Пътят

На сутринта валеше и прозорците в задната част на сградата дрънчаха от силния вятър. Мъжът стоеше, загледан навън. Срутен стоманен док във водата. Щурвалски кабини на потънали рибарски лодки, стърчащи над сивите вълни. Нищо не помръдваше там. Всичко, което можеше да помръдва, отдавна беше отнесено. Кракът му пулсираше. Той махна превръзката, дезинфектира раната отново и я огледа. Плътта около шева беше подута и потъмняла. Направи нова превръзка и обу вкоравените си от кръвта панталони.

Прекараха деня там, седейки сред сандъците и щайгите. Трябва да говориш с мен, каза мъжът.

Аз говоря.

Сигурен ли си?

В момента говоря.

Искаш ли да ти разкажа приказка?

Не.

Защо не?

Момчето го погледна, после извърна глава настрани.

Защо не?

Тези приказки не са истински.

Не е необходимо да са истински. Те са просто приказки.

Да, но в тези приказки ние винаги помагаме на хората, а иначе не го правим.

Защо ти не ми разкажеш приказка?

Не искам.

Добре.

Нямам приказки за разказване.

Можеш да ми разкажеш някоя история за теб.

Ти вече знаеш всички истории за мен. Защото винаги си бил с мен.

Имаш истории вътре в теб, за които не знам.

Искаш да кажеш нещо като мечти.

Да, нещо като мечти. Или просто неща, за които си мислиш.

Да, но историите трябва да завършват щастливо.

Не е задължително.

Твоите истории винаги имат щастлив край.

А ти нямаш ли такива истории?

Моите приличат повече на истинския живот.

А моите не?

Да, твоите не.

Мъжът го наблюдаваше. Сигурно си мислиш, че истинският живот е много лош?

А ти как мислиш?

Е, мисля, че все още сме тук. Много лоши неща се случиха, но ние все още сме тук.

Да.

Не смяташ, че това е нещо особено хубаво?

Добре е.

Издърпаха една работна маса пред прозорците, разстлаха одеалата на пода и момчето легна по корем, загледано към залива. Мъжът седеше с изпънати крака. На одеалото между тях бяха двата пистолета и кутията със сигналните ракети. След малко мъжът каза: Мисля, че е много хубава. Искам да кажа, много хубава история. В нея се разказва за нещо важно.

Добре, татко. Но просто искам малко да помълчим.

Ами сънищата ти? Преди понякога ми разказваше сънищата си.

Не искам да говоря за нищо.

Добре.

И освен това вече не сънувам хубави сънища. В тях винаги се случва нещо лошо. Ти каза, че това е добре, защото добрите сънища не са добър знак.

Може би е така. Не знам.

Когато нощем се събуждаш и кашляш, обикновено излизаш на пътя или се отдалечаваш, но аз продължавам да чувам как кашляш.

Съжалявам.

Веднъж те чух да плачеш.

Знам.

Щом аз не трябва да плача, и ти не трябва да плачеш.

Така е.

Кракът ти ще се оправи ли?

Да.

Не го казваш просто да ме успокоиш?

Не.

Защото раната изглежда сериозна.

Не е толкова зле.

Онзи мъж се опита да ни убие. Нали?

Да. Опита се.

Ти уби ли го?

Не.

Истината ли ми казваш?

Да.

Добре.

Сега по-спокоен ли си?

Да.

Мислех, че не искаш да говориш с мен.

Не искам.

Тръгнаха два дни по-късно. Мъжът куцукаше подир количката, а момчето вървеше близо до него, докато излязоха от покрайнините на града. Пътят следваше равния сив бряг и на много места вятърът беше натрупал купища пясък. Това затрудняваше придвижването им и често се налагаше да си пробиват път с помощта на една дъска, която държаха под коша на количката. По едно време се отклониха от пътя към плажната ивица и се скриха на завет зад дюните, за да разучат картата. Стоплиха си вода с газовата бутилка, направиха си чай и се загърнаха с одеала заради вятъра. Малко по-нататък се виждаше потъмнелият дървен корпус на древен кораб. Сиви и изжулени от пясъка греди, стари, навити на ръка болтове. Железа с тъмнолюляков цвят, излети в някоя пещ в Кадис или Бристол и изковани върху почерняла наковалня, така че да изкарат триста години в морето. На следващия ден минаха през руините на курортно селище със заковани врати и прозорци и поеха навътре към сушата през една борова гора. Асфалтът беше покрит с борови иглички, а вятърът люлееше тъмните дървета.

