Пътят

Онова, което събуди момчето, беше звукът от меленето на кафе в малка ръчна мелничка. Надигна се и се огледа. Татко? — каза то.

Здравей. Гладен ли си?

Трябва да отида до тоалетната. Пишка ми се.

Той посочи с шпатулата към ниската метална врата. Не знаеше как да използват тоалетната, но тъй или иначе, щяха да я използват. Нямаше да останат тук толкова дълго и освен това не трябваше да рискуват и да отварят капака прекалено често. Момчето мина покрай него, косата му беше сплетена от пот. Какво е това? — попита то.

Кафе. Шунка. Бисквити.

О! каза момчето.

Той придърпа една кутия за обувки между леглата, покри я с кърпа и нареди отгоре чиниите, чашите и пластмасовите прибори. Сложи също една купа с бисквити, завити с пешкир, чиния с масло и кутия с кондензирано мляко. Сол и червен пипер. Погледна момчето. То изглеждаше като упоено. Мъжът взе тигана от печката и сложи едно парче златиста шунка в чинията на момчето, добави бъркани яйца, печен боб и сипа кафе в чашите им. Момчето вдигна глава към него.

Хайде, каза той. Не оставяй храната да изстине.

Какво да ям първо.

Каквото искаш.

Това кафе ли е?

Да. Сложи си масло на бисквитите. Ето така.

Добре.

Всичко наред ли е?

Не знам.

Добре ли се чувстваш?

Да.

Какво има?

Мислиш ли, че трябва да благодарим на хората?

На хората?

Хората, които ни дадоха всичко това.

Е, предполагам, че можем да им благодарим.

Ще го направиш ли?

А защо не го направиш ти?

Не знам как.

Разбира се, че знаеш. Просто трябва да кажеш благодаря.

Момчето се взираше в чинията си. Изглеждаше объркано. Мъжът тъкмо се канеше да заговори, когато то каза: Благодаря ви за всичката тази храна. Знаем, че вие сте я пазили за себе си и ако бяхте тук, ние никога нямаше да ядем от нея, дори да умирахме от глад. Съжаляваме, че не сте могли да си я изядете и се надяваме, че сте се спасили в рая при Бог.

Детето вдигна глава. Така добре ли е? — попита то.

Да, мисля, че е добре.

Момчето не искаше да стои само в бункера. Затова следваше мъжа напред-назад през ливадата, докато той носеше пластмасови кани с вода в банята, която беше в задната част на къщата. Те взеха малката газова печка с тях и няколко тенджери, загряха вода, сипаха я във ваната и сетне добавиха студена вода от пластмасовите кани. Отне им много време, но той искаше водата да е добра и топла. Когато ваната беше почти пълна, момчето се съблече, пристъпи, треперещо, във ваната и седна. Мършаво, мръсно и голо. Беше обгърнало раменете си. Единствената светлина идваше от назъбената дюза на газовата печка. Как е? — попита мъжът.

Топло най-накрая.

Топло най-накрая?

Да.

Откъде ти дойде това на ума?

Не знам.

Добре. Топло най-накрая.

Той изми мръсната му сплъстена коса и го изкъпа със сапун и гъба. Източи мръсната вода от ваната, поля го с чиста вода от тенджерата и го уви първо с кърпа, а после и с одеало. Вчеса косата му и го погледна. От момчето се издигаше пара. Добре ли си? — попита той.

Студено ми е на краката.

Ще трябва да почакаш малко да се изкъпя и аз.

Побързай.

Мъжът се изкъпа, излезе от ваната и натика във водата вонящите им джинси с помпата за чистене на тоалетна. Готов ли си? — попита момчето.

Да.

Той завъртя колелцето на газовата печка, докато пламъкът изпращя и угасна, сетне включи фенерчето и го сложи на пода. Седнали на ръба на ваната, те обуха обувките си, мъжът подаде тенджерата и сапуна на момчето, а той самият взе печката, малката газова бутилка и пистолета. Наметнати с одеалата, те минаха през двора, упътени към бункера.

Седяха на по-малкото легло с шахматна дъска между тях, облечени в нови пуловери и чорапи и наметнати с нови одеала. Мъжът беше запалил една малка отоплителна печка на газ и пиеха Кока-Кола от пластмасови чаши. Малко по-късно той отиде в къщата, изстиска двата чифта джинси и когато се върна, ги окачи да изсъхнат.

Колко време можем да останем тук, татко?

Не дълго.

Колко време е това?

Не знам. Може би още един ден. Или два.

Защото е опасно ли?

Да.

Мислиш ли, че те ще ни намерят?

