Пътят

Момчето се държеше за палтото му, вървеше по края на пътя и се опитваше да внимава къде стъпва в тъмното. В далечината се чу тътен и малко по-късно на небето трепна слаба светлина. Мъжът извади мушамата, но от нея не беше останало достатъчно, за да ги предпази от дъжда, който заваля след минути. Те вървяха, препъвайки се, един до друг. Нямаше къде да се скрият. Бяха вдигнали качулките си, но дрехите им ставаха все по-мокри и тежки от дъжда. Мъжът се спря на пътя и се опита да намести мушамата. Момчето трепереше цялото.

Замръзваш, нали?

Да.

Ако спрем, ще ни бъде още по-студено.

Мен и сега ми е много студено.

Какво искаш да направим?

Може ли да спрем?

Да. Добре. Може да спрем.

Това беше най-дългата нощ, която помпеше измежду многото други такива нощи. Те лежаха на мократа земя под одеалата досами пътя, дъждът барабанеше по брезента и той притискаше момчето до себе си, докато накрая то спря да трепери и заспа. Грохотът на гръмотевиците се отдалечи на север, после замря и остана само дъждът. Мъжът се унесе и когато се събуди, дъждът беше вече отслабнал, докато накрая съвсем спря. Зачуди се дали е станало поне полунощ. Закашля се и събуди момчето. Утрото със сигурност беше още далече. От време на време ставаше и гледаше на изток, докато накрая денят най-сетне дойде.

Усука всяко едно от одеалата около ствола на едно неголямо дърво, за да ги изстиска от водата. Накара момчето да съблече дрехите си, зави го с едно от одеалата, и докато то трепереше, мъжът ги изцеди и му ги върна. Земята, където бяха спали, беше суха. Седнаха на нея, загърнати с одеалата, ядоха ябълки и пиха вода. Сетне поеха отново по пътя, закачулени и прегърбени в дрипите си, като странстващи монаси, изпратени да просят милостиня.

До вечерта поне изсъхнаха. Мъжът разгледа парчетата от картата, но нямаше почти никаква представа къде се намират. Спря се на един по-висок участък от пътя и се опита да се ориентира в падащия полумрак. От възвишението се спуснаха по един тесен път през полето, стигнаха до мост с пресъхнал поток, пропълзяха отдолу и се сгушиха на брега.

Можем ли да си накладем огън? — попита момчето.

Нямаме запалка.

Момчето погледна настрани.

Съжалявам. Изпуснах я. Не исках да ти кажа.

Няма проблем.

Ще потърся някакъв кремък. А и все още имаме малката бутилка с бензин.

Добре.

Много ли ти е студено?

Добре съм.

Момчето положи глава в скута на мъжа. Малко по-късно каза: Те ще убият онези хора, нали?

Да.

Защо трябва да го правят?

Не знам.

И ще ги изядат, нали?

Да.

А ние не можехме да им помогнем, защото щяха да изядат и нас.

Да.

И затова не можехме да им помогнем.

Да.

Добре.

Минаха през градове, на входа на които имаше билбордове с надраскани надписи, предупреждаващи хората да не влизат в тях. Бяха замазани с тънък слой боя, за да може върху тях да се пише наново, но под нея като блед палимпсест прозираха реклами на стоки, които вече не съществуваха. Те седяха до пътя и ядяха последните ябълки.

Какво има? — попита мъжът.

Нищо.

Ще намерим нещо за ядене. Винаги успяваме. Момчето не отговори. Мъжът го наблюдаваше.

Не е това, нали?

Всичко е наред.

Кажи ми.

Момчето извърна глава по посока на пътя.

Искам да ми кажеш какво има. Не се притеснявай.

То поклати глава.

Погледни ме, каза мъжът.

Детето се обърна към него. Изглеждаше, сякаш е плакало.

Просто ми кажи.

Ние никога няма да изядем някого, нали?

Не. Разбира се, че не.

Дори ако умираме от глад?

Ние и сега умираме от глад.

Но ти каза, че не умираме от глад.

