Пътят

Мъжът сложи шепа стафиди, увити в кърпа, в джоба си и по обяд те седнаха на мъртвата трева встрани от пътя и ги изядоха. Момчето го погледна. Това е всичко, което имаме, нали? — каза то.

Да.

Сега ще умрем ли?

Не.

Какво ще правим.

Ще пийнем малко вода. След това ще продължим надолу по пътя.

Добре.

Вечерта тръгнаха през полето, опитвайки се да намерят място, където огънят им нямаше да се вижда. Дърпаха количката след себе си по неравната земя. Околността не обещаваше много. Утре трябваше да намерят нещо за ядене. Нощта ги застигна по калния път. Отправиха се уморено към една далечна група дървета, голи и черни, които се очертаваха на фона на последната светлина от видимия свят. Когато стигнаха там, беше вече тъмна нощ. Държейки момчето за ръка, мъжът събра с крак разпилените по земята клони и съчки и запали огън. Дървата бяха мокри, но той издялка с ножа си мъртвата кора и струпа съчките и клоните около огъня да изсъхнат. Разстла мушамата на земята, взе палтата и одеалото от количката, събу мокрите кални обувки и на двамата и сетне останаха да седят мълчаливо, протегнали ръце към пламъците. Мъжът се замисли какво да каже, но не се сети за нищо. Подобно чувство го беше обземало и преди — чувство, което надхвърляше границите на вцепенението и тъпото отчаяние. Свят, който се свива до суровото ядро на съществуващите предмети. Имената на нещата бавно следват самите неща и потъват в забвение. Цветовете. Имената на птиците. Храните. И най-накрая имената на нещата, за които си вярвал, че са истински. Оказва се, че са били по-крехки, отколкото си предполагал. Колко от тях вече ги няма? Когато свещеният език бъде лишен от своите референти, той губи и своята реалност. Думите се свиват като нещо, което се опитва да запази топлината си. Преди да трепнат и да изчезнат завинаги.

Уморени, те спаха дълбоко тази нощ, а на сутринта огънят беше угаснал и чернееше на земята. Мъжът обу калните си обувки и тръгна за дърва, духайки в шепите си. Беше толкова студено. Възможно беше да е ноември. Или по-късно. Запали огъня, излезе на открито и огледа околността. Мъртвите поля. Чифлик в далечината.

Поеха по един черен път по билото на някакъв хълм, където някога бе имало къща. Преди много време. Ръждиво очертание на пещ, което се издигаше от черната вода в мазето. Смачкани листове обгоряла ламарина от покрива сред полето, където ги беше отнесъл вятърът. В хамбара се натъкнаха на стар камион, от чиято прашна каросерия събраха няколко шепи семена, които той не можа да разпознае, и започнаха да ги ядат заедно с прахта и боклуците. Сетне тръгнаха през полето към пътя.

Следваха една каменна стена покрай останките от някогашна овощна градина. Чепати почернели дървета в редица и нападали дебели клони по земята. Спряха се и погледнаха към полето. На изток се изви вятър. Меката пепел се носеше сред браздите. Спираше. И сетне пак се понасяше. Бе виждал всичко това и преди. Следи от изсъхнала кръв по стърнищата и спирали от вътрешности там, където убитите са били изкормени. На отсрещната стена имаше фриз от човешки глави, всичките подобни една на друга — изсъхнали и деформирани, с изопнати усмивки и съсухрени очи. Те носеха златни обеци на сбръчканите си уши и вятърът развяваше оскъдните дрипави коси върху черепите им. Зъбите в устата им приличаха на отливки, грубите татуировки, изрисувани със собственоръчно приготвена синя боя от сърпица, избеляваха под сиромашкото слънце. Паяци, саби, мишени. Дракон. Рунически бойни призиви, неправилно изписани девизи. Главите, които не бяха смазани с тояги, бяха одрани и по челата на голите черепи имаше различни драскулки. Шевовете на един бял череп бях старателно гравирани с мастило и напомняха на план за сбор. Мъжът се обърна и погледна към момчето. То стоеше до количката, изложено на напора на вятъра. Сетне завъртя глава към развятата суха трева и редиците с чепати тъмни дървета. Вятърът бе отнесъл няколко парцала от дрехи към стената. Всичко бе сиво от пепелта. Тръгна покрай стената, хвърляйки последен поглед на човешките маски, изкачи няколкото дървени стъпала при портата и се отправи към мястото, където го чакаше момчето. Обгърна рамото му с ръка.

Добре, каза мъжът. Да вървим.

Това беше познатото послание от всеки късен период от историята. Послание и предупреждение, каквото бе живата картина на убитите и погълнатите. Събуди се сутринта, завъртя се върху одеалото и погледна към пътя в посоката, откъдето бяха дошли — точно навреме, за да види между дърветата група хора, маршируващи в редици по четирима. Облечени във всевъзможни дрехи, те всички носеха на вратовете си червени шалове. Червени и оранжеви или толкова червени, колкото бяха успели да намерят. Мъжът сложи ръката си на главата на момчето. Шт, каза той.

Какво има, татко?

На пътя има хора. Дръж си главата долу. Не поглеждай.

От угасналия огън не се издигаше дим. Количката не се виждаше. Той се претърколи на земята и продължи да ги наблюдава, лежешком, над ръката си. Армия, обута в маратонки. Маршируваща. Носеха еднометрови тръби, чиито дръжки бяха увити с кожа. Ремъци на китките. Някои от тръбите бяха снабдени с вериги, в края на които имаше всевъзможни шипове и остри предмети. Дрънчаха и маршируваха с полюшваща се походка като играчки на пружина. Брадясали и с маски на лицата, през които излизаше топлият им дъх. Шт, каза той. Шт. Следващата фаланга беше въоръжена с копия и пики, украсени с пискюли и панделки. Дългите остриета бяха грубо изковани от ресори на камион. Момчето лежеше, заровило лице в ръцете си, ужасено. Непознатите преминаха в тежка стъпка на около трийсетина метра разстояние и земята леко потрепваше. Отзад се зададоха каруци с военна плячка, теглени от впрегнати роби, сетне жените — може би дузина на брой — някои от тях бременни, и най-накрая допълнителна група от педерасти, зле облечени, треперещи от студ, с кучешки нашийници и оковани един за друг. Всички отминаха. Мъжът и момчето лежаха и се ослушваха.

Отидоха ли си, татко?

Да, отидоха си.

Ти видя ли ги?

Да.

От лошите ли бяха?

Да, от лошите бяха.

Те бяха много, искам да кажа, лошите.

Да. Но си отидоха.

Мъжът и момчето станаха и се изтупаха. Стояха заслушани в тишината.

Къде отидоха те, татко?

Не знам. Придвижват се нанякъде. Това не е добър знак.

Защо не е добър знак?

Просто не е. Трябва да извадим картата и да я разгледаме.

Измъкнаха количката изпод храстите, с които я бяха покрили, мъжът я изправи, струпа одеалата и палтата в нея и потеглиха към пътя. Спряха и се загледаха към мястото, където парцаливата орда сякаш бе оставила след себе си остатъчен образ в обезпокоения въздух.