Не, няма да ни намерят.

Но може и да го направят.

Не, няма. Няма да ни намерят.

По-късно, докато момчето спеше, той отиде в къщата и изкара част от мебелите на моравата. Сетне дотътри един дюшек и го сложи върху капака. Спусна се няколко стъпала надолу и внимателно придърпа дюшека върху шперплата, така че да покрие вратата към бункера напълно. Не беше кой знае каква хитрост, но пак беше по-добре от нищо. Седна на леглото и под светлината на газовата лампа започна да дяла с ножа си фалшиви куршуми от един намерен навън клон, като пробно ги пъхаше в барабана на револвера. Оформяше върховете им с острието, сетне ги овалваше със сол и ги намазваше с пепел, докато добиеха цвета на олово. Когато разполагаше вече с пет, той ги пъхна един по един в отворите на барабана, затвори оръжието, обърна го към себе си и го погледна. Дори от толкова близо пистолетът изглеждаше зареден. Доволен от постигнатото, той го сложи до себе си и стана да пипне крачолите на джинсите, които съхнеха над газовата печка.

Беше запазил шепа празни гилзи за пистолета, но те бяха изгубени заедно с всичко останало. Трябваше да ги държи в джоба си. Сега нямаше нито една. Предполагаше, че би могъл да ги презареди, използвайки патроните 45-и калибър. Запалителните капсули вероятно щяха да паснат, ако успееше да ги извади, без да ги повреди. Щеше да остърже куршумите до необходимия размер с макетното ножче. Стана и направи последен оглед на запасите. Завъртя колелцето на газовата лампа, докато пламъкът изгасна, целуна момчето, пропълзя в леглото под чистите завивки, погледна още веднъж този малък рай, който потрепваше под оранжевата светлина на отоплителната печка, и заспа.

Градът беше напуснат преди години, но вървяха внимателно по затрупаните с боклуци улици, а момчето го държеше за ръката. Минаха покрай един метален контейнер за смет, където някой някога се беше опитвал да гори тела. Овъгленото месо и кости под влажната пепел щяха да бъдат анонимни, ако не бяха черепите. Миризмата вече беше изчезнала. В края на улицата имаше супермаркет и на една от пътеките между щандовете, сред разпилените празни кутии и сандъци, се виждаха три метални пазарски колички. Мъжът ги огледа, измъкна една от тях, приклекна и завъртя колелцата й. Сетне се изправи и я изпробва как върви по пътеката.

Можем да вземем две, каза момчето.

Не.

Аз мога да бутам едната.

Ти си разузнавач. И искам от теб да бъдеш нащрек.

Какво ще правим с всички онези неща?

Просто ще вземем, каквото можем.

Мислиш ли, че някой ще дойде тук?

Да. Рано или късно.

Но ти каза, че никой няма да дойде.

Не съм имал предвид никога.

Бих искал да живеем тук.

Знам.

Бихме могли да бъдем нащрек.

Ние по принцип сме нащрек.

Ами ако дойдат някои от добрите.

Е, не мисля, че има голяма вероятност да срещнем някои от добрите по пътя.

Ние сме по пътя.

Знам.

Ако си нащрек през цялото време, това означава ли, че те е страх през цялото време?

Е, предполагам, че трябва да си доста уплашен, за да бъдеш нащрек. А това означава да си бдителен. Предпазлив.

Но през останалото време не те е страх?

През останалото време?

Да.

Не знам. Може би човек винаги трябва да бъде нащрек. Ако бедата идва тогава, когато най-малко я очаква, в такъв случай може би винаги трябва да я очакваш.

Ти винаги ли я очакваш, татко?

Да. Но понякога може да забравя, че трябва да бъда нащрек.

Сложи момчето да стъпи върху кутията за обувки под газовата лампа и се зае да го подстриже с ножици и пластмасов гребен. Опита се да постигне нещо хубаво и това отне време. Когато свърши, свали кърпата от раменете на детето, събра златните коси от пода, избърса лицето и раменете му с влажен чист парцал и вдигна едно огледало, за да му даде възможност да се види.

Много ми харесва, татко.

Добре.

Наистина изглеждам мършав.

Ти наистина си мършав.

Мъжът подстрига и своята коса, но не се получи толкова добре. Докато се загряваше вода, подряза брадата си с ножиците, после се обръсна с пластмасова самобръсначка. Момчето го наблюдаваше. Щом приключи, се погледна в огледалото. Сякаш нямаше брадичка. Обърна се към момчето. Как изглеждам? Детето вдигна глава. Не знам, каза то. Навън ще бъде ли студено?