Пътят

Следобед отново заваля сняг. Те стояха и гледаха как светлосивите снежинки падат от навъсения здрач. Сетне продължиха нататък. Върху тъмната повърхност на пътя се оформяше тънък слой киша. Момчето продължи да изостава и мъжът спря и го изчака. Стой до мен, каза той.

Но ти вървиш толкова бързо.

Ще вървя по-бавно.

Отново поеха по пътя.

Ти май пак не говориш.

Говоря.

Искаш ли да спрем?

Аз винаги искам да спрем.

Трябва да бъдем по-внимателни. Аз трябва да бъда по-внимателен.

Знам.

Ще поспрем. Какво ще кажеш?

Добре.

Трябва само да намерим добро място.

Добре.

Падащият сняг ги обгърна. Не се виждаше нищо встрани от пътя. Той кашляше, а момчето потръпваше. Бяха се наметнали с мушамата и бутаха пазарската количка през снега. Най-накрая мъжът спря. Момчето трепереше неконтролируемо.

Трябва да спрем, каза той.

Много е студено.

Знам.

Къде сме?

Питаш къде сме?

Да.

Не знам.

Ако видиш, че ще умрем, нали ще ми кажеш?

Не знам. Няма да умрем.

Оставиха количката преобърната настрани в едно поле с острица, мъжът взе одеалата и палтата, завити в найлона, и потеглиха. Дръж се за канадката ми, каза той. Не се пускай. Прекосиха полето, преминаха през оградата, като всеки придържеше телта надолу, така че да премине другият. Телта беше ледено студена и проскърцваше при скобите. Нощта падаше бързо. Продължиха. Стигнаха до една кедрова гора с мъртви черни дървета, които все пак бяха достатъчно нагъсто, за да задържат снега. Под всяко от тях имаше скъпоценен кръг от тъмна земя и изгнили кедрови иглички.