Пътят

Когато се събуди отново, си помисли, че дъждът е спрял. Но не това го беше събудило. В съня си беше посетен от създания, каквито не беше виждал никога преди това. Те не говореха. Стояха приведени до леглото му и сетне се спотаиха, когато се събуди. Обърна се и погледна момчето. Може би тогава за първи път си даде сметка, че в очите на детето изглеждаше като чуждоземен. Същество от планета, която вече не съществуваше. Разказите за която будеха съмнения. Той не можеше да съгради за негово удоволствие изгубения свят, без да очертае и загубата, и детето като че ли разбираше това по-добре от него. Опита се да си спомни съня, но не можа. Беше останало само чувството. Помисли си, че онези създания може би бяха дошли да го предупредят. За какво? Че не може да разпали в сърцето на момчето онова, което в неговото сърце беше пепел. Дори и сега част от него съжаляваше, че са намерили това убежище. Част от него винаги искаше всичко това да свърши.

Провери дали клапанът на газовата бутилка е изключен, сложи малката печка на кутията за обувки, седна и се зае да я разглоби. Махна долния капак и откачи двете горелки с малък извит гаечен ключ. Свърза маркуча от газовата бутилка с едната от горелките и се загледа за миг в нея — отлята от светъл метал, малка и лека. Сложи я върху кутията за обувки, отнесе разглобения корпус на печката при останалите ненужни вещи и се качи по стълбата, за да види какво е времето. Дюшекът върху шперплата беше прогизнал от дъжда и капакът беше натежал. Повдигна го с раменете си и остана така, загледан навън. Ръмеше. Невъзможно беше да прецени кое време на деня е. Погледна към къщата, към дъждовния пейзаж, сетне затвори капака, спусна се по стълбите и се зае със закуската.

Прекараха деня в ядене и спане. Беше решил да тръгнат, но дъждът им даде достатъчно основание да останат. Пазарската количка беше в бараката. Малко вероятно беше някой да пътува по пътя днес. Прегледаха наново запасите и отделиха онова, което можеха да вземат, струпвайки го на премерено голяма купчина в единия ъгъл на бункера. Денят беше кратък, едва ли изобщо можеше да бъде наречен и ден. Когато се стъмни, дъждът спря. Тогава те отвориха капака и започнаха да пренасят кутиите и пакетите в бараката и да товарят количката. Слабо осветеният отвор в тъмния двор, подобен на зейнал гроб в Деня на Страшния съд, напомняше за някаква стара апокалиптична картина. Когато количката беше натъпкана догоре, мъжът хвърли отгоре й един насмолен брезент и го стегна с въжета за бънджи-скокове. Сетне останаха загледани в нея, осветявайки я с фенерчето. Хрумна му, че трябваше да вземе няколко резервни колелца от другите колички, но сега беше твърде късно. Щеше да е хубаво и ако беше запазил мотоциклетното огледало от старата количка. Вечеряха и спаха до сутринта. После се изкъпаха отново и измиха косите си в легени с топла вода. Закусиха и с първата светлина на деня потеглиха на път. Носеха на лицата си нови маски, направени от чаршафи. Момчето вървеше напред и разчистваше падналите на асфалта пръчки и клонки, а мъжът се беше привел над дръжките на количката, наблюдавайки пътя, който се губеше в далечината пред тях.

Количката беше прекалено тежка, за да я избутат в мократа гора и затова по обяд спряха по средата на пътя. Направиха си чай и изядоха последната консервирана шунка с бисквити, горчица и ябълково пюре. Седнали гръб в гръб, те гледаха към пътя.

Знаеш ли къде сме, татко? — попита момчето.

Приблизително.

Колко приблизително?

Е добре, мисля, че сме на около двеста мили от брега. При птичи полет.

Птичи полет?

Да. Това означава по права линия.

Ще стигнем ли там скоро?

Не чак толкова скоро. Но скоро. Ние не се движим по права линия.

Защото птиците не трябва да следват пътищата?

Да.

Те могат да отидат, където си поискат.

Да.

Мислиш ли, че някъде би могло да има птици?

Не знам.

Но как мислиш?

Мисля, че е малко вероятно.

Те могат ли да долетят до Марс или някоя друга планета?

Не, не могат.

Защото това е много далече?

Да.

Дори и да искат?

Дори и да искат.

Ами ако все пак се опитат, стигнат до средата на пътя и след това се уморят прекалено много? В такъв случай ще паднат ли обратно на земята?

Всъщност те не биха могли да стигнат до средата на пътя, защото тя е в космоса, където няма въздух и не биха могли да летят. Освен това там е толкова студено, че биха измръзнали до смърт.

О!

И освен това не биха могли да знаят къде е Марс.

