Пътят

Те продължиха. Момчето плачеше. Мъжът непрекъснато поглеждаше назад. Когато стигнаха подножието на хълма, той спря, погледна детето и извърна отново глава към пътя. Изгорелият човек се беше строполил на земята и от това разстояние не се виждаше ясно какво точно лежи там.

Съжалявам, каза мъжът. Но нямаше какво да му дадем. Не можехме да му помогнем по никакъв начин. Съжалявам за случилото се с него, но нищо не можем да направим. Знаеш това, нали? Момчето стоеше, забило поглед в земята. То кимна с глава. Сетне продължиха нататък и мъжът не погледна повече назад.

Вечерта, жълтозелена светлина от пожарите. Черна вода в крайпътните канавки. Забулени планински върхове. Минаха по един бетонен мост, където вятърът бавно разнасяше пепелта и праха. Обгорели парчета дърво. Накрая спряха, върнаха се при моста и останаха да нощуват под него.

Мъжът дълго носи портфейла си, докато не проряза правоъгълна дупка в джоба на панталона му. Сетне един ден седна край пътя, извади го и прегледа съдържанието му. Малко пари, кредитни карти. Шофьорска книжка. Снимка на жена му. Нареди всичко върху асфалта. Като карти за игра. Запокити почернялото от пот парче кожа в гората и остана да седи със снимката в ръка. Сетне сложи и нея на пътя, изправи се и продължиха.

На сутринта лежеше и съзерцаваше гнездата от кал, които лястовиците бяха построили в ъглите под моста. Погледна към момчето, но то се беше извърнало настрани и се взираше в реката.

Нищо не можехме да направим.

Детето не отговори.

Той ще умре. Не можем да раздаваме онова, което имаме, защото и ние ще умрем.

Знам.

Тогава кога ще започнеш пак да ми говориш.

Аз ти говоря.

Сигурен ли си?

Да.

Добре.

Добре.