Пътят

Отнесе кутията с инструменти и една от бутилките с газ в камбуза и тръгна на последна обиколка из каютите. Сетне започна да тършува из чекмеджетата в салона, отваряше папките и пластмасовите кутии за книжа, търсейки корабния дневник. Намери един неизползван порцеланов сервиз в дървена щайга, пълна с фин талаш. Повечето от съдовете бяха счупени. Сервиз за осем души, носещ името на яхтата. Подарък, помисли си той. Взе една чаена чаша, завъртя я в дланта си и я върна на мястото й. Последното нещо, на което се натъкна, беше правоъгълна дъбова кутия със сглобка тип „лястовича опашка“ и месингов лист, вграден в капака. Това може би беше кутия за пури, но формата й беше по-различна и когато я вдигна и почувства тежестта й, се досети какво е било предназначението й. Откопча ръждясалата кукичка и отвори капака. Вътре имаше месингов секстант14, вероятно на сто години. Взе го от гнездото му и го задържа в ръката си. Порази го красотата на този предмет. Месингът беше потъмнял и тук-там по повърхността на уреда имаше зеленикави петна, но иначе беше съвършен. Избърса зеленикавия меден окис от месинговата плочка върху капака. „Хезанит“15, Лондон. Приближи го към окото си и завъртя колелцето. Тази вещ беше първото нещо, което го развълнува от много време насам. Задържа уреда в ръката си, сетне го сложи обратно в облечената в синьо сукно вътрешност на кутията, затвори капака, закопча кукичката, прибра кутията в шкафа и затвори вратата му.

Когато се върна на палубата и погледна към брега, момчето го нямаше. За момент изпадна в паника, но сетне го видя да върви по пясъка с наведена надолу глава. Пистолетът все още висеше в ръката му. Докато стоеше там, усети корпусът на яхтата да се повдига и сетне да се плъзва надолу. Съвсем леко. Приливът идваше и вълните вече се плискаха в скалните блокове на вълнолома. Обърна се и тръгна отново към кабината.

Върна се с две навити в кръг найлонови въжета от чекмеджето зад руля, измери диаметъра с педи и го умножи по броя на намотките. Петнайсет метра въже. Окачи ги на една обтежка, прикрепена към сивата палуба от тиково дърво и се върна в кабината. Събра всичко и го струпа до масата. В долапа на камбуза имаше няколко пластмасови туби за вода, но всички, с изключение на една, бяха празни. Взе една от тях, видя пукнатината, през която бе изтекла водата, и предположи, че е замръзнала по време на някое от безцелните пътешествия на яхтата. Вероятно няколко пъти. Посегна към наполовина пълната туба, разви капачката й, подуши водата, вдигна я с две ръце и пи. Сетне пи отново.

Консервните кутии, които се търкаляха по пода на камбуза, изглеждаха негодни за употреба, а дори и тези в долапа бяха доста ръждясали и зловещо изкорубени. Надписите и думите на испански, които бяха написани върху тях с черен маркер, бяха изтрити. Не знаеше значението на някои от тях. Започна да премята кутиите в ръцете си, сортирайки ги по големина и накрая ги нареди върху малкия хладилник в камбуза. Предполагаше, че в трюма има щайги с храна, но тя едва ли щеше да става за ядене. При всяко положение мястото в количката им беше ограничено. Хрумна му, че приема прекалено безразлично късмета, на който се беше натъкнал тук, но си каза нещо, което си беше казвал и преди. Че късметът може би не е чак толкова хубаво нещо. Малко бяха нощите, през които, лежейки в мрака, да не бе завиждал на мъртвите.