А ние знаем ли къде е Марс?

Горе-долу.

Ако имахме космически кораб, можехме ли да отидем там?

Е, ако имахме добър космически кораб и хора, които да ни помогнат, предполагам, че бихме могли да стигнем дотам.

А там ще има ли храна и разни други неща?

Не, там няма нищо.

О!

Седяха дълго на сгънатите си одеала, наблюдавайки пътя в двете посоки. Никакъв вятър. Нищо. След известно време момчето каза: Вече няма никакви птици, нали? Да, така е.

Само в книгите.

Да. Само в книгите.

Не знаех това.

Готов ли си?

Да.

Станаха и прибраха чашите си и недоядените бисквити. Мъжът сложи одеалата върху количката, стегна брезента отгоре и се загледа в момчето. Какво има? — попита то.

Знам, че си мислеше, че ще умрем.

Така е.

Но това не се случи.

Да.

Добре.

Може ли да те попитам нещо?

Разбира се.

Ако бяхме птици, можехме ли да се издигнем достатъчно високо, за да видим слънцето?

Да. Бихме могли.

Така си и мислех. Би било страхотно.

Така е. Готов ли си?

Да.

Мъжът се спря. Какво стана с флейтата ти?

Изхвърлих я.

Изхвърлил си я?

Да.

Добре.

Добре.

В дългия сив сумрак те преминаха през една река и се спряха да погледнат над бетонния парапет към бавната мъртва вода, която течеше долу. Върху плащаницата от пепел надолу по течението се виждаше очертанието на опожарен град, подобен на паднала черна завеса. Видяха го още веднъж по здрач, докато бутаха количката по едно голямо възвишение. Спряха да починат и завъртяха количката настрани, така че да не тръгне надолу по нанадолнището. Маските им вече бяха посивели там, където беше устата, а около очите си имаха тъмни кръгове. Седнаха в пепелта встрани от пътя и погледнаха на изток, където силуетът на града постепенно чезнеше в падащата нощ. Не видяха никакви светлини.

Мислиш ли, че там има някой, татко?

Не знам.

Кога ще можем да спрем.

Можем да спрем и сега.

Тук на хълма?

Можем да закараме количката ей при онези скали и да я покрием с клони.

Това добро място ли е за спиране?

Е, хората не обичат да спират на хълмове. А ние пък не обичаме хората да спират, където сме ние.

Значи е добро място за нас.

Така мисля.

Защото сме умни.

Е, нека не ставаме прекалено умни.

Добре.

Готов ли си?

Да.

Момчето стана, взе метлата си и я сложи на рамо. Сетне погледна към баща си. Какви са нашите дългосрочни цели? — попита то.

Какво?

Нашите дългосрочни цели.

Къде го чу това?

Не знам.

Не, кажи ми!

Ти го каза.

Кога?

Преди много време.

И какъв беше отговорът?

Не помня.

Е, и аз също. Хайде. Стъмва се.

Късно на другия ден, докато следваха един завой на пътя, момчето се спря и сложи ръка на количката. Татко, прошепна то. Мъжът вдигна глава. В далечината по пътя се тътреше приведена фигура.

Известно време мъжът остана, облегнат на дръжките на количката. Е, каза той. Кой ли е този?

Какво ще правим, татко?

Може да е примамка.

И какво трябва да направим сега?

Нека просто продължим. Ще видим дали поглежда назад.

Добре.

Самотният пътник не поглеждаше назад. Те го следваха известно време и след това го настигнаха. Възрастен мъж, дребен и прегърбен. Потропваше по пътя с издялкана пръчка, а на гърба си носеше стара войнишка раница и навито одеало, завързано отгоре. Когато ги видя, свърна встрани от пътя и застана нащрек. Под челюстта му беше вързана мръсна кърпа, сякаш страдаше от зъбобол и дори по стандартите на техния нов свят миришеше ужасно.

Нямам нищо, каза той. Ако искате, можете да проверите.

Ние не сме разбойници.

Непознатият наклони леко глава към тях. Какво? — каза той.

Казах, че не сме разбойници.

А какви сте?

Не намериха какво да му отговорят на този въпрос. Старецът избърса носа си с опакото на дланта си и остана да стои там. Нямаше обувки и на краката си беше вързал парцали и картони, стегнати със зелена връв. Носеше няколко ката изподрани мръсни дрехи с безброй дупки по тях. Изведнъж, като че ли обзет от пристъп на умора, той се облегна на бастуна си и се отпусна тежко на земята сред пепелта с ръка върху главата си. Изглеждаше като купчина парцали. Те пристъпиха напред и останаха, загледани в него. Господине? — каза мъжът. Господине.

