Пътят

Изминаха три дни. Сетне четири. Мъчителната кашлица го събуждаше. Хриплива борба за въздух. Съжалявам, каза той на безмилостния мрак. Няма нищо, отвърна момчето.

Запали малката газова лампа, сложи я на една скала, стана и се затътри през листата, наметнат с одеалата си. Момчето му прошепна да не отива. Ще бъда само на няколко крачки, каза той. Няма да се отдалечавам. Ще те чуя, ако извикаш. Ако лампата изгаснеше, нямаше да може да намери пътя обратно. Седна сред листата на върха на един хълм и погледна в чернотата. Нищо не се виждаше. Никакъв вятър. В миналото, когато се отдалечаваше така от лагера и гледаше смътните очертания на местността под слабото сияние на изгубената луна, която пътуваше над разядената пустош, той понякога виждаше светлина. Смътна и безформена в мрака. Отвъд някоя река или дълбоко в чернеещите се квартали на опожарен град. На сутринта се връщаше и оглеждаше района с бинокъл за следа от дим, но никога не видя такава.

Стоеше на края на едно зимно поле сред грубовати мъже. На възрастта на момчето. Малко по-големи. Наблюдаваше ги как разкопават каменистата земя на един хълм с кирки и мотики, докато накрая извадиха голямо кълбо от змии, може би стотици на брой. Бяха се събрали там, търсейки топлината си. Те се раздвижиха мудно под студената ярка светлина. Като вътрешностите на някакъв голям звяр, изложени пред деня. Хората ги заляха с бензин и ги изгориха живи, понеже нямаше лек за злото, а само за неговия образ, какъвто го виждаха в умовете си. Горящите змии се извиваха страховито и пропълзяха към една пещера, осветявайки тъмните й ниши. Понеже бяха неми, нямаше писъци на болка и мъжете ги наблюдаваха как се гърчат, горят и почерняват със същото мълчание. Сетне се разпръснаха безмълвно в зимния здрач, всеки със своите мисли, прибирайки се вкъщи за вечеря.

Една нощ момчето се събуди от някакъв сън, но не искаше да му го разкаже.

Не е нужно, успокои го мъжът. Всичко е наред.

Страх ме е.

Всичко е наред.

Не, не е.

Било е просто сън.

Много ме е страх.

Знам.

Момчето извърна глава. Мъжът го хвана за раменете. Чуй ме, каза той.

Какво?

Когато сънищата ти са от свят, който никога не е бил или никога няма да бъде, и ти си щастлив, тогава ще си се предал. Разбираш ли? А ти не можеш да се предадеш. Няма да ти позволя.

Когато потеглиха отново, мъжът беше много слаб и въпреки всичките си приказки, от години не беше се чувствал толкова плах и разколебан. Изпоцапан от диарията, той пристъпваше напред, облегнат на дръжката на количката. От време на време поглеждаше към момчето с хлътналите си изпити очи. Между тях се беше появило някакво ново отчуждение. Чувстваше го. Два дни по-късно навлязоха в местност, където пожарищата бяха оставили след себе си огромни обгорели пространства. Спечената пепел върху пътя, дълбока няколко сантиметра, затрудняваше движението на количката. Настилката отдолу се беше изкорубила от горещината и сетне отново се беше слегнала. Той се облегна на количката и зарея поглед в далечината към дългия прав път. Отънелите дървета надолу. Сивата киша. Почернялата земя със стърчащи по нея клони.