По обяд, когато беше най-светло, мъжът седна на пътя, сряза шевовете си с ножицата, върна я в несесера и свали клампата. Сетне се зае да маха малките черни кончета от кожата си, притискайки края на раната с палец. Момчето седеше на пътя и го гледаше. Мъжът хващаше краищата на конците с клампата и ги дърпаше един по един. Малки точици кръв. Когато свърши, прибра клампата, залепи марля върху раната, стана, обу панталоните си и подаде несесера на момчето, за да го сложи в количката.

Болеше, нали? — каза момчето.

Да, болеше.

Ти много ли си смел?

Средно.

Кое е най-смелото нещо, което някога си правил?

Мъжът изплю на пътя кървава храчка. Ставането ми тази сутрин, каза той.

Наистина ли?

Не, не ме слушай. Хайде, да тръгваме.

Вечерта видяха мрачното очертание на друг крайбрежен град, скупчени високи сгради, сякаш леко килнати настрани. Предположи, че желязната арматура бе омекнала от горещината, придавайки след изстиването си лек наклон на постройките. Разтопеното стъкло от прозорците се беше стекло надолу по стените като захарна глазура върху торта. Продължиха нататък. Нощем понякога се събуждаше в мрака и мразовитата пустош, напускайки меко оцветените светове на човешката обич, песните на птиците, слънцето.

Облегна чело на ръцете си, които държаха дръжката на количката и се закашля. Изплю кървава слуз. Все по-често трябваше да спира и да почива. Момчето го наблюдаваше. В някой друг свят то щеше вече да се е примирило с това, че животът му си отива. Но то нямаше друг живот освен неговия. Знаеше, че нощем лежи будно и се вслушва дали той още диша.

Дните се влачеха един след друг, безредни и безкалендарни. По магистралата в далечината дълги редици от обгорели ръждясващи коли. Очукани джанти, закрепени в сивата застинала маса от разтопена гума, снопове почернели жици. Овъглени трупове, смалени до размерите на детско тяло, седящи върху голите пружини на седалките. Десетки хиляди мечти, погребани в изгорелите сърца. Те продължиха. Вървяха през мъртвия свят като плъхове, влезли в своето въртящо се колело. Нощите бяха мъртвешки тихи и мъртвешки черни. Толкова студени. Почти не разговаряха. Той кашляше и момчето го гледаше как плюе кръв. Приведен напред. Мръсен, парцалив, безнадежден. Мъжът спираше и се облягаше на количката. Момчето продължаваше още малко нататък, сетне също спираше и поглеждаше назад, а той вдигаше мокрите си очи и го виждаше да стои там на пътя, гледайки го от някакво невъобразимо бъдеще, сияейки в пустошта като божествен храм.

Пътят пресече пресъхнало блато, където от замръзналата кал стърчаха ледени стълбове, подобни на пещерни сталагмити. Следи от стар огън край пътя. По-нататък дълъг бетонен мост, издигнат над блатото. Мъртво блато. Мъртви дървета над сиви локви, чиито стволове бяха покрити с останки от сив блатен мъх. Копринени преспи от пепел покрай бордюра. Мъжът стоеше облегнат на ронещата се бетонна ограда. Може би в разрухата най-накрая щеше да се види как е бил направен светът. Океани и планини. Грандиозният контраспектакъл на нещата, които спират да бъдат. Безкрайната пустош, подпухнала и студено бездушна. Тишината.

Започнаха да се натъкват на повалени от ветровете дървета, огромни ивици на опустошение сред равнината. Останки от разрушени сгради, пръснати сред пейзажа, и кълба от заплетени жици от крайпътните електрически стълбове. Пътят беше покрит с отломки и напредването с количката беше трудно. Най-накрая те просто седнаха край пътя, загледани в онова, което беше пред тях. Покриви на къщи, стволове на дървета. Лодка. Откритото небе, отвъд което далечното навъсено море бавно се движеше и поклащаше.

