Пътят

Настаниха се под едно дърво и струпаха одеалата и дрехите на земята. Мъжът наметна момчето с едно от одеалата и започна да нарива мъртвите иглички на купчина. Разчисти едно място в снега, така че огънят да не подпали дървото и тръгна да кърши клони от съседните кедри, изтръсквайки преди това снега от тях. Когато поднесе огънчето на запалката към сухите гнили съчки, те пламнаха веднага и той разбра, че огънят няма да изкара дълго. Погледна към момчето. Трябва да отида за още дърва, каза мъжът. Ще бъда в района. Става ли?

Какво значи в района?

Означава, че няма да бъда далече.

Добре.

Снегът вече беше натрупал около двайсетина сантиметра. Мъжът газеше между дърветата, измъквайки падналите клони изпод снега, и когато събра един наръч и се върна при огъня, той беше угаснал, превръщайки се в купчинка мъждукащи въглени. Хвърли клоните върху тях и тръгна отново за нови. Ставаше все по-трудно, защото се стъмваше и светлината от огъня не стигаше достатъчно далече. Ако се опиташе да бърза, се задъхваше. Когато погледна зад себе си, момчето се бъхтеше през снега, който стигаше почти до коленете му, събираше клони и ги трупаше в ръцете си.

Снегът не спря да вали. През нощта се събуждаше и с усилие успяваше да запали огъня отново. Беше разгънал мушамата, закачайки единия й край под дървото в опит да задържи топлината на огъня. Погледна лицето на сина си, който спеше под оранжевата светлина. Хлътналите му бузи бяха нашарени с черно. Отблъсна пристъпа на ярост. Безполезно. Момчето едва ли щеше да има сили да пътува още дълго. Дори и да спреше да вали, пътят щеше да бъде почти непроходим. Снегът шепнеше в тишината, а искрите се издигаха, чезнеха и умираха в безкрайната чернота.

Беше наполовина заспал, когато чу трясък в гората. Сетне още един. Надигна се. Огънят беше почти угаснал и сред въглените играеха случайни пламъчета. Ослуша се. Дългият сух пукот на чупещи се клони. След това още един трясък. Протегна ръка и разтърси момчето. Събуди се, каза той. Трябва да тръгваме.

Детето изтри съня от очите си с опакото на ръцете си. Какво има, татко? — попита то.

Хайде. Трябва да се махнем оттук.

Какъв е този звук?

Дърветата. Те падат.

Момчето се надигна и се огледа уплашено.

Няма страшно, каза мъжът. Хайде. Трябва да побързаме.

Грабна завивките, сгъна ги и ги уви в мушамата. Погледна нагоре. Снежинките падаха към очите му. От огъня беше останала само жарава, не даваше никаква светлина, дървата почти бяха свършили и кедрите падаха навсякъде около тях в чернотата. Момчето се държеше за него. Отдалечиха се и мъжът се опита да намери безопасно място в тъмнината. Най-накрая разстла мушамата и двамата просто седнаха и се завиха с одеалата. Той притисна момчето до себе си. Трясъкът на падащите дървета и глухият бумтеж на камарите сняг, които се сгромолясваха на земята, караха гората да потрепва. Мъжът прегърна момчето, каза му, че всичко ще бъде наред и че скоро ще спре, както наистина и стана след малко. Приглушеният тътен замря в далечината. Още един трясък, далечен и самотен. След това нищо. Ето, каза той. Мисля, че това беше. Прокопа тунел под едно от падналите дървета, като загребваше снега с ръце, криейки замръзналите си пръсти в ръкавите. Замъкнаха там завивките и мушамата и малко по-късно спяха отново, въпреки лютия студ.

Когато се съмна, мъжът изпълзя от бърлогата им. Опънатият отгоре найлон бе натежал от снега. Изправи се и се огледа. Беше спряло да вали и кедровите дървета лежаха наоколо под могили от сняг и изпотрошени клони. Малкото дънери, които все още стояха прави, изглеждаха голи и обгорели на фона на пепелявия пейзаж. Закрачи през преспите, оставяйки момчето да спи под дървото като някакво животно, потънало в зимен сън. Снегът беше почти до коленете му. Мъртвата острица сред полето бе почти затрупана. Задържалият се върху бодливата тел сняг приличаше на острие на бръснач и тишината бе почти бездиханна. Мъжът се подпря на един кол на оградата и се закашля. Нямаше никаква представа къде е количката и си помисли, че оглупява и умът му не работи както трябва. Съсредоточи се, каза си той. Мисли. Когато се обърна и понечи да тръгне обратно, момчето го викаше.

Трябва да вървим, каза той. Не можем да останем тук.

Момчето се взираше мрачно в сивите преспи.

Хайде.

Преминаха през телената ограда.

Къде отиваме? — попита момчето.

Трябва да намерим количката.

Детето просто стоеше там, мушнало ръце под мишниците си.

Хайде, каза мъжът. Трябва да намериш сили.

Газеше през преспите по полето. Снегът беше дълбок и сивкав. Пепелта и саждите не спираха да се сипят върху него. Направи с усилие още няколко крачки, сетне погледна назад. Момчето беше паднало. Остави навитите одеала и мушамата на снега, върна се и го вдигна. То трепереше. Изтупа го и го прегърна. Съжалявам, каза той. Съжалявам.