Намери една метална кутия със зехтин и още няколко с мляко. Ръждясала метална кутийка с чай. Пластмасов контейнер с някаква храна, която не можа да разпознае. Наполовина празна кутия с кафе. Прерови методично лавиците в долапа, избирайки какво да вземе и какво да остави. След като отнесе всичко в салона, струпвайки го до стълбите, той се върна в камбуза, отвори кутията с инструменти и се зае да демонтира една от дюзите на малката готварска печка. Откачи плетения маркуч, свали алуминиевите звезди от дюзите и пъхна една от тях в джоба на якето си. Разхлаби дюзите с гаечен ключ. Сетне ги откачи, стегна единия край на маркуча към куплунга на едната от дюзите, а другия му край към газовата бутилка, и я отнесе в салона. Най-накрая си направи вързоп от мушамата, в която бяха завити някакви консерви с плодове и зеленчуци, върза го с връв, съблече дрехите си и ги пъхна сред останалите неща, които беше избрал, качи се по стълбите и излезе гол на палубата, прехвърли се през парапета, държейки здраво вързопа, и скочи в ледено студената сива морска вода.

Излезе на брега, докато гаснеше последната светлина на деня, пусна вързопа на пясъка, бръсна водата от ръцете и гърдите си и тръгна към дрехите. Момчето го следваше. Разпитваше го защо рамото му е потъмняло и синьо. Всичко е наред, каза мъжът. Не ме боли. Сдобихме се с много неща. Почакай да видиш.

Вървяха бързо по брега под залязващото слънце. Ами ако морето отнесе лодката? — каза момчето.

Няма да я отнесе.

Но би могло.

Не, няма да я отнесе. Хайде. Гладен ли си?

Да.

Тази вечер ще хапнем добре. Но трябва да побързаме.

Аз бързам, татко.

И освен това може да вали.

Откъде знаеш?

Усещам го по миризмата във въздуха.

И как мирише той?

На влажна пепел. Хайде.

Мъжът се спря. Къде е пистолетът? — попита той.

Момчето замръзна на мястото си. Изглеждаше ужасено.

Боже, каза мъжът. Погледна назад към брега.

Яхтата вече се беше скрила от погледа им. Мъжът се обърна към момчето. То беше обгърнало главата си с ръце и всеки момент щеше да се разплаче. Съжалявам, каза детето. Много съжалявам.

Той остави брезентовия вързоп с консервите. Трябва да се върнем.

Съжалявам, татко.

Няма нищо. Ще го намерим.

Момчето стоеше с отпуснати рамене. Беше започнало да хълца. Мъжът коленичи и го прегърна. Няма нищо, каза той. Аз съм този, който трябваше да се погрижи пистолетът да е под ръка, и не го направих. Забравих.

Съжалявам, татко.

Хайде. Ще се оправим. Всичко е наред.

Пистолетът лежеше, където детето го беше оставило в пясъка. Мъжът го взе, тръсна го, сетне седна, извади шпилката на барабана и я подаде на момчето. Дръж това, каза той.

Наред ли му е всичко, татко?

Разбира се.

Мъжът търкулна барабана върху дланта си, духна пясъка от него и го подаде на момчето. После издуха пясъка и от гнездото на барабана и от цевта, взе частите от момчето, сложи ги на мястото им, запъна ударника на пистолета, отпусна го и пак го дръпна. Завъртя барабана, така че истинският куршум да дойде най-горе, отпусна ударника, прибра пистолета в якето си и стана. Всичко е наред, каза той. Хайде.

Ще ни застигне ли мракът?

Не знам.

Сигурно ще ни застигне, нали?

Хайде. Ще побързаме.

Мракът наистина ги изпревари. Когато стигнаха старата пътека при носа, беше вече прекалено тъмно и не се виждаше нищо. Стояха под напора на вятъра, който духаше от морето, тревата свистеше покрай тях, а момчето се държеше за ръката му. Трябва да продължим да вървим, каза мъжът. Хайде.

Нищо не виждам.

Знам. Ще напредваме крачка по крачка.

Добре.

Не ме пускай.

Добре.

Каквото и да става.

Каквото и да става.