Момчето приклекна и сложи ръка на рамото му. Той е изплашен, татко. Човекът е изплашен.

Мъжът погледна нагоре и надолу по пътя. Ако това е засада, на него точно няма да му се размине, каза той.

Той е просто изплашен, татко.

Кажи му, че няма да го нараним.

Старецът заклати глава, прокарвайки пръсти през мръсната си коса. Момчето вдигна очи към баща си.

Може би си мисли, че не сме истински.

А какви си мисли, че сме?

Не знам.

Не можем да останем тук. Трябва да вървим.

Той е изплашен, татко.

Не мисля, че трябва да го докосваш.

Бихме могли да му дадем нещо за ядене.

Мъжът остана, загледан в пътя. По дяволите, прошепна той и погледна надолу към стареца. Може би този непознат щеше да се превърне в бог, а те в дървета. Добре, каза той.

Мъжът развърза брезента, отгърна го, затършува из храната, докато се спря на една консерва с плодов коктейл, извади отварачката от джоба си, отвори консервата, дръпна брезента отново върху количката, приближи се, клекна и я подаде на момчето.

А лъжица?

Ще мине без лъжица.

Момчето пое консервата и я подаде на стареца. Вземете, каза тихо то. Ето.

Старецът вдигна очи и погледна момчето. То го подкани с консервата в ръка. Приличаше на някой, който се опитва да нахрани ранен лешояд, паднал на пътя. Всичко е наред, каза детето.

Старецът свали ръка от главата си. Премига. Сиво-сини очи, наполовина погребани в ситните и набити със сажди бръчки по кожата.

Вземете, каза момчето.

Той протегна кокалестите си пръсти, взе консервата и я притисна до гърдите си.

Яжте, каза момчето. Хубаво е. Показа му с жест, че трябва да надигне кутията. Старецът погледна надолу към нея. Стисна я по-здраво и я поднесе към носа си. Дългите му жълтеникави пръсти дращеха метала. Сетне я наклони и пи. Сокът потече по мръсната му брада. Отпусна консервата в скута си, дъвчейки с усилие. Проточи конвулсивно шия, докато преглъщаше. Гледай, татко, прошепна момчето.

Виждам, каза мъжът.

Момчето се обърна и го погледна.

Знам какъв е въпросът, каза мъжът. И отговорът е не.

Какъв е въпросът?

Можем ли да го вземем с нас. Не можем.

Знам.

Така ли?

Да.

Добре.

Можем ли да му дадем още нещо?

Да видим какво ще прави с това, което му дадохме.

Те го гледаха как яде. Когато свърши, той остана загледан в празната кутия, сякаш очакваше да се появи още храна.

Какво искаш да му дадем? — попита мъжът.

Какво мислиш, че можем да му дадем?

Не мисля, че трябва да му даваме нещо. А ти какво искаш да му дадем?

Бихме могли да сготвим нещо на печката. И после той може да хапне с нас.

Ти говориш за спиране. И за пренощуване.

Да.

Мъжът погледна към стареца и сетне към пътя. Добре, каза той. Но утре продължаваме.

Момчето не отговори.

Това е всичко, което можеш да постигнеш.

Добре.

Добре означава добре. Утре да не се налага да се договаряме наново.

Какво значи да се договаряме?

Това означава утре да говорим пак за същото и да сключваме с теб нова сделка. Няма да има нова сделка. Това е окончателното решение.

Добре.

Добре.

Те помогнаха на стареца да стане и му подадоха бастуна. Той нямаше и петдесет килограма. Изправи се и ги погледна неуверено. Мъжът взе консервната кутия от ръката му и я хвърли в гората. Старецът се опита да му подаде бастуна си, но той го отблъсна. Кога за последен път си ял?

Не знам.

Не помниш ли?

Ядох току-що.

Искаш ли да ядеш пак с нас?

Не знам.

Не знаеш?

Какво да ям?

Може би малко телешки бульон. Със солени бисквити. И кафе.

Какво трябва да направя за това?

Кажи ни къде отиде светът.

Какво?

Не е нужно да правиш нищо. Можеш ли да ходиш?

Мога.

Старецът наведе глава към детето. Ти малко момче ли си? — попита той.

Момчето погледна баща си.

А на теб на какво ти прилича? — каза мъжът.

Не знам. Не виждам добре.

Мен виждаш ли ме?

Мога да кажа, че там има някой.

Добре. Трябва да тръгваме. Мъжът погледна момчето. Не го дръж за ръката, каза той.

Той не вижда.

Не го дръж за ръката. Да вървим.

Къде отиваме? — попита старецът.

Отиваме да ядем.

Той кимна, протегна ръка и започна да почуква предпазливо по пътя.