Оглеждаха разпилените по пътя вещи и най-накрая мъжът намери една платнена торба, която можеше да носи през рамо, и малък куфар за момчето. Прибраха одеалата, брезента и останалите консерви в раниците и чантите си и потеглиха отново, изоставяйки количката на пътя. Крачейки бавно през боклуците и отломките. Мъжът трябваше да спира и да си почива. Седна на един озовал се край пътя диван, чиито възглавници бяха подпухнали и влажни. Кашляше, наведен напред. Свали окървавената маска от лицето си, стана, изплакна я в канала, сетне я изстиска и просто остана да стои там на пътя. От устата му излизаше бяла пара. Зимата ги беше застигнала. Обърна се и погледна момчето. То стоеше с куфара си като сираче, чакащо автобус.

След два дни стигнаха до широка река недалеч от океана, чийто мост беше рухнал в бавно течащата вода. Седнаха на крайпътната бетонна подпора, загледани във водата, която минаваше през металната решетка на парапета на моста. Мъжът вдигна глава към равнината.

Какво ще правим, татко? — каза той на шега.

Да, какво ще правим, повтори момчето.

Вървяха през дълга, крайбрежна, кална ивица, където видяха една полупогребана малка лодка и се загледаха в нея. Изоставена и ненужна. Във вятъра прехвърчаха капки дъжд. Вървяха бавно по брега, търсейки напразно заслон. Мъжът струпа на купчина побелели клони с цвят на кост, запали огън и те седнаха сред дюните, наметнати с брезента, гледайки как студеният дъжд идва от север. Капките падаха все по-тежко, правейки малки трапчинки в пясъка. Огънят започна да пуши и димът се заизвива бавно нагоре. Момчето се сгуши под барабанящия брезент и скоро заспа. Мъжът дръпна мушамата над главата си като качулка и се загледа в сивото, забулено от дъжда море. Вълните се разбиваха на брега и се отдръпваха от тъмния набразден пясък.

На другия ден тръгнаха навътре към сушата. Обширна мочурлива местност, където папрати, хортензии и диви орхидеи растяха в пепеляви статуи, които вятърът все още не бе разрушил. Всяка следваща крачка беше мъчителна. Два дни по-късно, когато излязоха на пътя, мъжът остави торбата, седна на земята, наведен напред, с кръстосани пред гърдите си ръце и кашля дълго, докато повече не можеше да кашля. През следващите два дни изминаха не повече от десет мили. Пресякоха реката и скоро след това стигнаха до един кръстопът. По-нататък над провлака беше минала буря, която от изток до запад бе изравнила мъртвите дървета със земята и сега те приличаха на бурени на дъното на река. Тук направиха лагера си и когато той легна, разбра, че няма да може да продължи по-нататък и че това е мястото, където щеше да умре. Момчето седеше и го гледаше, а в очите му напираха сълзи. О, татко, каза то.

Мъжът гледаше как момчето върви през тревата и сетне коленичи с чашата вода, която беше донесло. Навсякъде около него имаше светлина. Той взе чашата, пи и легна назад. Останала им беше само една консерва от праскови и мъжът отказа да яде. Не мога, каза той. Ти, яж.

Ще ти оставя половината.

Добре. Остави ми за утре сутринта.

Момчето взе чашата и се отдалечи и когато го направи, светлината тръгна с него. То искаше да се опита да направи палатка с брезента, но мъжът не му позволи. Каза, че не иска да има нищо над него. Лежеше и гледаше момчето под светлината на огъня. Искаше да може да го вижда. Огледай се, каза си той. Няма пророк в дългата хроника на земята, който да не заслужава да бъде почетен тук днес. Както и да сте го казали, били сте прави.

На момчето му се стори, че усеща миризма на мокра пепел във вятъра. То излезе на пътя и се върна, влачейки парче шперплат от крайпътните боклуци. Заби с камък четири пръчки в земята и направи навес, който макар и паянтов, щеше да ги пази от дъжда. Остави сигналния пистолет и взе револвера със себе си, търсейки нещо за ядене, но се върна с празни ръце. Мъжът хвана ръката му. Ти трябва да продължиш, каза той, хриптейки. Аз не мога да дойда с теб. Но ти трябва да продължиш. Не знаеш какво има там надолу по пътя. Винаги сме имали късмет. Ти също ще имаш късмет. Ще видиш. Просто върви. Всичко ще бъде наред.

