Пътят

Не след дълго стигнаха до падналите на пътя дървета, където трябваше да разтоварят количката и да пренесат всички неща на ръка над полегналите стволове, за да ги натоварят отново от другата страна. Момчето намери няколко играчки, които беше забравило. Избра си един жълт камион, сложи го най-отгоре върху брезента и така продължиха по пътя.

Направиха си лагер до един замръзнал крайпътен поток. Вятърът беше издухал пепелта от леда, който изглеждаше черен, и потокът се виеше през гората като базалтова лента. Отидоха за дърва до северния склон, където беше по-сухо, довличайки цели клони. Накладоха огъня, опънаха брезента и по колчетата окачиха мокрите си дрехи, от които се заиздига воняща пара. Седяха загърнати голи в завивките си, а мъжът държеше краката на момчето до корема си, за да ги стопли.

Детето се събуди, скимтейки в нощта, и мъжът го прегърна.

Шт, каза той. — Шт. Всичко е наред.

Сънувах лош сън.

Знам.

Да ти кажа ли какво стана?

Ако искаш.

Сънувах онзи пингвин, който ти навиваше и той се клатушкаше и пляскаше с крилата си. Бяхме в къщата, в която живеехме преди, и той се появи зад ъгъла, но никой не го беше навил и беше много страшно.

Добре.

На сън беше много по-страшно.

Знам. Сънищата могат да бъдат много страшни.

Защо сънувах този страшен сън?

Не знам. Но сега всичко е наред. Ще сложа още дърва в огъня. А ти заспивай.

Момчето не отговори. Сетне каза: Ключето за навиване не се въртеше.

Отне им четири дни, за да слязат от снежната зона, но дори и след това попадаха на заснежени места на завоите, а пътят беше мокър и черен от оттичащите се води. Най-накрая стигнаха до края на клисурата, откъдето се откриваше гледка към тъмнеещата се далече долу река. Стояха и се ослушваха.

Високи стръмни скали откъм далечната страна на каньона с тънки черни дървета, вкопчили корените си в отвесните склонове. Шумът на реката заглъхна. Сетне се върна. От долината повя студен вятър. През целия ден се спускаха към реката.

Оставиха количката на един паркинг и тръгнаха през гората. Откъм реката идваше глухо бучене. Това беше водопад, чиито води се стоварваха от една висока издадена скала през сив саван от мъгла в малко езеро двайсет и пет метра по-долу. Усетиха мириса на водата и почувстваха студа, който идваше от нея. По периферията на вира имаше ивица влажен речен чакъл. Мъжът стоеше и наблюдаваше момчето. О! — възкликна то. Не можеше да откъсне поглед от гледката.

Мъжът приклекна, загреба шепа камъчета, помириса ги и ги хвърли на земята. Кръгли, лъскави и гладки, те приличаха на топчета за игра или захарни бонбони, целите в малки жилчици и шарки. Имаше и плоски камъчета и малки парченца кварц, които сякаш светеха в речната мъгла. Момчето пристъпи напред, клекна и плисна тъмната вода.

Водопадът падаше почти в центъра на езерото. Кръгове сивкава суроватка. Те стояха един до друг и викаха, за да надвият грохота.

Студено ли ти е?

Да. Много.

Искаш ли да влезеш?

Не знам.

Разбира се, че искаш.

Може ли?

Хайде.

Той разкопча ципа на якето му и го остави да падне на чакъла. Сетне двамата свалиха дрехите си и пристъпиха във водата. Призрачно бледи и тръпнещи. Момчето беше толкова слабо, че сърцето му спря. Мъжът се гмурна с главата напред, изплува задъхан и се извърна, разплисквайки водата с ръце.

По-дълбоко ли е от главата ми? — извика момчето.

Не. Хайде.

Той заплува към водопада и се спря под падащата водна маса. Момчето стоеше в езерото до кръста, обгърнало раменете си с ръце и подскачаше на място. Мъжът се върна при него, хвана го и му помогна да заплува. Задъхано сред пръските, момчето пляскаше с ръце във водата. Добре се справяш, каза той. — Добре се справяш.