На колко си години?

На деветдесет.

Не е вярно.

Е, така да бъде.

Това ли казваш на хората?

Какви хора?

Каквито и да са.

Да, мисля, че това им казвам.

За да не ти направят нещо?

Да.

И това върши ли работа?

Не.

Какво имаш в раницата?

Нищо. Можеш да погледнеш.

Знам, че мога да погледна. Какво има в нея?

Нищо. Просто някои неща.

И нищо за ядене.

Не.

Как ти е името?

Ели.

Ели кой?

Ели не е ли достатъчно?

Достатъчно е. Да вървим.

Лагеруваха в гората много по-близо до пътя, отколкото му харесваше. Мъжът трябваше да издърпа количката, докато момчето я направляваше отзад и накладоха огън, за да се стопли старецът, въпреки че и това не му харесваше много. Докато ядяха, старецът седеше, наметнат със самотното си одеало и държеше лъжицата като дете. Имаха само две чаши и той пиеше кафето си от купата, от която беше ял, придържайки я с деформираните си палци. Седеше като някакъв измършавял вехт Буда, взирайки се във въглените.

Не можеш да продължиш с нас, знаеш това, каза мъжът. Той кимна.

Откога пътуваш?

Винаги съм пътувал. Човек не може да стои на едно място.

Как преживяваш?

Просто продължавам нататък. Аз знаех, че това идва.

Знаел си, че идва?

Да. Това или нещо подобно. Винаги съм го знаел.

Опита ли се да се подготвиш за него?

Не. Какво би могъл да направи човек?

Не знам.

Хората все се готвеха за утрешния ден. Аз не вярвах в това. Утрешният ден не се готвеше за тях. Той дори не знаеше, че те са там.

Предполагам, че си прав.

Дори да знаеш какво трябва да се направи, пак няма да знаеш какво да направиш. Независимо дали го искаш, или не. Да предположим, че си последният оцелял. Как би постъпил тогава?

Ти искаш ли да умреш?

Не. Но може би ми се иска да бях умрял. Докато си жив, винаги се мъчиш да отложиш това.

Или може би ти се иска никога да не си се раждал.

Е, просяците не са сред онези, които могат да избират. Смяташ, че е твърде много да искаш такова нещо? Станалото — станало. Във всеки случай е глупаво да искам разни екстравагантности във времена като тези.

Предполагам, че е така.

Никой не иска да е тук и никой не иска да си тръгне. Старецът вдигна глава и погледна над играещите пламъци към момчето. Сетне завъртя глава към бащата. Мъжът видя малките му очички да го наблюдават под светлината на огъня. Бог знае какво виждаха тези очи. Стана да хвърли още дърва в огъня и придърпа въглените, които се бяха пръснали сред мъртвите листа. Червените искри се издигнаха конвулсивно и се стопиха в чернотата над тях. Старецът доизпи кафето си, остави купата пред себе си и се понаведе напред към топлината, протягайки ръце. Мъжът го следеше с поглед. Как би разбрал, че си последният човек на земята? — попита той.

Предполагам, че няма как. Но просто ще бъдеш такъв.

Никой няма да знае това.

И не би имало никакво значение. Когато умреш, това е все едно да умрат всички други.

Предполагам, че Бог би узнал, че си последният човек на земята. Не мислиш ли?

Няма Бог.

Така ли?

Няма никакъв Бог и ние сме неговите пророци.

Не ми е ясно как си оцелял. Какво ядеш?

Не знам.

Не знаеш?

Хората ми дават разни неща.

Хората ти дават разни неща?

Да.

Да ядеш?

Да, да ям.

Не, това не е вярно.

Ти ми даде.

Не, не бях аз, а момчето.

Има и други хора по пътя. Вие не сте единствените.

А ти единственият ли си?

Старецът го погледна изпитателно. Какво имаш предвид? — попита той.

Има ли други хора с теб?

Какви хора?

Не знам, някакви.

Няма никакви хора. За какво говориш?

Говоря за теб. И за това с какво се занимаваш.

Старецът не отговори.

Предполагам, че искаш да дойдеш с нас.

Да дойда с вас?

Да.

Ти няма да ме вземеш.

Или може би не искаш да продължиш?

Никога не бих стигнал толкова далече, ако не бях гладен.

Хората, които ти дават храна — къде са те?

Няма никакви хора. Това просто си го измислих.

Какво друго си измисли?

Аз просто пътувам, също като вас. С нищо не съм по-различен.

Наистина ли се казваш Ели?

Не.

Значи не искаш да ми кажеш името си?

Не искам.

Защо?