Търсенето на количката отне много време. Когато най-накрая я намери, той я измъкна изпод преспите, изрови рапицата, изтупа я от снега и пъхна вътре едно от одеалата. Сложи я обратно в коша на количката заедно с другите одеала и саката. Взе момчето и го остави да седне най-отгоре, развърза обувките му и ги събу. Сетне извади ножа си и започна да реже едно от саката, омотавайки парчетата около краката на момчето. След това отряза от найлона няколко квадратни парчета, които уви около глезените на сина си, стягайки ги с хастара от ръкавите на сакото. Отстъпи крачка назад. Момчето погледна надолу. Сега и ти, татко, каза то. Мъжът хвърли едно от саката върху раменете на момчето, седна на мушамата и уви и своите крака. Сетне се изправи, стопли ръцете си в канадката и прибра обувките им в раницата, заедно с бинокъла и камиончето на момчето. Изтупа мушамата от снега, сгъна я, привърза я към денка с одеалата, метна всичко на рамо и погледна за последно в коша на количката, но това беше всичко. Да вървим, каза той. Момчето хвърли прощален поглед на количката и тръгна след него по пътя.

Беше по-трудно, отколкото бе предполагал. За един час успяха да изминат само около миля. Спря се и погледна назад към момчето. То беше спряло и чакаше.

Мислиш си, че ще умрем, нали?

Не знам.

Няма да умрем.

Добре.

Но трябва да ми вярваш.

Не знам.

Защо мислиш, че ще умрем?

Не знам.

Престани да казваш не знам.

Добре.

Защо мислиш, че ще умрем?

Нямаме нищо за ядене.

Ще намерим.

Добре.

Колко дълго според теб хората могат да изкарат без храна?

Не знам.

Но все пак какво мислиш?

Може би няколко дни.

И после какво? Просто падат и умират?

Да.

Е добре, не е така. Необходимо е много повече време. Имаме вода. Това е най-важното нещо. Човек не може да издържи много дълго без вода.

Добре.

Но трябва да ми вярваш.

Не знам.

Той се вгледа в него. Момчето стоеше там с ръце в джобовете на прекомерно голямото вълнено сако на тънко райе.

Мислиш ли, че те лъжа?

Не.

Но смяташ, че бих могъл да те излъжа за това, че ще умрем.

Да.

Е, може и да умрем. Но няма до го направим.

Добре.

Мъжът погледна нагоре. Имаше дни, когато пепелявото було на небето изтъняваше и дърветата покрай пътя хвърляха съвсем лека сянка върху снега. Продължиха нататък. Момчето не се справяше добре. Той спря, провери краката му и стегна найлоните. Когато снегът започнеше да се топи, щеше да им е трудно да запазят краката си сухи. Спираха често да почиват. Нямаше сили да носи детето. Сядаха на денка с одеалата и палтата и ядяха от мръсния сняг с шепи. Следобед той започна да се топи. Минаха покрай една опожарена къща, от която беше останал да стърчи само тухленият комин. През целия ден вървяха по пътя. Толкова часове, колкото имаше денят. Бяха изминали три мили.

Беше предположил, че пътят ще е толкова трудно проходим, че никой няма да пътува по него, но грешеше. Направиха лагера си близо до самата пътна настилка, накладоха огън, измъкнаха от снега големи мъртви клони, хвърлиха ги в пламъците и малко по-късно те започнаха да съскат и да вдигат пара. Не можаха да се преборят със студа. Няколкото одеала, които имаха, не бяха достатъчни, за да не премръзнат. Мъжът се опита да стои буден. От време на време се сепваше в полусън и започваше трескаво да се опипва, търсейки пистолета. Момчето беше толкова слабичко. Гледаше го, докато спи. Изопнато лице и хлътнали очи. Странна красота. Стана и домъкна още дърва до огъня.

Излязоха на пътя и се спряха. В снега имаше следи. Каруца. Някакво превозно средство с колела. Нещо с гуми, съдейки по отпечатъците. Между колелата се виждаха следи от обувки. Някой бе минал покрай тях в тъмното, отивайки на юг. Най-късно призори. Пътувайки през нощта. Мъжът стоеше и мислеше. Огледа внимателно следите. Бяха минали на петдесетина стъпки от огъня, без дори да забавят ход. Зарея поглед по посока на пътя. Момчето го наблюдаваше.

Трябва да се махнем от пътя.

Защо, татко?

Някакви хора идват насам.

Те от лошите ли са?

Боя се, че да.

Но може пък да са от добрите. Нали?

Той не отговори. Погледна небето по стар навик, но там нямаше какво да се види.

Какво ще правим, татко?

Да вървим.

Можем ли да се върнем при огъня?

Не. Хайде, може би нямаме много време.

Много съм гладен.

Знам.

Какво ще правим?

Трябва да се скрием. И да се махнем от пътя.

Те ще видят ли следите ни?

Да.

И какво ще правим тогава?

Не знам.

Ще разберат ли кои сме?

Какво?

Когато видят следите ни, ще разберат ли кои сме?

Мъжът погледна назад към големите гладки отпечатъци в снега.

Ще се досетят, каза той.

Сетне се спря.

Трябва да обмислим нещата. Да се върнем при огъня.