Облякоха се, треперейки от студ, сетне се изкачиха по пътеката до реката горе. Стигнаха до скалите, където водата като че ли изчезваше в празното пространство и мъжът хвана момчето, за да надникне над ръба на последната издатина. Сякаш засмукана от някаква сили, реката падаше надолу право в езерото. Цялата река. Момчето се вкопчи в ръката му.

Много е високо, каза то.

Да, много е високо.

Ще умреш ли, ако паднеш оттук?

Със сигурност ще се нараниш. Височината е голяма.

Наистина е страшно.

Те вървяха през гората. Светлината гаснеше. Следваха речното корито, заобикаляйки огромните мъртви дървета. Древна гора, сред чиито стволове някога бяха расли мандрагора, пипсисева4. Женшен. Груби мъртви клони на рододендрони, усукани, чепати и черни. Мъжът се спря. Беше забелязал нещо сред изсъхналата трева и пепелта. Спря се и разчисти мястото. Бяха цяла малка колония — свити, изсъхнали и спаружени. Откъсна една от тях и я помириса. Отхапа парченце от края й и задъвка.

Какво е това, татко?

Смръчкули. Това са смръчкули.

Какво значи смръчкули?

Вид гъби.

Могат ли да се ядат?

Да. Опитай.

Хубави ли са?

Опитай.

Момчето помириса гъбата, отхапа от нея и започна да дъвче. Погледна баща си. Много са вкусни, каза то.

Набраха смръчкулите от земята, малки чуждоземни на вид неща, които мъжът събра в качулката на якето на момчето. После поеха обратно към мястото, където бяха оставили количката си, направиха си лагер до езерото с водопада, измиха смръчкулите от пръста и пепелта и ги сложиха да се накиснат в един съд с вода. Когато накладе огъня, вече се беше стъмнило. Наряза за вечеря шепа от гъбите върху един пън, пусна ги в тиган със свинската мас от една кутия с боб и ги сложи на жарта да се пържат. Момчето го наблюдаваше. Тук е хубаво, татко, каза то.

Изядоха гъбите заедно с боба, пиха чай, а за десерт имаха круши от консерва. Мъжът избута огъня до скалата, край която го беше напалил, и окачи брезента зад тях, така че да спира топлината. Те седяха в тяхното уютно убежище и той разказваше на момчето истории. Стари истории за смелост и справедливост, докато момчето накрая заспа в одеалата. Сетне мъжът хвърли още няколко дърва в огъня и легна на топло, заслушан в тътена на водопада, който беше някъде там в тъмната вехта гора.

На сутринта стана и тръгна надолу по реката. Момчето беше право, че мястото е добро и искаше да види дали наоколо има следи от други посетители. Не откри нищо. Стоеше и гледаше как реката се спуска стремглаво в езерото, където повърхността й се накъдряше и завихряше. Пусна едно бяло камъче във водата, но то изчезна внезапно, сякаш беше изядено. Някога бе стоял край такава река, наблюдавайки проблясването на пъстървите в дълбокия вир, които не се виждаха в тъмната като чай вода, освен когато се извръщаха настрани, за да се хранят. Докато стоеше унесен в този блян, слънцето бавно изплуваше в мрака като проблясъка на нож в пещера.

Не можем да останем тук, каза той. Всеки ден става все по-хладно. А и водопадът привлича. Днес ние сме тук, утре ще дойдат други. Не знаем кои ще бъдат и няма да ги чуем, като дойдат. Мястото е опасно.

Можем да останем още един ден.

Опасно е.

Е, можем да намерим някое друго място надолу по реката.

Не трябва да се бавим. Трябва да продължим на юг.

Реката не отива ли на юг?

Не. Не отива.

Може ли да я видя на картата?

Да. Сега ще ти я покажа.

Някога цял лист, сега прокъсаната пътна карта беше на парчета, номерирани в ъглите с цветен молив. Мъжът извади онези от тях, които отговаряха на местонахождението им и ги нареди едно до друго.

Минахме по моста ето тук. Отдалечили сме се от него на около осем мили. Това е реката. Отива на изток. Ние вървим ето по този път, по източния склон на планината. И трябва да продължим по тези пътища, черните линии на картата. Това са щатските шосета.

Защо им викат щатски шосета?

Защото принадлежаха на щатите. На онова, което преди се наричаше щати.

Но тях вече ги няма.

Така е.

Какво се е случило с тях?

Не знам точно. Това е добър въпрос.