Не мога.

Няма нищо. Това се задаваше от много време. Просто сега настъпи часът. Продължи да вървиш на юг. Прави всичко, както го правехме заедно.

Ти ще се оправиш, татко. Моля те!

Не, няма да се оправя. Дръж пистолета винаги със себе си. Трябва да намериш добрите хора, но не можеш да поемаш никакви рискове. Никакви рискове. Чуваш ли ме?

Искам да бъда с теб.

Не можеш.

Моля те.

Не можеш. Ти трябва да носиш огъня.

Не знам как.

Да, знаеш.

Той истински ли е? Огънят?

Да, истински е.

И къде е той? Аз не знам къде е.

Да, знаеш. Той е вътре в теб. Винаги е бил там. И аз го виждам.

Просто ме вземи с теб. Моля те.

Не мога.

Моля те, татко.

Не мога. Не мога да държа сина си мъртъв в ръцете си. Мислех, че мога, но не мога.

Ти каза, че никога няма да ме изоставиш.

Знам. Съжалявам. Имаш цялото ми сърце. Винаги си го имал. Ти си най-доброто момче. Винаги си бил. Ако не съм тук, ти пак ще можеш да разговаряш с мен. Ще можеш да ми говориш и аз ще ти отговарям. Ще видиш.

Ще те чувам ли?

Да. Ще ме чуваш. Ще трябва да си представиш, че се случва наистина. И ще ме чуваш. Ще трябва да се упражняваш. Само не се предавай. Нали?

Добре.

Добре.

Много ме е страх, татко.

Знам. Но всичко ще е наред. Ще имаш късмет. Знам това. Трябва да спра да говоря. Ще започна пак да кашлям.

Добре, татко. Не е нужно да говориш. Добре.

Момчето тръгна надолу по пътя и се отдалечи толкова, колкото се осмеляваше, после се върна. Баща му беше заспал. Седна до него под шперплата и дълго го гледа. Затвори очи и започна да му говори, а той държеше очите си затворени и слушаше. Сетне опита отново.

Мъжът се събуди в мрака, кашляйки тихо. Лежеше и слушаше. Момчето седеше до огъня, наметнато с одеало, и го гледаше. Капки вода. Гаснеща светлина. Стари сънища нахлуха в будния свят. Капките се чуваха в пещера. Светлината идваше от свещ, която момчето носеше в свещник от кована мед. Восъкът капеше по камъка с пращене. Следи от неизвестни създания по умъртвения льос. В студения коридор те бяха достигнали до място, от което нямаше връщане назад, и още от самото начало големината му се определяше единствено от светлината, която носеха с тях.

Помниш ли онова малко момче, татко?

Да. Помня го.

Мислиш ли, че то е добре?

О, да. Мисля, че е добре.

Мислиш ли, че се беше изгубило?

Не. Не мисля, че беше изгубено.

А аз се боя, че се беше изгубило.

Мисля, че е добре.

Но кой ще го намери, ако е било изгубено? Кой ще намери онова малко момче?

Добротата ще намери малкото момче. Винаги така е ставало. И така ще бъде.

Момчето спа до баща си тази нощ. Беше го прегърнало, но когато се събуди на сутринта, той беше студен и вкочанен. Дълго седя там и плака. Сетне стана и тръгна през гората към пътя. Когато се върна, коленичи до баща си, хвана студената му ръка и започна да повтаря името му отново и отново.

Остана там три дни, после тръгна по пътя. Погледна надолу и сетне в посоката, от която бяха дошли. Някой идваше към него. Понечи да побегне обратно към гората, но не го направи. Просто седеше на пътя и чакаше, държейки пистолета в ръката си. Беше струпало всички одеала върху баща си и беше премръзнало и гладно. Мъжът, който се приближи, се спря и се загледа в него. Беше облечен в скиорско яке в сиво и жълто. Носеше на рамото си пушка с плетен кожен ремък и гумен патрондаш с муниции за оръжието. Ветеран от стари схватки, брадясал, с белег на бузата и обгоряла скула. Едното му око непрекъснато блуждаеше. На лицето му трепна усмивка и когато заговори, устата му се движеше някак спънато.

Къде е човекът, с когото беше?

