия в скута си, така че да събере последния сок, прокара пръст по вътрешната стена и го пъхна в устата си.

Внимавай да не се порежеш, рече мъжът.

Винаги ми казваш това.

Знам.

Гледаше го как облизва капака на кутията. Много внимателно. Като котка, която ближе отражението си в огледалото. Стига си ме гледал, каза момчето.

Добре.

То натисна капака на консервната кутия надолу и я сложи на пътя пред себе си. Какво? — попита детето. Какво има?

Нищо.

Кажи ми.

Мисля, че някой ни преследва.

И на мен така ми се струва.

И на теб така ти се струва?

Да. Точно това си мислех, че ще ми кажеш. Какво искаш да направим?

Не знам.

А какво мислиш?

Нека просто да продължим. Но трябва да скрием боклука си.

Защото ще си помислят, че имаме много храна?

Да.

И ще се опитат да ни убият.

Няма да ни убият.

Но могат да се опитат.

Но няма да успеят.

Добре.

Мисля, че трябва да се скрием в бурените. За да видим кои са.

И колко са.

Да, и колко са.

Добре.

Ако успеем да минем през реката, ще се изкачим на онези скали отсреща и оттам ще виждаме пътя отвисоко.

Добре.

Станаха и струпаха одеалата върху количката. Вземи консервните кутии, каза мъжът.

Дългият сумрак вече беше напреднал, когато пътят стигна до реката. Минаха по моста и тръгнаха с количката през гората, търсейки място, където да я оставят, така че да не се вижда. По едно време се спряха и погледнаха назад към пътя в падащия здрач.

Ами ако я избутаме долу под моста?

А ако те слязат долу за вода?

Колко далече са според теб?

Не знам.

Стъмва се.

Знам.

Ами ако отминат в тъмното?

Просто трябва да намерим място, откъдето да наблюдаваме. Не е толкова тъмно още.

Скриха количката и се заизкачваха с одеалата си нагоре по склона между скалите. Избраха си място, откъдето пътят се виждаше между дърветата, може би на около половин миля разстояние. Бяха заслонени от вятъра и се завиха с одеалата, като ту единият, ту другият наблюдаваше пътя, но не след дълго момчето заспа. Той самият се беше унесъл, когато една фигура се появи в горната част на пътя. Сетне още две. А после и четвърта. Спряха се и се скупчиха. След това продължиха. Едва-едва ги различаваше в дълбокия сумрак. Помисли си, че скоро може да спрат и съжали, че не е избрал по-отдалечено място от пътя. Ако решаха да спрат на пътя, щяха да прекарат дълга студена нощ. Спуснаха се надолу по пътя и тръгнаха по моста. Трима мъже и една жена. Жената вървеше с поклащаща се походка и когато наближи, видя, че е бременна. Мъжете носеха раници на гърбовете си, а жената платнен куфар. Всички имаха неописуемо окаян вид. От устите им излизаше лека пара. Минаха по моста, продължиха надолу по пътя и изчезнаха един по един в чакащия мрак.

Нощта тъй или иначе беше дълга. Когато стана достатъчно светло, за да се вижда, той се обу, стана, наметна се с едно от одеалата, пристъпи напред и погледна надолу към пътя. Гола гора с цвят на метал и полето отвъд нея. Все още се виждаха смътно изкривените очертания на стари селскостопански сгради. Вероятно бяха складирали там памук. Момчето още спеше. Той отиде долу при количката, взе картата, бутилката с вода и една консерва с плодове от оскъдните им запаси, сетне се върна обратно, седна на одеалата и се зае да изучава картата.

Винаги си мислиш, че сме изминали повече път, отколкото в действителност.

Той дръпна пръста си малко назад. Тогава тук.

Още по-назад.

Тук?

Добре.

Мъжът сгъна омекналите прогнили страници.

Те седяха и гледаха между дърветата към пътя.

Мислиш ли, че твоите деди гледат отгоре? И че претеглят делата ти в своята голяма счетоводна книга? Но спрямо какво? Няма никаква книга и дедите ти лежат мъртви в земята.

Боровете постепенно отстъпваха място на дъбовете. Магнолии. Дърветата бяха мъртви като всичко останало. Взе едно от плътните листа, стри го на прах и го остави да се посипе между пръстите му.

Рано на следващия ден бяха на пътя. Не бяха вървели дълго, когато момчето го дръпна за ръкава и спряха. Тънка струйка дим се издигаше над гората пред тях. Стояха и гледаха натам безмълвно.

Какво ще правим, татко?

Може би трябва да хвърлим един поглед.

Нека просто да продължим.

А ако и те отиват в същата посока?

Е? — каза момчето.

Тогава ще бъдат зад гърба ни. Бих искал да знам кои са. Ами ако имат цяла армия?

Това е съвсем малък огън.

Защо просто не почакаме?

Не можем да чакаме. Нямаме почти никаква храна. Трябва да продължим.