Защото не бих могъл да ти се доверя. Не знам какво ще направиш с него. Не искам някой да говори за мен. Да казва къде съм бил или какво съм казал, когато съм бил там. Мисълта ми е, че ти би могъл да споменеш нещо за мен. Но никой няма да знае, че това съм бил аз. Би могъл да е всеки друг. Мисля, че във времена като тези колкото по-малко се говори, толкова по-добре. Ако се беше случило нещо друго и ние бяхме оцелели и се срещнехме по пътя, тогава щеше да има за какво да си говорим. Но ние не сме оцелели. И затова по-добре да не говорим.

Може би си прав.

Ти просто не искаш такива неща да се говорят пред момчето.

Надявам се, че не си примамка на шайка разбойници?

Нищо не съм. Ако искаш, ще си тръгна. Мога да си намеря пътя.

Не е нужно да тръгваш.

Не бях виждал огън от много време, това е всичко. Живея като животно. Не ти трябва да знаеш какви неща съм ял. Когато видях момчето, си помислих, че съм умрял.

Сигурно си решил, че е ангел?

Не знаех какво да мисля. Не бях предполагал, че някога ще видя отново дете.

Ами ако ти кажа, че то е Бог?

Старецът поклати глава. За мен всичко това вече е минало. От години. Там, където хората не могат да живеят, и за боговете няма място. Ще видиш, че съм прав. По-добре е да си сам. Затова се надявам, че онова, което ми каза, не е вярно, защото да се скиташ по този път с последния бог, би било нещо ужасно. Дано да не е така. Ще бъде по-добре, когато всички си отидат.

А те ще си отидат ли?

Разбира се, че ще си отидат.

По-добре за кого.

За всички.

За всички?

Разбира се. Всички ще бъдем по-добре. По-лесно ще дишаме.

Добре е да го знам това.

Да, така е. Когато всички си отидем най-накрая, тук няма да остане никой друг освен смъртта и тогава и нейните дни също ще бъдат преброени. Тя ще бъде някъде там по пътя, ще види, че няма никой, и ще си каже: Къде отидоха всички? Така ще бъде. И какво лошо има в това.

На сутринта те стояха на пътя и мъжът и момчето спореха какво да дадат на стареца. В крайна сметка той не получи много. Няколко консерви със зеленчуци и с плодове. Тогава момчето отиде на края на пътя и седна в пепелта. Старецът намести кутиите в раницата си и стегна каишките. Трябва да му благодариш, каза мъжът. Аз самият не бих ти дал нищо.

Не съм сигурен дали трябва.

И защо да не го направиш?

Аз също не бих му дал от моята храна.

Не те ли е грижа, че може да нараниш чувствата му?

А ще ги нараня ли?

Не. Той не го прави за това.

А защо?

Мъжът погледна към момчето и сетне към стареца.

Ти не би могъл да разбереш, каза той. Не съм сигурен дали и аз го разбирам.

Може би то вярва в Бог.

Не знам в какво вярва.

Ще го превъзмогне.

Не, няма.

Старецът не отговори. Погледна към настъпващия ден.

Няма ли да ни пожелаеш късмет? — попита мъжът.

Не знам какво би означавало това. Питам се как ли изглежда късметът? И кой е срещал подобно нещо?

Сетне всички потеглиха по пътя. Когато мъжът погледна назад, старецът креташе, потропвайки с бастуна, смаляваше се бавно зад тях, подобен на древен странстващ търговец на книги, прегърбен, тъмен и тънък като паяк, който скоро щеше да изчезне завинаги. Момчето не се обърна нито веднъж.

В ранния следобед те разстлаха брезента на пътя, седнаха и ядоха студен обяд. Мъжът го наблюдаваше. Говорим ли си? — попита той.

Да.

Но ти не си доволен.

Добре съм.

Когато свършим храната, ще имаш повече време да помислиш за това.

Момчето не отговори. Продължиха да ядат. По едно време то погледна назад и малко по-късно каза: Знам. Но аз няма да запомня тази случка, както ще я запомниш ти.

Вероятно не.

Не съм казал, че не си прав.

Но сигурно си го мислиш.

Всичко е наред.

Да, каза мъжът. Е, не са много добрите новини по пътя. Такива са времената.

Не трябва да му се подиграваш.

Добре.

Той ще умре.

Знам.

Можем ли да тръгваме вече?

Да, каза мъжът. Можем да тръгваме.

През нощта се събуди в студения мрак и кашля дълго и раздиращо. Наведе се към огъня, раздуха въглените, сложи още дърва, стана и се отдалечи от лагера, докъдето стигаше светлината. Отпусна се на колене в сухата трева и пепелта, наметнат с одеалото, и след малко кашлицата започна да се успокоява. Замисли се за стареца, който беше някъде там. Погледна към лагера, сгушен сред черните стволове на дърветата. Надяваше се, че момчето пак е заспало. Продължи да стои коленичил, хриптейки тихо, с ръце върху коленете. Аз ще умра, каза той. Кажи ми как да го направя.