Умря.

Той баща ли ти беше?

Да. Той ми беше татко.

Съжалявам.

Не знам какво да правя.

Мисля, че трябва да дойдеш с мен.

Ти от добрите ли си?

Мъжът дръпна качулката от главата си. Косата му беше дълга и сплъстена. Погледна небето. Като че ли там имаше нещо за гледане. Сетне погледна момчето. Да, каза той. Аз съм от добрите. Защо не прибереш пистолета?

Не трябва да позволявам на никого да ми вземе пистолета. В никакъв случай.

Не ти искам пистолета. Просто не искам да го насочваш към мен.

Добре.

Къде са ти нещата?

Нямаме много неща.

Имаш ли спален чувал?

Не.

А какво имаш? Одеала?

Завил съм татко с тях.

Покажи ми.

Момчето не помръдна. Мъжът го наблюдаваше. Сетне клекна на едно коляно, свали пушката от рамото си, опря дулото й на земята и се облегна на приклада. Патроните в патрондаша му бяха ръчно направени и краищата им бяха залепени с восък. От него идваше миризма на дървесен дим. Виж, каза той. Имаш две възможности. Възникна спор дали изобщо да идвам при теб. Можеш да останеш тук с баща си и да умреш или да дойдеш с мен. Ако останеш тук, трябва да стоиш далече от пътя. Не знам как сте стигнали чак дотук. Но ти трябва да дойдеш с мен. Всичко ще бъде наред.

Откъде да знам, че сте от добрите?

Не можеш да го знаеш. Ще трябва да рискуваш.

Вие носите ли огъня?

Какво да правим?

Да носите огъня.

Ти си малко странен, а?

Не съм.

Само малко.

Да.

Няма нищо.

Е?

Какво, дали носим огъня?

Да.

Да, ние носим огъня.

Имате ли деца при вас?

Имаме.

Имате ли малко момче?

Имаме едно малко момче и едно малко момиче.

Колко голямо е момчето?

Горе-долу колкото теб. Може би малко по-голямо.

И вие не ги ядете.

Не.

Вие не ядете хора.

Не, ние не ядем хора.

И аз мога да дойда с теб?

Да. Можеш.

Добре тогава.

Добре.

Те влязоха в гората и малко по-късно мъжът клекна до посивялата съсухрена фигура под наклоненото парче шперплат. Това ли са всичките ти одеала?

Да.

А това твоят куфар ли е?

Да.

Мъжът се изправи и погледна момчето. Защо не отидеш да ме почакаш на пътя? Аз ще донеса одеалата и всичко останало.

А татко?

Какво за него?

Не можем просто да го оставим така?

Да, можем.

Не искам да го види някой.

Никой няма да го види.

Може ли да го покрия с листа.

Вятърът ще ги отнесе.

Може ли да го завием с едно от одеалата?

Да. Аз ще го направя. А сега върви.

Добре.

Момчето чакаше на пътя и когато мъжът излезе от гората, носеше куфара и одеалата, хвърлени през рамо. Отдели едно от тях и го подаде на момчето. Ето, каза той. Наметни се. Премръзнал си. Момчето протегна ръка, подавайки му пистолета, но той отказа да го вземе. Задръж си го, каза мъжът.

Добре.

Знаеш ли как да стреляш с него?

Да.

Добре.

А татко?

Нищо повече не можем да направим за него.

Мисля, че искам да се сбогувам с него.

Сигурен ли си?

Да.

Добре, върви. Ще те чакам тук.

Момчето се върна в гората и коленичи до баща си. Той беше завит с одеало, както беше обещал мъжът. Момчето не го отви, просто седеше до него, плачеше и не можеш да спре. Плака дълго. Ще ти говоря всеки ден, прошепна то. И няма да забравя. Каквото и да става. Сетне стана, обърна се и тръгна към пътя.

Когато го видя, жената го прегърна и го задържа. О, каза тя, толкова се радвам да те видя. Понякога тя му говореше за Бог. Момчето се опитваше да говори на Бог, но най-хубаво беше, когато говореше на баща си. То наистина не забрави и той наистина му отговаряше. Жената каза, че всичко е наред. Тя каза, че неговият дъх е дъхът на Бог и той дори преминава от човек на човек през цялото време.