Оставиха количката в гората и провериха патроните в барабана. Дървените и истинския. Стояха и се ослушваха. Димът се издигаше вертикално в неподвижния въздух. Никакъв звук. Листата бяха омекнали от скорошните дъждове и не вдигаха шум при ходене. Мъжът се обърна и погледна момчето. На малкото мръсно лице беше изписан страх. Движеха се в широк кръг около огъня, като момчето го държеше за ръката. Той приклекна, прегърна детето с едната си ръка и дълго време се ослушваха. Мисля, че са си тръгнали, прошепна мъжът.

Какво?

Мисля, че ги няма. Но ако са още там, може да имат човек на пост.

Това може да е капан, татко.

Добре. Да почакаме малко.

Чакаха. Виждаха пушека между дърветата. Беше се появил вятър, който раздвижи острия връх на дима и те го усетиха в ноздрите си. Миришеше на готвена храна. Да заобиколим, каза мъжът.

Може ли да те държа за ръката?

Разбира се, че може.

От гората бяха останали само обгорели стволове. Не се виждаше нищо друго. Мисля, че ни видяха, каза мъжът. Мисля, че ни видяха и избягаха. Забелязали са, че имаме пистолет. И са изоставили храната си.

Да.

Да погледнем по-отблизо.

Страх ме е, татко.

Тук няма никой. Всичко е наред.

Когато навлязоха в малкото сечище, момчето го стискаше за ръката. Бяха си взели всичко, с изключение на нещо черно, което беше набучено на шиш над въглените. Той оглеждаше периметъра, когато момчето изведнъж се обърна и зарови лице в гърдите му. Мъжът се огледа бързо, за да разбере какво се е случило. Какво има? — каза той. Какво има? Момчето завъртя глава. О, татко! — каза то. Мъжът се обърна и погледна към огъня. Синът му беше видял едно овъглено човешко бебе, обезглавено, изкормено и чернеещо на шиша. Наведе се, взе момчето на ръце и тръгна към пътя, притискайки го към себе си. Съжалявам, прошепна той. Съжалявам.

Не знаеше дали някога щеше да му проговори отново. Лагеруваха до една река и той седеше край огъня, заслушан във водата, която течеше в тъмното. Мястото не беше безопасно, защото шумът на реката маскираше всичко останало, но нарочно реши да направят лагера си тук, защото смяташе, че по този начин ще поободри момчето. Изядоха последните си провизии и той се зае да изучава картата. Измери пътя с парче канап, погледна го и сетне отново го измери. До брега имаше още много път. Не знаеше какво ще намерят, когато стигнеха там. Събра парчетата от картата, сложи ги в найлоновата торба и остана да седи, загледан във въглените.

На другия ден прекосиха реката по един тесен железен мост и навлязоха в някакъв град със старовремска мелница. Претърсиха няколко дървени къщи, но не намериха нищо. Един мъж седеше на веранда в работнически гащеризон, мъртъв от години. Приличаше на сламен човек, сложен там в чест на някакъв празник. Вървяха покрай дългата тъмна стена на мелницата, чийто прозорци бяха зазидани с тухли. Фината черна пепел се носеше по улицата пред тях.

Край пътя бяха разпилени различни вещи. Електрически уреди, покъщнина, инструменти. Неща, изоставени много отдавна от бежанци на път към тяхната индивидуална и колективна смърт. Само преди година момчето понякога взимаше нещо от земята и го носеше със себе си известно време, но вече не правеше така. Седяха, почиваха и пиеха последната си прясна вода. Оставиха празната пластмасова туба на пътя. Момчето каза: Ако бяхме намерили онова малко бебе, можехме да го вземем с нас.

Да, можехме.

А те къде са го намерили.

Мъжът не отговори.

Възможно ли е да има друг човек някъде?

Не знам. Но е възможно.

Съжалявам за онова, което казах за онези хора.

Кои хора?

Онези изгорелите. Които бяха залепнали в асфалта.

Не помня да си казал нещо лошо за тях.

Не беше лошо. Можем ли да продължим сега?

Добре. Искаш ли да се повозиш в количката.

Няма нужда.

Защо не се повозиш малко?

Не искам. Всичко е наред.

Мочурлива вода в равнината. Неподвижни сиви блата край пътя. Реки, виещи се като оловни серпентини през пустите полета. Те продължаваха да вървят. Пред тях пътят се спускаше надолу към падина, обрасла с гъста тръстика. Мисля, че там има мост, каза мъжът. И вероятно малка река.

Ще можем ли да пием от водата.

Нямаме избор.

Нали няма да ни стане лошо от нея.

Не мисля. Но реката може да е пресъхнала.

Може ли да вървя напред?

Да. Разбира се, че може.

Момчето се спусна надолу по пътя. Не беше го виждал да тича от много време. Стърчащи лакти, прекалено големи маратонки, които хлопаха при бягане. Мъжът спря и се огледа, хапейки долната си устна.