Но пътищата още ги има.

Да. Поне за известно време ще ги има.

Колко време?

Не знам. Може би доста. Няма кой да ги махне и затова ще си бъдат там.

Но по тях няма да пътуват коли и камиони.

Не, няма.

Добре.

Готов ли си?

Момчето кимна. Сетне избърса носа си с ръкав и метна малката си раница на рамо. Мъжът събра парчетата на картата, стана и, следван от детето, тръгна към пътя между дърветата, които приличаха на огромни колове, побити в земята.

Стигнаха до място, откъдето се виждаше мостът. Напречно на пътя имаше камион с ремарке, заклещен в железния парапет. Отново валеше и те стояха там, надничайки изпод синкавия полумрак на мушамата, докато дъждът тихо барабанеше по нея.

Можем ли да го заобиколим? — попита момчето.

Не мисля. Но вероятно можем да минем под него. Може да се наложи да разтоварим количката.

Мостът минаваше над един бързей на реката и докато се приближаваха, чуваха грохота му. Когато вече бяха на моста, от пролома дойде вятър и те придърпаха краищата на мушамата към тях. През желязната плетеница на парапета виждаха реката. Малко по-надолу след бързеите се виждаше втори железопътен мост, полегнал върху варовикови колони. Високо над нивото на водата камъкът на колоните беше потъмнял от наводненията, а речният завой беше заприщен от огромна маса почернели клони, пънове и отскубнати храсти.

Камионът стоеше там от години, гумите бяха спукани и смачкани под джантите. Предницата му се беше врязала в парапета, а ремаркето се беше отскубнало от теглича и беше опряло в кабината. Усуканата му задница бе съборила перилата от другата страна на моста и стърчеше няколко стъпки навън. Мъжът бутна количката под ремаркето, но дръжката опря и не можа да мине. Налагаше се да я плъзнат настрани. Остави количката под дъжда, завита с мушамата, и двамата се пъхнаха приклекнали под ремаркето. Момчето остана отдолу на сухо, а той отиде до кабината, стъпи на стъпалото при резервоара, избърса водата от стъклото и надникна. Скочи обратно долу, протегна ръка, отвори вратата, качи се вътре и затвори зад себе си. Седна и се огледа. Зад седалките имаше стара кучешка колибка. Хартии по пода. Жабката беше отворена, но вътре нямаше нищо. Мина зад седалките. Там имаше мокър матрак и малък хладилник, чиято вратичка беше отворена. Сгъваема маса. Стари списания, разпилени по пода. Провери шкафчетата над главата си, но всички бяха празни. Под леглото имаше няколко чекмеджета и той ги дръпна едно след друго, но вътре имаше само боклуци. Върна се отпред в кабината, седна на мястото на шофьора и се загледа в реката през стъклото, по което бавно се стичаше вода. Лекото барабанене на дъжда по металния капак и мракът, който бавно поглъщаше всичко.

Тази нощ спаха в камиона. На сутринта дъждът беше спрял и те разтовариха количката, избутаха я под ремаркето и отново я натовариха от другата страна. Надолу по моста на около трийсет-четирийсет метра имаше останки от изгорели автомобилни гуми. Мъжът стоеше и гледаше ремаркето. Какво според теб има там? — каза той.

Не знам.

Ние не сме първите, които минават оттук. Затова най-вероятно няма нищо.

Няма как да видим.

Мъжът доближи ухо до корпуса на ремаркето и го удари с длан. Като че ли е празно, каза той. Ти вероятно можеш да влезеш отгоре. Ако обаче имаше нещо вътре, някой вече щеше да е изрязал отвор отстрани.

С какво щяха да го направят?

Щяха да намерят нещо.

Мъжът съблече якето си, сложи го най-отгоре върху количката, стъпи на бронята на кабината, оттам на капака, покатери се по предното стъкло и се качи на покрива. Изправи се, обърна се и погледна надолу към реката. Металът под краката му беше мокър. Сетне погледна момчето. То изглеждаше разтревожено. Мъжът се извърна, пресегна се, хвана се за предната част на ремаркето и бавно се издърпа на мускули. Но силите му не достигаха. Преметна единия си крак над ръба и остана така известно време, докато си почине. Сетне се прехвърли върху покрива, претърколи се и седна.