На следващия ден вървяха дълго, докато започна да се стъмва. Не можеше да намери безопасно място за палене на огън. Когато взе газовата бутилка от количката, му се стори по-лека. Седна и завъртя вентила, но той беше вече завъртян. Сетне опита да подаде газ с вентила на дюзата. Нищо. Наведе се и се ослуша. Пробва отново и двата вентила. Бутилката беше празна. Остана да седи със свити юмруци, подпрял чело върху тях. Със затворени очи. След малко вдигна глава и се загледа в студената тъмнееща гора.

Ядоха студена вечеря, която се състоеше от царевичен хляб, боб и кренвирши от консерва. Момчето попита защо газта е свършила толкова скоро, но той му каза, че просто така е станало.

Ти каза, че ще ни стигне за седмици наред.

Знам.

Но това беше само преди няколко дни.

Сбъркал съм.

Продължиха да ядат мълчаливо. Малко по-късно момчето каза: Забравил съм да затегна вентила, нали?

Вината не е твоя. Аз трябваше да го проверя.

Момчето остави чинията си на брезента и погледна настрани.

Вината не е твоя. Не си знаел, че трябва да се затворят и двата вентила. Освен това аз трябваше да уплътня връзките с тефлонова лента, за да няма изтичане. Аз съм виновен.

Но там нямаше тефлонова лента, нали?

Вината не е твоя.

Те се мъкнеха бавно, мършави и мръсни като бездомни наркомани. От устата им излизаше пара. Наметнати с одеалата си заради студа, мъжът и детето напредваха през черните кадифени наноси и преспи. Пресичаха дълга крайбрежна равнина, където ревящите ветрове често завихряха облаци от пепел и ги принуждаваха да търсят какъвто и да е подслон. В къщи, хамбари или зад крайпътния банкет, те седяха закачулени с одеалата си под обедното слънце, което беше черно като килиите на ада. Мъжът притискаше премръзналото момче до себе си. Не падай духом, казваше той. Всичко ще бъде наред. Земята беше прорязана от дерета, разядена и гола. Сред пепелта бяха разпилени кости на мъртви създания. Бунище за анонимни останки. Стопански постройки сред полето с изтрита боя и отпрани дъски от стените. Всичките безформени и без нито едно дърво пред тях. Пътят се спускаше надолу сред джунгла от мъртва азиатска лоза. Недалеч имаше блато с полегнала над водата мъртва тръстика. Между земята и небето се стелеше навъсена мъгла. В късния следобед заваля сняг и те продължиха да вървят, наметнали брезента над главите си, слушайки как снежинките шумолят по гумираната материя.

Спеше малко от седмици. Когато се събуди на сутринта, момчето го нямаше. Надигна се с пистолет в ръката, стана и се огледа, но не го видя никъде. Обу се и тръгна към края на гората. Неприветлива зора на изток. Чуждото слънце започваше студения си преход. Видя момчето да тича през полето. Татко, извика то. В гората има влак.

Влак?

Да.

Истински влак?

Да. Хайде, ела.

Нали не си ходил чак при него?

Не, само малко се приближих. Хайде.

И там няма никой?

Не, не мисля. Дойдох да ти го покажа.

А има ли локомотив?

Да, най-отпред има голям дизелов локомотив.

Минаха през полето и тръгнаха през отсрещната гора. Релсите идваха от равнината и навлизаха между дърветата върху издигнат насип. Локомотивът беше дизелово-електрически и зад него имаше осем пътнически вагона от неръждаема стомана. Мъжът хвана момчето за ръка. Нека просто да поседим тук и да огледаме, каза той.

Седяха на насипа и чакаха. Нищо не помръдваше. Мъжът подаде пистолета на момчето. Ти го вземи, татко, каза то.

Не. Не сме се разбрали така. Вземи го.

Момчето сложи пистолета в скута си, а мъжът тръгна покрай насипа, без да откъсва поглед от влака. Мина от другата страна на релсите и продължи надолу покрай вагоните. Когато стигна до последния от тях, махна на момчето да дойде, а то стана и пъхна пистолета в колана си.

Всичко беше покрито с пепел. Пътеката покрай купетата беше затрупана от боклуци. Отдавна плячкосаните куфари зееха отворени върху седалките. Във вагон-ресторанта мъжът намери стек хартиени чинии, духна прахта от тях, пъхна ги във вътрешния джоб на якето си и това беше всичко.

Как са стигнали дотук, татко?