Казах, че няма да умрем. Не съм казвал, че не умираме от глад.

Но все пак няма да го направим?

Не, няма да го направим.

Каквото и да става?

Да, каквото и да става.

Защото ние сме от добрите?

Да.

И ние носим огъня.

И носим огъня. Точно така.

Добре.

Той намери няколко парчета кремък или кварц, но в крайна сметка се оказа, че е по-лесно да запали огън, удряйки клещите в скала, в основата на която бе приготвил малка купчинка съчки, напоени с бензин. Минаха още два дни. Сетне три. Измъчваше ги глад. Районът беше претършуван, плячкосан, опустошен. Не беше останала нито троха. Нощите бяха заслепяващо студени и ковчежно тъмни, а дългите сутрини вдъхваха ужас със затаената си тишина. Като зазоряване преди битка. Восъчната кожа на момчето беше почти прозрачна. С големите си широко отворени очи то приличаше на извънземно.

Мъжът започна да си мисли, че смъртта най-накрая бе надвиснала над тях и че трябва да намери някое усамотено място, където да се скрият. Понякога, докато седеше и гледаше спящото дете, изведнъж започваше да ридае неудържимо, но не беше заради смъртта. Не знаеше каква е причината, но предполагаше, че може би е заради красотата и добротата. Неща, за които вече изобщо нямаше възможност да мисли. Понякога приклякваха в някоя тъмна гора и пиеха застояла вода, прецедена през парцал. Веднъж бе сънувал момчето, положено върху погребална маса и се събуди ужасен. Онова, което можеше да понесе в реалния свят, не беше по силите му насън и затова остана буден от страх, че кошмарът може да се върне.

Тършуваха сред опожарените руини на къщи, в които не биха влезли преди. Видяха един труп да се носи в черната вода на едно мазе сред нечистотиите и ръждясалите тръби. По-късно мъжът стоеше в една всекидневна, която беше отчасти изгоряла и гледаше към небето. Изкорубените от водата дъски на стената бяха полегнали навън към двора. Прогизнали томове в библиотеката. Всичко беше влажно. Прогнило. В едно чекмедже намери свещ. Нямаше с какво да я запали. Пъхна я в джоба си. Излезе навън под сивата светлина и за един кратък миг прозря абсолютната истина за света. Студеното неумолимо кръжене на незавещаната земя. Непреклонен мрак. Слепите кучета, теглещи колесницата на слънцето, продължаваха своя бяг. Съкрушителната черна празнота на вселената. И някъде две преследвани животни трепереха като лисици в леговището си. Време назаем, свят назаем и очи назаем, с които да бъде ожален.

В покрайнините на един малък град седнаха в кабината на някакъв камион да си починат, взирайки се през стъклото, измито от скорошните дъждове. Бяха капнали от умора. Лек повей на вятъра вдигна пепелта от земята. Край пътя имаше табела, чийто надпис вещаеше смърт. Буквите бяха избледнели с годините. Мъжът почти се усмихна. Можеш ли да го прочетеш? — попита той.

Да.

Не му обръщай внимание. Там няма никой.

Те мъртви ли са?

Мисля, че да.

Бих искал онова малко момче да беше с нас.

Да вървим, каза той.

Красиви сънища, с които ти е неприятно да се разделиш. Неща, вече непознати в този свят. Студът го подкани да напали огън. Споменът за това как тя прекоси моравата на път към къщата в тънка розова рокля, залепнала за гърдите й. Помисли си, че всеки запомнен къс от миналото хвърля някаква сянка върху произхода му. Като в салонна игра на отгатване. Казваш думата и я предаваш нататък. Затова, бъди предпазлив. Онова, което промениш в паметта, има своята реалност, знайна или не.

Вървяха по улиците, наметнати с мръсните одеала. Мъжът беше затъкнал пистолета на кръста си и държеше момчето за ръка. В далечния край на града видяха една самотна къща в полето, приближиха, влязоха и обиколиха стаите. Озоваха се пред едно огледало и той почти вдигна револвера. Това сме ние, татко, прошепна момчето. Това сме ние.