Пътят

Водата почти не помръдваше, но все пак като че ли се движеше бавно покрай бетонната колона под пътя. Изплю се, за да се убеди, че е така. Взе един парцал и един пластмасов буркан от количката, уви парцала около гърлото на буркана и го потопи във водата, наблюдавайки как се пълни. Сетне вдигна капещия съд към светлината. Водата не изглеждаше толкова зле. Махна парцала и подаде буркана на момчето. Пий, каза той. Момчето пи и му го върна.

Пий още.

Пийни и ти, татко.

Добре.

Седнали, те филтрираха водата от пепелта и пиеха, докато накрая вече не можеха повече. Момчето легна по гръб в тревата.

Трябва да тръгваме.

Много съм уморен.

Знам.

Мъжът го наблюдаваше. Не бяха яли от два дни. След още два щяха да започнат да отслабват. Изкачи се на другия бряг през тръстиките, за да огледа пътя. Тъмен и непроходим, там където пресичаше откритото поле. Ветровете бяха отнесли пепелта и прахта от повърхността. Някога богати земи. Никаква следа от живот. Това не беше страната, която познаваше, с нейните имена на градове и реки. Хайде, каза той. Трябва да тръгваме.

Спяха все повече и повече. Неведнъж се събуждаха, проснати на пътя като жертви на пътно произшествие. Сънят на смъртта. Когато се събудеше, търсеше опипом пистолета.

Мъжът стоеше в оловносивата вечер, облегнал лакти на дръжката на количката, и гледаше към една къща в полето на около миля разстояние. Момчето я беше забелязало първо. Тя току изплуваше иззад завесата от пепел като къща в някакъв неясен сън. Мъжът се подпря на количката и погледна към сина си. Нямаше да им е лесно да стигнат дотам. Трябваше да вземат одеалата и да скрият количката някъде край пътя. Може би щяха да се доберат до къщата преди да се стъмни, но нямаше да могат да се върнат.

Трябва да видим какво има там. Нямаме избор.

Не искам да ходим.

Не сме яли от дни.

Не съм гладен.

Не, ти умираш от глад.

Не искам да ходим, татко.

Там няма никой. Повярвай ми.

Откъде знаеш?

Просто знам.

Онези хора може да са там.

Не, не са. Всичко ще бъде наред.

Тръгнаха през полето, наметнати с одеалата си, носейки само пистолета и бутилка вода. Земята беше изорана за един последен път и тук-там от нея стърчаха стебла. С известно усилие можеше да се видят и следите от тракторния плуг, отиващи от изток на запад. Беше валяло неотдавна и пръстта беше мека. Мъжът гледаше надолу и не след дълго се наведе и взе един връх от стрела. Плю върху нея, избърса я в шева на панталоните си и я подаде на момчето. Това беше бял кварц, съвършен като в деня, в който стрелата е била направена. Има и други, каза той. Гледай надолу и ще ги видиш. И действително намери още две. С върхове от сив кремък. Сетне зърна монета. Или копче. С плътна зелена кора от меден окис. Остърга я с нокътя на палеца си. Беше монета. Извади ножа си и започна да я почиства старателно. Буквите бяха на испански. Понечи да повика момчето, което се тътреше бавно напред, но сетне погледна сивото поле и сивото небе, хвърли монетата и побърза да го настигне.

Стояха пред къщата и я гледаха. Настлана с чакъл алея завиваше на изток. Тухлена веранда. Двойно стълбище, което се изчакваше към портик с колони. На гърба на къщата беше залепена тухлена пристройка, която някога може би е била кухня. Малко по-нататък се виждаше дървена колиба. Той се взираше в стълбището, но момчето го дърпаше за ръкава.

Може ли да почакаме малко?

Добре. Но се стъмва.

Знам.

Добре.

Седяха на стълбите и гледаха към полето.

Няма никой тук, каза мъжът.

Добре.

Още ли те е страх?

Да.

В безопасност сме.

Добре.