Пътят

Седеше с кръстосани крака на билото на един хребет и оглеждаше долината долу с бинокъла си. Спокойното плавно очертание на река. Тъмните тухлени комини на фабрика. Покриви, покрити с плочи. Стара дървена водна помпа, укрепена с железни обръчи. Никакъв дим, никакви признаци на живот. Свали бинокъла и продължи да наблюдава околността без него.

Какво виждаш? — попита момчето.

Нищо.

Мъжът му подаде бинокъла. Момчето прехвърли ремъка през врата си, вдигна бинокъла до очите си и завъртя колелцето на фокуса. Всичко около тях беше толкова спокойно.

Виждам дим, каза то.

Къде?

Встрани от онези сгради.

Кои сгради?

Момчето му върна бинокъла и той отново намести фокуса. Далечна бледа струйка дим. Да, каза той. Виждам го.

Какво ще правим, татко?

Мисля да хвърлим един поглед. Просто трябва да бъдем внимателни. Ако това е комуна, те ще имат барикади. Но може би са просто бежанци.

Като нас.

Да. Като нас.

Ами ако са от лошите?

Ще трябва да поемем риска. Трябва да намерим нещо за ядене.

Те оставиха количката в гората, пресякоха една железопътна линия и се спуснаха по стръмния рид през почернелия мъртъв бръшлян. Мъжът носеше пистолета в ръката си. Стой близо до мен, каза той. Момчето се подчини. Те се движеха по улиците като сапьори. Пряка след пряка. Лека миризма на дървесен дим във въздуха. Влязоха в един магазин и останаха там известно време, наблюдавайки улицата, но нищо не помръдваше. Преровиха разпилените по пода боклуци. Чекмеджета, хартии и прогизнали от влага картонени кутии. Не намериха нищо. Всички магазини бяха плячкосани преди години и витрините на повечето от тях ги нямаше. Вътре беше твърде тъмно и не се виждаше почти нищо. Изкачиха се по нащърбените стоманени стълби на един ескалатор, момчето се държеше за ръката му. Няколко прашни палта висяха на закачалки. Потърсиха обувки, но не намериха. Разровиха една купчина с отпадъци, но не попаднаха на нищо полезно. Когато се върнаха долу, мъжът свали окачените на закачалки сака, изтупа ги от прахта и ги преметна през ръка. Да вървим, каза той.