Не знам. Предполагам, че са пътували на юг. Група хора. И може на това място да им е свършило горивото.

Отдавна ли е тук?

Мисля, че да. Доста отдавна.

Минаха през всички вагони и когато стигнаха последния, тръгнаха обратно към локомотива. Качиха се по тясната стълбичка. Ръжда и белеща се боя. Когато влязоха в кабината, мъжът духна пепелта от седалката на машиниста и сложи момчето да седне пред контролните уреди, които изглеждаха доста прости. Нямаше много за правене, освен да се бутне един лост напред. Той наподоби звуци на пътуващ влак и локомотивна свирка, но не беше сигурен дали тези неща означават нещо за момчето. Малко по-късно те погледнаха през зацапаното предно стъкло към мястото, където релсите правеха завой и се губеха сред пущинак от високи бурени. Влакът щеше да си стои тук и да се разпада бавно цяла вечност и по тези релси никога повече нямаше да пътува друг влак.

Можем ли да си тръгваме, татко?

Да. Разбира се, че можем.

От време на време край пътя започнаха да се появяват малки купчини от камъни. Това бяха следи от цигански език с неговите незнайни послания11. За първи път беше видял такива в покрайнините на опустошените и разграбени градове — безнадеждни съобщения до изгубени любими хора. По това време запасите от храна вече бяха свършили и убийствата се ширеха навсякъде. Светът скоро щеше да бъде населен от хора, способни да изядат децата ти пред собствените ти очи. Градовете щяха да попаднат в ръцете на почернели грабители и разбойници с бели очи и зъби, които ровеха сред руините или изпълзяваха от отломките, носещи анонимни консервни кутии и найлонови мрежи с храна, като купувачи в супермаркетите на ада. Ситната черна пепел се носеше по улиците като мастило на сепия, което се разстила над океанското дъно. Сетне дойде студът, мракът започна да се спуска по-рано и мародерите, които бродеха с факли на дъното на стръмни каньони, оставяха със стъпките си копринени дупки в натрупалата се пепел, които сетне тихо се затваряха зад тях като очи. Пилигримите по пътищата се отпускаха и падаха мъртви сред пустата забулена земя, която продължаваше да обикаля около слънцето като някакъв безименен свят от тъмното древно минало.

Дълго преди да стигнат до брега, запасите им бяха на свършване. Местността беше гола и опустошена преди години и те не намираха нищо в крайпътните къщи и стопанските постройки. Мъжът се натъкна на телефонен указател в една бензиностанция и с молив записа името на града върху тяхната карта. Седяха на бордюра пред сградата, ядяха солени бисквити и безуспешно се опитваха да открият града на картата. Мъжът пренареди парчетата и отново започна да търси. Най-накрая го показа на момчето. Бяха на около петдесет мили западно от мястото, където смяташе, че се намират. Нарисува две стилизирани човешки фигури върху картата. Това сме ние, каза той. Момчето проследи с пръст маршрута до морето. Колко време ще ни трябва да стигнем там?

Две седмици. Или може би три.

То синьо ли е?

Морето ли? Не знам. Някога беше.

Момчето кимна и продължи да изучава картата. Мъжът го наблюдаваше. Предполагаше, че знае какво изпитва синът му. Като дете също се беше взирал в картите, държейки пръст върху града, в който живееше. Точно както би потърсил семейството си в телефонния указател. Тях, сред всички останали, в един подреден и обясним свят. Хайде, каза той. Трябва да тръгваме.

В късния следобед заваля дъжд. Отклониха се от главния път, поеха по един черен път и прекараха нощта в някаква барака. Подът й беше бетонен, а в дъното стояха няколко празни метални бидона. Мъжът затисна вратата с тях, накладе огън на пода и направи легла от картонени кутии. Дъждът барабанеше цяла нощ по стоманения покрив. Когато се събуди, огънят вече не гореше и беше станало много студено. Момчето седеше, завито с одеалата.

Какво има?

Нищо. Сънувах лош сън.

Какво сънува?

Нищо?

Добре ли си?

Не.

Мъжът го прегърна и го притисна до себе си. Всичко е наред, каза той.

Аз плаках. Но ти не се събуди.

Съжалявам. Бях ужасно уморен.

Искам да кажа в съня ми.