В предната част на ремаркето имаше люк и той тръгна приклекнал към него. Капакът го нямаше и вътре миришеше на мокър шперплат и онази кисела миризма, която вече познаваше. В страничния джоб на панталона си имаше списание. Извади го, откъсна няколко страници, смачка ги на топка, запали ги със запалката си и ги пусна в тъмната вътрешност на контейнера. Тихо свистене. Разсея дима с ръка и надникна вътре. Малкият огън, който гореше на дъното, изглеждаше някак далече. Заслони очите си от блясъка и погледът му стигна почти до дъното на ремаркето. Човешки тела. Проснати и разкривени. Смалени и съсухрени в изгнилите си дрехи. Огънят вътре се смали, сетне угасна, оставяйки за миг след себе си следа от жар, подобна на цвете, роза от разтопен метал. После отново всичко потъна в мрак.

Тази нощ лагеруваха в гората на хребета, който гледаше към хълмистата равнина на юг. Той напали огън до една скала и двамата изядоха последните смръчкули с една консерва спанак. През нощта в планината се изви буря, която постепенно се спусна към равнината, тътенът на гръмотевиците ехтеше като артилерийски обстрел, а забуленият блясък на светкавиците озаряваше отново и отново зловещия сив свят. Момчето се притискаше към него. Но всичко отмина. Кратко трополене на град и сетне тежкият студен дъжд.

Когато се събуди, все още беше тъмно, но дъждът бе спрял. Над равнината се разливаше мъждива светлина. Той стана и тръгна по хребета. Мараня от пожар, която се простираше на цели мили разстояние. Клекна и се загледа в нея. Усещаше миризмата на дим. Наплюнчи пръста си и го вдигна във въздуха. Когато се изправи и понечи да тръгне, видя, че нещо проблясва изпод мушамата. Момчето се беше събудило. Там в мрака крехкото очертание на телцето му беше като символ на някакво последно човешко начинание преди края на света. Нещо съвсем необяснимо. Каквото и беше.

През целия следващ ден вървяха през разнасяния от вятъра дим от горски пожари. В клисурите пушекът се издигаше от земята като мъгла, а оределите черни дървета по склоновете приличаха на езически свещи. Късно през деня стигнаха до едно място, където огънят беше пресякъл пътя. Чакълената настилка беше още топла и колкото повече продължаваха нататък, толкова по-мека ставаше под краката им. Горещият асфалт засмукваше обувките им и ставаше на тънки черни конци. Спряха. Ще трябва да почакаме, каза той.

Върнаха се назад, направиха си лагер на самия път и когато продължиха на сутринта, чакълът беше изстинал. Неочаквано се натъкнаха на следи, които се бяха отпечатали в асфалта. Появиха се просто така изведнъж. Мъжът приклекна и ги разгледа. Някой беше дошъл от гората през нощта и бе продължил надолу по разтопения път.

Кой е той? — попита момчето.

Не знам. Можеш ли да кажеш кой, кой е?

Скоро те го видяха да крета пред тях по пътя, влачейки леко единия си крак. От време на време се спираше и стоеше приведен и неуверен, преди да продължи по-нататък.

Какво да правим, татко?

Всичко е наред. Просто ще вървим след него и ще го наблюдаваме.

Ще го държим под око, каза момчето.

Да, ще го държим под око.

Те го следваха доста време, но при неговото темпо непознатият ги бавеше, а денят напредваше. Най-накрая той седна на пътя и не стана повече. Момчето увисна на канадката на баща си. Никой не каза нищо. Той беше обгорен като всичко наоколо, дрехите му бяха черни и опърлени. Едното му око беше изгоряло и затворено, а косата му приличаше на мръсна пепелява перука върху почернелия му череп. Когато се изравниха с него, непознатият наведе глава. Сякаш беше направил нещо лошо. Обувките му бяха омотани с тел и полепнали със смола от пътя. Седеше мълчалив, свит в парцалите си. Момчето го гледаше. Татко? — прошепна то. Какво му е на този човек.

Бил е ударен от мълния.

Можем ли да му помогнем? Татко?

Не. Не можем да му помогнем.

Момчето продължи да дърпа палтото му. Татко? — каза то.

Престани.

Не можем ли да му помогнем, татко?

Не. Не можем. Нищо не можем да направим за него.