Сутринта, когато се събуди, дъждът беше спрял. Заслуша се в капките вода. Завъртя се на другата страна върху твърдия бетон и погледна между дъските към сивото поле. Момчето още спеше. Водата капеше в локвите на пода и правеше малки мехурчета, които след това се плъзваха и изчезваха. В един град в полите на някаква планина бяха спали на подобно място, заслушани в дъжда. Там имаше старомодна дрогерия с гише от черен мрамор и хромирани столове с изподрани пластмасови седалки, привързани с изолирбанд. Лекарствата бяха разграбени, но самият магазин изглеждаше странно запазен. По рафтовете имаше непокътнати скъпи електрически уреди. Мъжът стоеше и оглеждаше мястото. Джунджурии, дребни стоки. Какви бяха всички тези неща? Хвана момчето за ръка и го поведе навън, но то вече я беше видяло. Човешка глава под една дълбока купа в края на щанда. Съсухрена. Носеща спортна шапка с козирка. Изсъхнали очи, тъжно извърнати навътре. Това ли беше сънувал. Не, не беше това. Стана, наведе се над огъня, раздуха въглените, придърпа недоизгорелите дърва и го разпали отново.

Има и други добри хора. Ти така каза.

Да.

И къде са те?

Крият се.

От кого се крият?

Едни от други.

Много ли са?

Не знаем това.

Но има такива?

Да, има.

Вярно ли е това?

Вярно е.

Но може и да не е вярно.

Мисля, че е вярно.

Добре.

Не ми ли вярваш?

Вярвам ти.

Добре.

Аз винаги ти вярвам.

Не мисля така.

Да, вярвам ти. И съм длъжен да ти вярвам.

Поеха обратно към магистралата през калта. Валеше. Миризма на пръст и мокра пепел. Дълбоки тъмни локви покрай пътя. Желязна канавка, в която шуртеше вода. Пластмасова сърничка в един двор. Късно на следващия ден влязоха в малък град, където трима мъже се показаха иззад един камион и им препречиха пътя. Измършавели, облечени в дрипи. Държаха в ръцете си метални тръби. Какво има в количката? Той насочи пистолета към тях. Те стояха неподвижно. Момчето се беше вкопчило в канадката му. Всички мълчаха. Забута количката отново напред и те се дръпнаха настрани. Накара момчето да поеме количката, а самият той тръгна заднешком, държейки ги на мушка. Опитваше се да изглежда като обикновен скитащ убиец, но сърцето му се блъскаше в гърдите и знаеше, че скоро ще се закашля. Те отстъпиха още по-назад, без да откъсват поглед от него. Пътят се издигаше нагоре и когато стигнаха най-високата му част, той погледна назад и видя, че все още стоят там. Каза на момчето да бута количката, а той влезе в един двор, откъдето се виждаше пътя, но тях вече ги нямаше. Момчето беше много уплашено. Сложи пистолета върху брезента, пое количката и продължиха нататък.

Лежаха в едно поле, докато се стъмни, и наблюдаваха пътя, но никой не се зададе. Беше много студено. Когато стана твърде тъмно и не се виждаше нищо, те, препъвайки се, избутаха количката обратно на пътя, извадиха одеалата, наметнаха се с тях и продължиха. Пристъпваха внимателно, опипом. Едно от колелетата на количката периодично проскърцваше, но нищо не можеше да се направи. Вървяха така още няколко часа, сетне залитнаха към един крайпътен шубрак, строполиха се на студената земя, изтощени и треперещи, и спаха до настъпването на деня. Когато мъжът се събуди, беше болен.

Мъчеше го треска и лежаха в гората като бегълци. Нямаше как да запалят огън. Никъде не беше безопасно. Момчето седеше сред листата и го гледаше. Очите му бяха пълни със сълзи. Ще умреш ли, татко? — каза то. Ще умреш ли?

Не. Просто съм болен.

Много ме е страх.

Знам. Но всичко ще бъде наред. Ще се оправя. Ще видиш.

Сънищата му се проясниха. Изчезналият свят се върна. Отдавна мъртви роднини изплуваха от нищото и го поглеждаха, извръщайки глава. Никой не казваше нищо. Замисли се за живота си. Беше толкова отдавна. Сив ден в чужд град, където стоеше пред един прозорец и наблюдаваше улицата долу. Зад него на една дървена маса светеше малка лампа. На масата имаше книги и вестници. Беше започнало да вали и една котка на ъгъла пресече тротоара и седна под навеса на кафенето. На една от масите седеше жена, обгърнала главата си с ръце. Години по-късно се беше озовал сред обгорелите руини на една библиотека, където почернелите книги лежаха в локви вода. Рафтовете бяха преобърнати. Вероятно в пристъп на ярост срещу хилядите лъжи по лавиците. Взе една книга и прелисти натежалите издути страници. Не беше се замислял, че дори и в най-малките неща имаше пророчество за света, който бе дошъл. Това го изненада. Пространството, което тези неща заемаха, беше само по себе си очакване. Остави книгата да падне от ръката му, огледа се за последен път и излезе навън под студената сива светлина.